Неестествено и някак странно е смъртта ти да е предизвестена. Как ли биха реагирали приятелите на Хамлет, ако видят плаката на най-новата премиера в Народния театър с техните имена – „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“?
Представлението започва нестандартно, какъвто е и стилът на режисьора му – Боян Крачолов. Това е дебютът му на голямата сцена на театъра и той определено оправдава всички очаквания, справяйки се с предизвикателствата, които тази сцена носи.
Снимка: Стефан Здравески
Пиесата, написана от Том Стопард, поставя два второстепенни, дори третостепенни герои от пиесата „Хамлет“ на Шекспир, в централни роли. Розенкранц и Гилденстерн търсят собствената си история в контекста на познатия сюжет. Дори да знаем края, дори ако нещо е предизвестено, то задължително ли е неизбежно?
Собствените им избори имат ли значение?
Има ли изход от капана? Двамата герои попадат като в игра, матрица – преди която не помнят нищо и в която от тях сякаш се очаква да изпълняват ролите си, за да стигнат до края ѝ. А след това?
Снимка: Стефан Здравески
Розенкранц и Гилденстерн са в изпълнение на Ненчо Костов и Пламен Димов. Кой кой е – и самите те не са сигурни. Всъщност няма значение, защото героите им са като неразривно свързана двойка – единият не може без другия. Странно е дори да кажем имената им в различна последователност… Двамата талантливи актьори всъщност имат толкова много текст, че това че са научили правилно имената на героите си е най-малкото им постижение. Те си партнират прекрасно, а на сцената заедно с тях са още: Александра Василева, Александър Кънев, Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Валентин Балабанов, Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов и Дарина Радева.
Длъжна съм да отбележа неузнаваемото превъплъщение на Александра Василева в ролята на водача на актьорите – ако не го бях чула от режисьора, нямаше да се усъмня, че ролята се играе от мъж.
Снимка: Стефан Здравески
С по-голямата част от актьорите режисьорът Боян Крачолов вече е работил в отличеното с много награди и номинации представление „Петрови в грипа и около него“ и спечелилият сърцата на театралните фенове спектакъл – „Балът на Капулети“.
Определено актьорската игра на талантите на трупата на Народния театър допринася посланията вложени в текста да стигнат до публиката. Сценографията е особено завладяваща. По изключително семпъл и идеен начин тя успява да представи идеята за многопластовост, за реалност и мъглявина. За сценографията и костюмите са отговорни Борис Далчев и Михаела Добрева. Музиката е дело на Георги Атанасов, а асистент-режисьори са Олга Недялкова и Елена Костова.
Снимка: Стефан Здравески
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е представление-пътуване –
движението в него е постоянно, както физическо, така и метафорично, с много слоеве, комбиниращо Шекспир, Стопард и Бекет, а оттам и включващо елементи от театъра на абсурда и театър на сенките.
Както подсказва заглавието централна тема е смъртта. И както, може би не подсказва това – представлението е особено забавно. Вкарването на темата за смъртта, в същото време, го прави благодатно поле за философски размишления. Те пък от своя страна са или динамични диалози или дълги монолози.
Снимка: Стефан Здравески
Според Сократ, когото цитират и в пиесата, „щом не знаем какво е смъртта, не е логично да ни е страх от нея“. Но често човешкото съзнание не оперира спрямо логиката. Страхът от смъртта е само един от многото страхове, които героите изпитват. Също толкова могъщи са и страхът, че историята ти ще остане незавършена, че си загубен, ако разбереш, че „твоята спонтанност е част от техния ред“, страхът от непознатото. Вечността също е страшна, защото не знаеш кога свършва.
Снимка: Стефан Здравески
Текстът на пиесата предлага много определения за смъртта, които зрителят може да приеме или отхвърли. „Не можеш да изиграеш смъртта“, казва Гилденстерн – „След смъртта няма аплодисменти“. „Умирането не е романтично, не е игра, която скоро ще свърши… Смъртта е отсъствие на присъствие, нищо повече…“
Така неусетно всъщност говорейки за смъртта, става дума за смисъла на живота.
Освен Розенкранц и Гилденстерн, други герои от „Хамлет“, които в този спектакъл заемат по-важна роля са актьорската трупа, която е наета от двореца. Те са като рефрен, който се появява отново и отново, като намигване към съвремието ни. През тях режисьорът адресира съществени теми в обществото и изкуството, като това какво се търси и какво се предлага, за живота като сцена и костьома, който никога не сваляш, за актьорите, които са обратното на хора и злоупотребата със свободата на словото.
Пиесата сякаш предлага и нов прочит на части от Шекспировия текст – за Хамлет векът е разглобен, а според актьорите в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ времето е „никакво“, равнодушно… За Хамлет въпросът е „Да бъдеш или не“, а за Гилденстерн и Розенкранц той е – „Къде ще му излезе краят?“
Снимка: Стефан Здравески
Силогизми, вероятности, спомени, напрежение, игра на думи – защото те са всичко, което имаме, както казва Гилденстерн, кръв, любов и реторика, смисълът и смъртта като внезапно слизане от сцената… „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е впечатляващо театрално събитие, което надхвърля миналото или сегашното, показва таланта на целия екип, стоящ зад него, подканва зрителите да го преживеят повече от веднъж и ги предизвиква да не бъдат просто наблюдатели в собствената си история.
