Каква е тайната на брака – вярна и безгранична любов или умела игра на кукли с незнаен кукловод? Това е въпрос, на който дори най-големите романтици не могат да открият отговор. Представлението „Куклен дом, втора част“ в Народен театър „Иван Вазов“ също не дава отговори. Напротив, то оставя зрителя с още повече посоки за размисъл.
Нека ви запозная с Нора. Тя е много добре позната героиня на българска публика, образ, който се появява на сцената на на този театър още от 1905г. Режисьорът Ясен Пеянков обаче я връща на сцената, за да покаже нейната метаморфоза през времето. Драматургията на Лукас Найт се потапя в недовършената история от романа „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен от 1879г. и разкрива една
по-зряла и по-емоционална след семейна история, която се случва 15 години след оригиналния сюжет.
Година по-рано, през 2023г., екипът на Народния театър спечели награда „Икар“ за Майсторско техническо осъществяване за и номинация за главна мъжка роля за Иван Юруков. Модернистичният поглед на „Нора“ режисьора Тимофей Кулябин представи класическото семейство Хелмер като съвременна двойка в ерата на унищожаващите технологии.
Прочитайки всички тези факти и успехи на текста и пиесата, в главата ми останаха още десетки въпроси. Какво кара една жена да се върне на мястото, от която е избягала преди цели 15 години? Какво трябва да се случи, за да оставиш мъжа и децата си в името на свободата, и то в 19-ти век. Да. Тази година пиесата се връща към своя времеви характер, за да ни накара да усетим поривите на една жена, която все още не може да открие своята епоха.
Когато на сцената се появи забележителната Снежина Петрова, аз вече знаех, че ще получа фаталната дама, която си представях. Червена рокля, голяма алена шапка, стилна визия, която загатва за смелост и независимост – точно в духа на главната героиня. Когато тя почука на вратата всичко затихна. Дори лиричната музика, дело на Теодосий Спасов, изгуби своя звук пред очакването на първите думи, които тази жена щеше да изрече.
Но вместо това, залата получи мълчание…
Неочакваната гостенка е посрещната от Ан Мари, домашната прислужница на семейството, чуждата жена, на която парадоксално и се налага да се грижи за чуждия уют и чуждите деца. Бойка Велкова пресъздава чувството за лоялност и чест, които стоят над парите и материалните блага. Тя иска само едно – благодарност, но получава друго. Безкрайната драма на Хелмер и новата история със стар привкус, разказана от новата Нора.
Но коя е „новата“ Нора и какво се е случило със „старата“?
Да се сблъскаш с миналото е проява на изключителна смелост, особено за една жена, която вече е отхвърлена от обществото. Нейният избор да загърби семейството е смятан за проклятие. В тези времена никой не вярва, че сама дама може да постигне успех, да изгради своята независимост. Нора обаче успява по свой собствен начин, но на каква цена? Тя решава да пренесе своята мрачна визия за брака и неговите ограничения, несправедливости… Започва да пише книги и запечатва в слово копнежа на една съпруга за нещо ново и различно. Макар и под псевдоним, Нора кара много млади момичета да се откажат от баналната идея на „докато смъртта ни раздели“ и да поемат съдбата си в свои ръце. Тук не мога да пропусна аналогията с френската писателка Симоне дьо Бовоар, личност основополагаща социалното движение на феминизма.
В един момент обаче този розов балон на еманципация се пука и героинята отново е изправена пред неразрешимо препятствие, което може да я доведе дори до затвора. 15 години по-късно се оказва, че мъжът и Торвилд така и не подава молба за развод, което означава, че Нора все още е омъжена жена и свободния ѝ дух вече се смята за престъпление пред закона.
Игра на роли в куклената къща
Идва време за най-дългоочакваната среща – тази между съпрузите Нора и Торвилд Хелмер (Цветан Алексиев). Впечатление ми направиха още първите думи на шокирания и самотен мъж, когато се изправя очи в очи с любимата, която някога е обичал.
Вие не сте ли… Ти не си ли…
Единствената дума, с която мога да опиша тази среща е плахост. Бавни движения, нечленоразделна реч, гневни погледи. Тези елементи бележат първите мигове на неловко мълчание. Интересен е сблъсъкът на вече зрели характери, които се опитват да превъзмогнат гордостта и егото – жената, която е предприела бягството и мъжът, които се е отдал на самотата.
За него разводът е такъв срам и позор, че предпочита да излъже, че жена му е мъртва,
отколкото да си признае, че е изоставен. Сценографията, в голяма степен ми напомняше на популярния арт пърфолмънс на Марина Абрамович и емоционалната среща с нейната загубена любов.
Кошмарът на майката, мечта за дъщерята
След отказа на Торвилд, Нора е принудена да се обърне за помощ към своята дъщеря Еми, която е изоставила в невръстна детска възраст. Виждаме парадоксалното „запознанство“ между майка и дъщеря. Разговорът започва лежерно, съвсем нормално бих казала. Двете жени споделят истории, опит, преживявания, докато младото момиче не споменава за своя годеж и бъдещ брак, това, което майката най-много презира. Скандалът им отново отвежда до добре познатата тема за статута и престижа в обществото. Еми дори предлага на Нора да фалшифицира свой смъртен акт.
„Ако си мъртва, брак няма“, казва тя.
Нужно ли е счупеното все да се лепи?
Финалният акт в пиесата е акт на метаморфозата. Прочел книгите на съпругата си, Торвилд се връща в техния дом. Осъзнал тежестта на антагонистичния образ, негов прототип в книгата, той решава да стори това, което е редно. Мъжът отива в общината да анулира техния съюз, но всички го мислят за луд. Нора отдавна е мъртва за този град.
Следва необичаен обрат. Дългоочакваният разговор между двамата съпрузи най-накрая се осъществява. Винаги съм смятала за изключително емоционална зряла любов. В невъзможното откривам пъти повече романтика от розовата и безгрижна обич на младостта. Непредсказуемият изход от това представление ме кара да се замисля трябва ли изобщо счупеното да се лепи или в парченцата стъкълца също може да се открие чар. „Куклен дом“ ще накара младите хора да преосмислят идеята за брака и сами да преценят същността и важността на този съюз.
