„Дали от любовта, дали от ей така“ – почти тридесет и три години, излизайки сам на театралната сцена, Мариус Куркинки не спира да ни доказва как изкуството може да преодолее времето и пространството и да ни помогне да разберем по-добре света, който ни заобикаля. Моноспектаклите на безподобния майстор на вътрешния диалог с публиката, преливащи от дълбоко човешки теми, предизвикват респект и възхищение у хиляди българи и оставят трайна следа в паметта им за дълго.
След по-малко от месец той ще представи 13-ия си пореден самостоятелен театрален проект в Зала 1 на НДК, с който ще даде глас на българските автори, традиции и вътрешни битки, които всички носим в себе си. „Искам да насоча публиката да отправи поглед не толкова към настоящето или бъдещето, а по-скоро към не толкова далечното минало – към живота на нашите родители и техните родители. Аз пропуснах много от него, тъй като като млад бях вманиачен в себеизразяването и успеха си като артист. Но съвсем честно ви го казвам – не от кариеризъм, а защото виждах театъра като единствено средство за спасение от този свят“, сподели ми господин Куркинки малко преди да вземе окончателно решение да затвори отрупаните пред него материали и да каже: „Да, това ще бъде моноспектакълът“.
Снимка: Личен архив
По негово мнение най-важното за актьора в наши дни е да бъде убеден, че посланието, което носи на сцената, е изцяло негово, и да не се преструва на по-морален, отколкото е в действителност. „Моята цел винаги е била чрез спектаклите си да предлагам истината такава, каквато аз я познавам. Дали тя ще бъде разбрана така, както ми се иска, според мен зависи изцяло от актьорската ми техника. Аз възприемам всяко представление като поредното обучение в професията си – това не означава да изляза на сцената неподготвен, а да съм нащрек за всяка тишина и всеки възглас“, призна ми талантливият актьор и режисьор, позволявайки ми да се докосна отблизо до неговата пъстра реалност, в която винаги е чувал ясно вътрешните си гласове.
Минути преди края на нашия дълъг разговор в един късен мартенски следобед, преди „нощта да се спусне над града и да се скрием от дъжда, там та-ри-ри-рам“, намерих време да му задам и няколко блиц въпроса. Кога чува най-силно тишината в залата Мариус Куркинки и при какви обстоятелства би спрял да се занимава с изкуство – отговорите ще откриете в следващите редове.
- Да си Мариус Куркинки означава…
- Да си направя следващия моноспектакъл.
- Когато се погледна в огледалото често виждам…
- Не, което искам.
Снимка: Личен архив
- Сядайки на режисьорския стол винаги се опитвам….
- Да измисля точния мизасцен.
- Най-трудният ми направен избор досега е….
- Той е душевен и ме трудно да го споделя.
- „Изкуството на комедията“ ми се иска да…
- Да носи радост, а не коремен смях.
- Ако Гогол твореше в днешните времена би писал…
Снимка: Личен архив
- Сигурно пак дневник на някой луд.
- Чувам най-силно тишината в залата, когато…
- Си свърша добре работата.
- За да си призная си, че ,,не мога“ да справя с нещо трябва…
- Разум.
- В името на вярата си…
- Се моля.
- Готов съм да започна „Всичко от нулата“...
- Никога не съм го правил. Винаги е било с натрупвания, може би това предстои.
- Песента, която най-добре ме определя като артист…
- ,,Песен на артиста“ на Тодор Колев.
- Бих спрял да се занимавам с изкуство само….
- Ако разбера, че нямам физическата възможност.
