Вярвате ли в нематериалния свят? Може би по-важният въпрос е вярвате ли във вечната любов? Независимо какъв е отговорът това не би трябвало да ви попречи да се насладите на мюзикъла „Дух“.
Продукцията на Варненската опера се поставя за първи път на българска сцена, под режисурата на Сребрина Соколова, и след премиерата си в морския град пристигна в Банско, където откри „Банско опера фест“.
Няма по-хубаво нещо от качествено изкуство под открито звездно небе.
По-ниските вечерни температури, характерни за този район, изобщо не се усещаха и времето отлетя под нотите на музиката, добрия хумор и красивите хореографии.
Проследявайки историята на „Дух“ тя датира от 1990 г., когато излиза едноименния холивудски филм, превърнал се в класика. В лентата участват Патрик Суейзи, Деми Мур и Упи Голдбърг. През 2011 г. се създава мюзикъл, разказващ същата история, който бързо превзема сцените на Уест Енд и Бродуей. Докато не идва и в България в превод от Жени Гундашева.
На площада в центъра на Банско сме, но
всъщност се пренасяме в Ню Йорк, където се развива действието на сцената.
Сам е човек, който се занимава с банково дело, а Моли е половинката му – творец, който се опитва да намери мястото си в артистичните среди. В ролите на двамата главни герои влизат Виктор Ибришимов и Валерия Василенко. Те прекрасно си партнират, а гласовете им се допълват перфектно.
След красива любовна сцена, придружена, разбира се, от песен, френската романтична идилия е развалена, двойката е нападната от обирджия и Сам е смъртоносно ранен.
Публиката все още го вижда, но не и любимата му Моли.
Изведнъж Сам е заобиколен от красиво танцуващи, обляни в светлина и облечени в бяло хора. „Кои са тези?“, пита той. „Духове, като теб и мен“, му отвръщат. „Но, не, аз не съм мъртъв“, отчаяно казва Сам. „Точно такъв ми изглеждаш“, чува в отговор. Началникът на духовете обаче му обяснява, че това не е нито ада, нито рая – той е заседнал между двата свята. И така Сам започва да се учи да съществува в новото си състояние, докато трябва да предупреди Моли за смъртна опасност, която грози и нея без тя дори да предполага.
Сцената, където се развива действието беше и апартамент и банка и крайните квартали на града едновременно, декорът постоянно се променяше, а впечатляващата мултимедия допринасяше за пълното потапяне на зрителите в атмосферата. Сценичните решения бяха иновативни и със своите квадратни форми сцената на моменти напомняше на картина на Пийт Мондриан.
Заслужаващо адмирации е всъщност колко малко на брой хора (на сцената бяха около 30) успяват да направят магията наречена „Дух“.
Артистите пяха, танцуваха, играха и се раздаваха докрай.
А публиката се наслади на музикално пътешествие през различни стилове – от джаз и госпъл до съвременни прочувствени балади.
Нотка жизнерадост, лудост и хумор внесе героинята на Милица Гладнишка – Ода Мей Браун. Тя е чернокожа ясновидка, но по всичко личи, че по-скоро мами клиентите си за пари. Докато един ден се оказва, че Сам може да ѝ говори, а тя да го чува. Тогава той решава да я използва за посредник между него и Моли, а тя първоначално отказва в шок:
„Бял мъртъв мъж да ми говори – това е пълно падение“, казва героинята на Милица.
Освен, че Ода Мей е със сигурност колоритен персонаж, превъплъщението на Милица Гладнишка е впечатляващо. Независимо дали пее или просто присъства на сцената магнетичната ѝ енергия завладява публиката. Точно както мощният ѝ глас се разнесе из целия площад в края на мюзикъла.
В неравностойната битка между смъртта и любовта, доброто и злото, накрая разбира се печели светлината и всички на нейна страна. „Всичко е добре, когато свършва добре“, както е казал Шекспир и макар Моли и Сам да остават разделени завинаги, те имат последна възможност за близост и сбогом.
Докосващата история на моменти те просълзява, специфичният хумор те разсмива, а заразителните с енергията и ритъма си музика и танци трудно те задържат на мястото ти. Костюмите, дело на Ася Стоименова, също са впечатляващи.
Както всеки себеуважаващ се мюзикъл и „Дух“ включваше в екипа си музиканти на живо, с диригент Страцимир Павлов, които правеха атмосферата още по-магична.
Намигване към оригиналната версия на мюзикъла беше фактът, че песните не бяха преведени на български. От една страна това понякога правеше по-трудно следенето на субтитрите и „превключването“ между двата езика, но от друга по този начин смисълът беше изцяло запазен и нищо не се беше „загубило в превода“.
Така със заветното „Обичам те“, изречено от Сам и финална песен, изпълнена от всички участници, „Дух“ сложи последната точка на представлението, но със сигурност остана дълго в съзнанието на публиката, която аплодираше на крака.
Едно от нещата, които си мисля, пленена от енергията на мюзикъла е: Все пак нека си казваме „Обичам те“ по-често.
