„Кой си ти?“ - попита го Дяволът. „Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“ – това е началото на едно от най-популярните и цитирани произведения на Христо Смирненски – „Приказка за стълбата“.
Авторът го посвещава „на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“
„Приказка за стълбата“ е едно от многото произведения, в които си личи гениалността на Смирненски. Той е роден в много бурен и жесток период за българите, след Освобождението. Преживял е ужаса на четири войни. Много от произведенията му са резултат и отговор на сложната обстановка в България и по света.
Снимка: Wikipedia
Макар да е живял много по-малко, в сравнение с други наши поети, загинали млади, той оставя най-много произведения за идните поколения.
Започва да пише още от ученическите си години.
Истинското име на поета е Христо Димитров Измирлиев. Роден е в гр. Кукуш (днес Килкис), който се намира в Гърция, но по онова време е бил част от Османската империя. Семейството и роднините му са колкото революционно настроени, толкова и част от интелектуалните среди. Той се мести от родния си град в София и обратно и още от тийнейджърска възраст е принуден да работи, за да помага на семейството си.
Снимка: архив БНР
Още като дете в началото училище той започва да пише детски стихчета. Едва 16-годишен, Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания. Най-напред за вестник „К'во да е“, с псевдонима Ведбал. От следващата година вече публикува в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“ и „Сила“. За пръв път се подписва с псевдонима си Смирненски през 1917-а година. И с това име остава в класиката на българската литература.
До двадесетата си годишнина Смирненски пише основно хумористични творби.
Всеки жанр обаче изглежда, че му се отдава. Той е изключително талантлив и чувствителен и от малък е много осъзнат и дълбокомислещ.
През 1918 г. той публикува и своята първа стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. През февруари 1922 г. той издава втората си и последна стихосбирка „Да бъде ден!“. Интересен факт е, че тя толкова добре се приема от читателите му, че още към края на същата година излиза и нейното второ издание.
Снимка: BGNES
Първите месеци на 1923-та е особено плодотворна за поета. Тогава написва „Зимни вечери“ и „На гости у дявола“. През лятото на същата година се запознава с бъдещата си годеница Женя Дюстабанова, но до сватба така и не се стига. Друга е „годеницата“ му - смъртта, жълтата гостенка. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Последните месеци от своя живот Христо Смирненски прекарва в Горна Баня, където се лекува. Макар и болен, той не спира да пише и в края на май излиза и последната му творба „Приказка за стълбата“.
Ненавършил 25, Христо Смирненски ни оставя над 800 лирически произведения и над 100 в проза. Всяко от тях и днес е толкова актуално, колкото преди сто години.
Днес се навършват 126 години от рождението му, така че в негова чест си припомняме някои от най-популярните му творби.
из „Братчетата на Гаврош“
Ти целия скован от злоба си, о, шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена ти виждаш бедните деца и обидата незаслужена по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала, живота сграбчил ги отвред и ето ги: стоят на ъгъла, с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си ти — толкоз щедър към едни, а към бездомните Гаврошовци жесток от ранни младини? …
из „Зимни вечери“
Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят.
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи.
Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.
А в мъглата — през безплътните й мрежи мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. …
из „На гости у Дявола“
В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил със ивица златни лъчи и пускайки кръгчета дим, Мефистофел ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита, но все пак бе горд и засмен, и махна с ръка той „In vino veritas! Ще бъда пред теб откровен!“. …
„Да бъде ден“
Нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт. В разкъсаната земна гръд струи се бавно кръв гореща. В димящите развалини безокий демон на войната развял е хищно знамената и меч въз меч безспир звъни. Сред мрака непрогледно гъст стърчи злокобен силует на някакъв грамаден кръст, и хилядни тълпи отвред вървят, подгонени натам от яростта на златний бог. И мрака става по-дълбок, тълпите нижат се едвам. За въздух жадни са гърдите, очите молят светлина, един копнеж, мечта една гори и се топи в душите и през сълзи и кървав гнет, през ужаса на мрак студен разбунен вик гърми навред: „Да бъде ден! Да бъде ден!“.
из „Цветарка“
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал. С погледа смутен и влажен на прокудена русалка между масите пристъпя и предлага плахо тя: златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка и усмивката смирена по рубинени уста. Върху стройното ѝ тяло, върху младостта ѝ цветна, като черни пипала се плъзгат погледи отвред и в усмивки иронични блика мисъл неприветна, че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет. …
из „Приказка за стълбата“
… — Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие… Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци. — Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка. — О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме! Дяволът се усмихна: — Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам. — Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си. … … И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. — Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. — Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
