- В театрите има таван на заплатите и възможностите.
- По време на социализма получихме забрана да играем представлението си „Алхимия на скръбта”.
- С ролята си на отец Петър в „Не затваряй очи” „потънах в непознати актьорски води”.
- След инцидент по време на снимки се страхувам да летя със самолет.
Христо Гърбов е от онези актьори, които могат да те разсмеят до сълзи за минути, но и да проникват дълбоко в душата ти само с няколко думи или поглед. Прави го със забележителна лекота, която несъмнено буди възхищение у театралната публика, телевизионните зрители и любителите на киното. Може би това е така, защото още от съвсем малък е напълно наясно със своите възможности - по семейни събирания имитира умело свои близки, предизвиква бурен смях и си създава спомени (и някой друг семеен скандал). Макар първоначално да има амбиции да стане художник или скулптор, се оказва, че ВИТИЗ има много по-осезаема притегателна сила. Попада в клас за драматичен театър във времена, когато
да бъдеш комичен е приемано като лековато занимание,
неподходящо за сериозни актьори. Вместо обаче това напълно да го откаже от хумористичната страна на изкуството, той решава, че талантът му е достатъчно силен, за да издържи на времето, да се развие и блесне в най-подходящия възможен момент.
Снимка: Ruse.news
Филм след филм и постановка след постановка той успява да си изгради своя собствена професионална идентичност. В проектите си Христо Гърбов съчетава както тъжно, така и смешно, за да може да се доближи максимално до своята публика и емоциите, през които тя преминава. Тази негова многопластовост мигновено приковава вниманието. Докато в един момент може да е
комичен персонаж от телевизионни скечове, то в друг вече е носител на дълбочина и психологизъм.
Каквато и роля да приеме, едно е напълно сигурно - той ще си позволи да излезе от жанровите рамки просто защото обича да разбива клишетата, с които през годините са се опитвали да оковат неуморимия му талант.
Христо Гърбов е един „неизчерпаем източник на невероятни истории” - факт, в който за пореден път се уверих след разговора си с него. Ако сте фенове на творчеството му, любопитни сте за творческата му история или просто имате нужда да се усмихнете - това интервю е идеалното четиво за вас.
Снимка: Театър 199 „Валентин Стойчев”
- Здравейте, г-н Гърбов, разговаряме малко след като Вие и колегите Ви от „Комиците“ представихте пред варненската публика шоуто „Пълнолудие“. Как станахте част от представлението на Кръстю Лафазанов и събуди ли това събиране носталгия по отминалите дни в телевизията?
- Представлението „Пълнолудие“ е замислено като моноспектакъл, затова беше много изненадващо, но и изключително приятно, когато получих предложението да се включа. Когато ми се обади да ме покани, не се поколебах дори и за момент. Постепенно успяхме да реализираме идеята „под шапката“ на Шуменския театър. Още по-приятно беше да видя, че всички колеги - Любомир Нейков, Ненчо Илчев, Петьо Петко-Шайбата и Руслан Мъйнов, също бяха приели поканата на Кръстю Лафазанов. Професионалните ни пътища се разделиха, но останахме в много добри отношения и когато се събрахме отново, често си припомняхме отминалите дни. Приех съвместната ни работа много емоционално. В крайна сметка - това завръщане се оказа много пълноценно.
- Хуморът играе важна роля в професионалния Ви живот, а доказателство за това дават не 1 или 2 проекта, сред които е именно и „Комиците“. След повече от 10 години на екран шоуто спира да съществува. Какво доведе до свалянето му от ефир?
- В едно време започнахме да работим по шоуто с по-малко сценаристи заради намаления бюджет. Това мигновено води до изчерпването на едно предаване.
Рейтингът не беше причината за сваляне ни от екран.
Решението беше на шефовете на телевизията, а ние така и не разбрахме от какво беше продиктувано. Наскоро дори ми разказаха, че интересът към повторенията, които се излъчват в момента, е сериозен. Може би предаването липсва на хората. Случвало ми се е малки деца да идват до мен и да искат да се запознаем. И все пак вярвам, че е по-добре един творчески проект да завърши така, отколкото да се изчерпи напълно.
Снимка: bTV
- През годините публиката и медиите са Ви сложили етикет, който гласи „комик“. Това поставяне в рамка обижда ли Ви?
- По принцип съм драматичен актьор и първите ми роли в киното бяха именно такива, но в даден момент усетих, че мога да предизвиквам и смях. Поради тази причина определението комик ми звучи някак едностранно. Все пак - не мога да кажа, че ме обижда, защото способността да разсмиваш хората е призвание и доста трудна задача.
- Споделяли сте, че в годините, в които сте били във ВИТИЗ, са Ви съветвали едва ли не да избягвате комедийния жанр. Този талант да забавлявате хората случайно ли беше открит?
- Открих таланта си още като дете. Тогава осъзнах, че съм много добър имитатор. Умело хващах характерните черти на моите петима вуйчовци. Всички те бяха колоритни и семейните ни събирания ми даваха повод да ги имитирам. Слагах си възглавници, за да приличам на по-пълните от тях, танцувах. Правех го толкова добре, че един от вуйчовците ми дори ми се разсърди (бел. ред. смее се) Колкото до първата част от въпроса - докато учех във ВИТИЗ, ни пазеха от естрадата, която съществуваше по време на социализма, тъй като се смяташе за лековат жанр.
Да имитираш също беше низвергнато от научната школовка.
Те ни готвеха да бъдем сериозни актьори и да потъваме във всеки един от образите си. По мое мнение това е истинско противоречие, защото по този начин талантът на дадени хора не може да бъде развит, а това не е правилно. Хората, които могат да имитират, всъщност трябва да бъдат насърчавани, защото по-лесно хващат образи, различни от своя. Като част от обучението ни беше забранено да бъдем комични и го приех, но когато получих възможността да участвам в проекти като „Комиците“, развих това свое умение.
Снимка: AS ART
- Разкажете ми малко повече за годините, прекарани в Академията. Какъв бяхте като студент - бунтар или примерен?
- Опитвах се да бъда примерен студент. Принципно съм самостоятелен играч. След гледане на много филми и театрални постановки си изградих един образ, който да преследвам. Той, от своя страна,
включва и тъжно, и смешно - всичко, което един човек може да преживее.
Не съм бил в много театрални школи като мои колеги. Разбира се, имаше актьори, които ми помогнаха, като Катя Динева и Илия Пенев. Талантът ми на актьор ме подтикваше да разбивам клишета. Нашата преподавателка проф. Елка Михайлова ни беше дала да четем всякакви приказки и да играем различни персонажи. Това е прекрасно, защото помага на артиста да навлезе във фолклора. Играл съм паяци и други животни. Това ме навежда и на друг спомен. Имахме задача да идем в зоологическата градина и да наблюдаваме животните, за да може по-късно на сцената да изобразим това, което ни е направило най-силно впечатление. Повечето ми колеги избраха лениви животни, но аз си харесах катеричката. Внезапно започнах да правя муцунки и всичките ми състуденти се забавляваха искрено.
Другата ми сила в университета беше да импровизирам.
Идеята на една от задачите ни беше да представим измислена случка така, сякаш сме я преживели. Аз бях в края и реших да обобщя историите на няколко души. Разказах как една вечер пред Парламента са ме срещнали борци, докато съм бил леко подпийнал. Те ме нападат да ме бият, а аз се качвам на коня от статуята, която е пред сградата, и той оживява. Не съм виждал колегите си да се смеят така. Обикновено е много трудно да се постигне. Ако трябва да обобщя - бил съм бунтар единствено за сметка на много силната си артистична енергия, а не за да нагрубя или иронизирам хората.
Снимка: БНТ
- След завършването си обикаляте доста от театрите в страната, но през 1999 г. вземате решението да преминете на свободна практика. В търсене на по-голяма творческа свобода ли тръгнахте по този път?
- Да, но не само, причината беше комплексна. В онзи период съществуваше нещо наречено, прогресивен данък. Той се изразяваше в това, че ако получаваш малка заплата от театъра, не ти се взема данък.
Започнеш ли да получаваш хонорари обаче държавата получаваше ⅓ от парите.
Освен това - забелязах, че в театрите има таван на заплатите, а също и такъв на възможностите. Като във всеки друг институт, така и в тях на моменти се създава задушаваща атмосфера, която не е никак приятна за работа.
- Работили сте във времена, в които политиците не са гледали с добро око на подигравките по свой адрес. В тази връзка - чувствали ли сте се някога репресиран?
- Направихме си група за експериментален театър в Ловеч с Иван Станев и Димитър Радичков. С месеци репетирахме едно представление - „Алхимия на скръбта“. В онзи период имаше сериозна цензура и самите ние получихме забрана да го играем.
Когато дойде демокрацията, не съм имал подобни проблеми. Дори напротив
- президентът Първанов е идвал на постановката „Римска баня“ и съм си позволявал да го вкарам в разказа. След това искаше да се видим и да се запознаем. По време на същата пиеса, но този път на партийна годишнина в Кърджали се случи нещо подобно. В публиката бяха Цветан Цветанов и много негови колеги от МВР. В представлението имаше една колонка (бел.ред. устройство, даващо информация за таксита), която се включва в диалога. Един от колегите ми излезе на сцената и ми каза „Имам чувството, че ни подслушват“, засмях се и му отвърнах, че не само ни подслушват, но ни и гледат. Настана смях в залата, което е неприсъщо за подобна публика, обикновено са по-стегнати и не се отпускат да се забавляват.
Снимка: Гергана Дамянова
- Бих искала отново да Ви върна към Вашите творчески проекти, които освен да разсмиват, предават и изключително дълбоки послания за важни теми. Един от тях е „Горчиво“ на Младежкия театър. Макар и не по своя воля, в него се превръщате в съветник на объркани младоженци. Като човек, който в реалността се радва на дългогодишен брак, какво бихте казали на всички младежи, които се страхуват да си кажат „да“?
- В пиесата едни младоженци се натрисат в апартамента на героя ми в деня на сватбата си, водени от страховете, че мъжът е по-възрастен. Моят персонаж пък е загубил жена си, която е имала подобни опасения преди да сключат брак. Поглеждайки през призмата на човек, преживял същото, се опитвам да посъветвам булката (Керана)
да живее живота си без страх - да обича до дупка, пък каквото ще да става.
Героят ми беше сложен за изиграване, защото след кончината на своята любима той спира напълно да се смее. Налага ми се да намирам начини, да го извадя от депресията. Един от тях се оказва именно срещата му с младоженците. Той вижда, че се обичат и успява чрез съветите си да ги събере отново. Получава се така, че един депресиран човек вдъхва живот на друг, който е уплашен до смърт. Ситуацията е много приятна както за игра, така и за гледане, защото много хора имат същите колебания в действителността.
- Страховете, но и упованието ни на Господ в трудни моменти са основна сюжетна линия в друг проект с Ваше участие - „Не затваряй очи“. Твърдите, че ролята на отец Петър Ви е променила драстично. Какво се пречупи у вас?
- Повлия ми толкова силно, защото до момента не бях играл подобна роля. По невнимание моят герой губи сестра си - родителите им са го помолили да я наблюдава, докато е във водата, но той не е достатъчно бдителен и тя се дави. Персонажът ми бяга от дома си, защото е уплашен от реакцията на близките си. Стига до един манастир, където се „запознава“ с Господ. Така цял живот се моли и опитва да изкупи греха си и става отшелник. Чисто актьорски „потънах” в непознати води.
- За да се доближите максимално до героя си, спирате дори да се храните. Правили ли сте и други жертви за своя роля?
- Опитвал съм се да гладувам и да отслабна драстично за роля. Пример са превъплъщението ми в скулптора Минчо Колев в „Тишина“ и „Аритмия“ на Иван Балевски. Както вече споменах, имам много драматични роли. Още първата ми беше такава - в „Леталото“.
Това да се потопя максимално в образа си винаги е било отправната ми точка за действие.
И все пак тези отслабвания и напълнявания могат да бъдат много опасни, защото се създава стрес на организма. Предприемал съм ги по-скоро на млади години и предимно за ролите си в киното. Последно ми се наложи да го направя, за да изиграя отец Петър в „Не затваряй очи“.
- Говорейки за жертви, няма как да не ви попитам и за инцидента, който сте претърпели по време на снимките на първия си филм. Винаги ми е било чудно - как след една подобна ситуация актьорите се мобилизират и отново са готови за снимки. Може би е свръхсила или ефект от адреналина?
- Когато си млад, смяташ, че можеш да направиш всичко. Аз не правих изключение. Отчетох го като своя грешка в онзи страшен момент по време на снимките. Тогава дървеният ми летателен апарат беше вързан за един хеликоптер и идеята беше да направя пробен полет, при който да се заснеме как пада. Когато ме връзваше с въжета, пилотът ме попита „Как изобщо се качваш на това нещо, нямаш никаква защита“. Изведнъж на пистата излезе ужасен вятър, който буквално направи на парчета леталото ми. Тогава си спомних за думите му и се ужасих. След тази ситуация започнах да се страхувам да летя със самолет. Не съм се осмелявал да правя и повече каскади.
Снимка: bTV
- Не толкова опасно, но също толкова трудно ми изглежда предизвикателството да изиграете две роли в сериала „Столичани в повече“. Какви са спецификите на подобно превъплъщение?
- Технически това е доста трудно за реализация. Случва се с дубльор, който в един момент знаеше текста на двамата братя по-добре от мен, та го използвах да ми подсказва (бел. ред. смее се). На по-късен етап кадрите се режат и се наслагват един върху друг. Не бях предприемал подобно предизвикателство до момента, но явно съм се справил добре, щом до ден днешен непознати продължават да ме питат дали имам брат близнак.
- В случая говорим за актьорско майсторство, но за един от проектите си - „Асансьор за пациенти“, твърдите, че сте успели да пресъздадете героя си, „без да играете“. Каква беше причината за това и какво ви докосна толкова дълбоко?
- В основата на всичко стои съпругата ми. Тя е изключително добър режисьор, но същевременно с това има и школа. В нейните филми трябва да си крайно истински, да не играеш. Ако започнеш да го правиш, изхвърчаш.
Това е много висока летва за актьорите,
защото малко или много като професионалисти сме си изградили трикове, с които да се спасяваме. Иглика (бел. ред. Трифонова - съпругата на Христо Гърбов и режисьор на филма) те обезоръжава. Когато работиш с нея, искаш да направиш всичко, което е написала, защото самият ти осъзнаваш, че е единственото вярно, не се съмняваш. Работата с нея те прави различен, изважда те от комфортната ти зона.
Снимка: София Филм Фест
- Предполагам, че продукцията може да бъде определена като един от повратните моменти в кариерата Ви. Такива вероятно са били и срещите Ви с утвърдени български творци като Йордан Радичков. Бихте ли ми разказали малко повече за отношенията си с него? Наясно сме таланта му, но какъв беше той като човек?
- Бях съученик със сина му Димитър Радичков във ВИТИЗ и той няколко пъти ни е канил на гости. Голям фен съм на творчеството му още от преди да вляза в Академията. Беше много вълнуващо за мен да се запозная с него. Имаше невероятен талант да разказва - по-добър и от този на актьор. Срещите ми с него белязаха едно ново ниво в живота ми.
Дори и само да разговаряш с Радичков беше като несравнимо богатство.
- В свое интервю споделяте, че ви е направил нестандартен подарък - чушкопека на майка си. Как се стигна до това?
- Тогава майка му все още беше жива и правеше зимнина. Подари ми го, за да облекчи майка си от тази тежест. После ни вършеше чудесна работа. Това е едно чудесно балканско устройство за печене на чушки. Който го е измислил, е бил невероятен кулинар.
- Поглеждайки през призмата на времето - кое беше най-ценното, което актьорската професия Ви подари?
- Срещата ми с различни хора. В Сатиричния театър имах удоволствието да работя със Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Васил Попов и още от големите имена на онова време. Актьорството ме срещна още с Иржи Менцел и Иглика Трифонова. Работата и животът с нея са един мой луд късмет. Всичко това обогатява човек. Големите артисти ме научиха да не преигравам. Всеки творец трябва да се старае да пази някаква рамка.
