- Идеята за филма „Рожден ден” „отлежа” близо 2 години, докато получи финансиране.
- Западна Европа и големите фестивали гледат на източното кино като проблемно.
- Понякога вечер сънувам своите герои.
- Имам доста предложения за сценарии, но нищо не ме грабва.
В днешния материален свят рядко можеш да се срещнеш човек, който не се интересува от награди и слава. Заради това и срещата ми с режисьора Ивайло Пенчев ми се стори особено зареждаща и приятна. Воден от стремежа си да предизвиква положителни емоции у зрителите си, той се „спуска по една нелека и неутъпкана пътека” в България - тази на комедията. От разговора ни пролича, че е приел създаването на интелигентни хумористични филми като своя житейска мисия - цел, която ще преследва с всички налични средства, напук на трудностите.
Предизвикателства, оказва се, не липсват - следват него и екипа му почти на всяка крачка. Тежки загуби бележат творческия му път, оставяйки у мен въпроса - как човек може да продължи да прави комедия в условия на трагедия. - „От уважение”, отговори ми простичко той - респект към работата на онези, които вече са си отишли от този свят, и към тези, които остават. Колко красиво. Не всеки може да се похвали с това, че
намира толкова дълбок смисъл в работата си, че да успее да му вдъхне кураж
и сили в моменти, когато мъката заплашва да го завлече надолу и е най-лесно да се откаже.
Снимка: Филип Станчев
За щастие на всички почитатели на продукциите му, Ивайло Пенчев притежава силен характер, стриктност, отдаденост и неподправено чувство за хумор, които му помагат в работата. Изгражда ги още от детските си години, когато за първи път се среща „лице в лице” с изкуството. Любовта му към него пламва толкова бързо, че
често бяга от училище, за да ходи на кино,
а в университетските си години дори се сприятелява с разпоредителите в залата, които го пускат на прожекции безплатно.
Пътят му в сферата изглежда предопределен от десетилетия, но въпросителни все още има около следващия му творчески проект. Докато дружно очакваме с нетърпение следващата история, която да ни разкаже, както само той умее, ви предлагаме да прочетете интервюто ни с него. В него ще ви разкрием повече за Ивайло Пенчев като професионалист и човек, а също и ще обърнем специално внимание на отпечатъка, оставен върху него от обучението в чужбина. Ако след това продължавате да сте любопитни относно работата му или просто искате да се посмеете от сърце,
можете да гледате филмите му „Летовници”, „Като за последно” и „Чичо Коледа” в стрийминг платформата 7Arts.bg.
- Здравейте, г-н Пенчев. Срещаме се, след като филмът Ви „Рожден ден” обиколи кината и покори сърцата на публиката. За сценария му казвате, че е бил написан „на един дъх” заедно с покойния Ви колега Божан Петров. Как всъщност се роди идеята?
- Идеята „отлежа” около година и половина - две, защото конкурсите в Националния филмов център се провеждат през шест месеца и различните комисии включват хора с разнородни виждания за кино, често се интересуват от това какво би могло да се случи на фестивалния подиум. Основната нагласа в колегите, които кандидатстват за финансиране от НФЦ, е да се правят тежки драми, които евентуално да бъдат поканени на големите фестивали и да вземат награди. Когато получат такива, точките им се увеличават при следващо кандидатстване и могат по-лесно да спечелят отново конкурса. Мен това не ме вълнува.
Насочил съм вниманието си към зрителите.
Искам тези хора, които си дадат парите за билети в киното, да излязат усмихнати и свежи, да не са натоварени излишно. Всеки от нас си има проблеми. Не бива отново да ги тъпчем в киносалона. Предпочитам хората да погледнат с други очи на нещата и да забравят за всичко, което ги притеснява. Колкото до първоначалната идея - поставихме си за цел да покажем, че доброто може да победи и че всеки един човек, дори и затворник, може да се промени в положителна насока, ако намери подходяща кауза. Именно това се случва и в нашия филм. Трима аутсайдери, една баба и един затворник намират цел, за която да се борят, и реализират мечтата на едно дете.
- Избирате Васил Банов и Меглена Караламбова за главните роли, без да се налага да преминават през кастинг. Такъв обаче има за някои от другите роли. Разкажете ми малко повече за процеса по подбора на актьорите.
- Работил съм с повечето актьори и в предишните си филми, приятели сме. Ключовото е, че винаги се опитвам да ги предизвикам да направят нещо, което до момента не са играли нито в киното, нито в театъра. Кастинг с повечето от тях не съм правил. Основният беше за детенцето. Радостен съм, че успях да го открия - и по сценарий, и в действителността момиченцето е на 6 години. Представи се чудесно. Елеонора Събева е от групата на Рози Караславова - „Бонбон”. Правихме, разбира се, много дълги кастинги, през които преминаха доста деца от театрални школи, от Двореца на децата, танцови формации - от всички области. Изключително съм благодарен на Васил Банов и Меглена Караламбова, които безотказно ми съдействаха при финалните етапи на кастинга, когато трябваше да проверим с кого си партнират най-добре.
Очите на Елеонора Събева просто ми проговориха,
излъчваха онази емоция, която ми беше необходима за филма.
- Казвате, че се стремите с всеки следващ проект да предизвиквате актьорите, с които вече многократно сте работили, с роли извън зоната им на комфорт. Поставяте ли такива цели и пред себе си и променила ли се е методиката ви на работа през годините?
- Подхождам към всеки проект изключително сериозно и много се готвя преди да стъпя на снимачната площадка. В българското кино финансирането не е голямо и не мога да си позволя да отида на снимачната площадка и тепърва да мисля какво и как ще правя. В киното се снима разбъркано - днес може да е сцена от финала, а утре от средата. Ако не е ясно предварително как ще се случат нещата и какво трябва да изискваш от екипа, всичко се обърква. За мен е важно да можем да разкажем история, а не просто да нахвърляме кадри. Комедия се прави най-трудно, лесно е да разплачеш зрителя с някоя драма или да го изплашиш с хорър. Наблюденията ми показват, че зрителите реагират на различни неща. Може би зависи от професия, интелект или моментно състояние.
Снимка: Кадър от „Рожден ден”, реж. Ивайло Пенчев
- И снимките на „Рожден ден”, и тези на „Корави старчета” - режисьорски дебют за Вас, са белязани от загубата на близки приятели и колеги. Как съумяхте да продължите да “градите” комедии в условията на трагедии?
- По време на снимките на „Корави старчета” загубихме много близък човек. В началото бях оператор на филма, а режисьор беше Пламен Масларов. За съжаление, той ни напусна на 3-4 ден от старта на снимките на филма.
Приех го изключително трудно, бях готов да прекратя всичко.
Тогава обаче Васил Банов ме разубеди. Каза ми, че се е видял в болницата с Пламен и че той му е казал, че трябва аз да завърша филма. Така станах режисьор. След снимките на „Рожден ден” си отидоха съсценаристът ми Божан Петров, първият ми асистент Марин Димитров – Мъра, художник - сценографът на филма Мирослав Маринов и Васил Банов. За съжаление, те така и не успяха да видят филма завършен. Продължих да работя и промотирам заглавията в тяхна чест. Вярвам, че сме направили нещо смислено и се надявам те също да го усетят.
- Автор сте на идеята за „Корави старчета”, която определено е любопитна и нестандартна за развитие в българско село. Разкажете ни малко повече за нея.
- Случи се много отдавна. Тогава правихме предаване за електронна музика, което се казваше „Техно”. Връщахме се от Германия 2000-та година от фестивала „Love Parade“ и на границата с Чехия ми направи впечатление, че имаше село, пълно с проститутки. Когато се поинтересувах, се оказа, че много мъже от Германия преминават границата, за да избегнат среща със съпругите си. Може би така се роди идеята. Разбира се, историята зад „Корави старчета” е съвсем различна, доразвихме я. Героите са старци от едно село, които приемат друга кауза - да защитят тези момичета от местните мутри.
Снимка: Зорница Митин
- Истинска история вдъхновява и „Чичо Коледа” - репортаж за изоставено дете. Изхождайки от темата за действителността, която е ключова за работата Ви, бих искала да попитам дали включвате и собствени спомени в продукциите си. Ако да - в кои филми сте ги скрили?
- Включвам лични моменти, базирани на житейския си път. „Чичо Коледа” обаче не е сред тези проекти, а е свързан именно с един репортаж. Когато с колегата ми и приятел Божан Петров седнахме да мислим какъв да бъде следващият ни проект, той ми разказа за репортаж, който е направил силно впечатление на дъщеря му. Изгледахме го и това ни запали. Случката с американското семейство, което осиновява дете и го изоставя след по-малко от седмица беше основата, от която тръгнахме. Останалото е въображение и опит да покажем, че и малките също могат да преминат през различни емоционални моменти.
В „Като за последно” има бегъл личен елемент.
Преди години работих по телевизионен сериал в копродукция с германска компания. Направихме 13 серии за деца „Магна Аура: Изгубения град”. Спомням си, че когато обикаляхме с чуждестранния екип да търсим интересни места за снимки по морето, тръгнахме от Варна към Бургас. Минахме по Аспаруховия мост и се пошегувах, че това е най-известният мост в България. А те ме попитаха защо. Отговорих, че има много самоубийци, а те „си прехапаха устните”, не се засмяха на шегата ми. Това обаче май беше зрънцето, което отключи идеята да разкажем историята на един млад човек, загубил вяра в себе си и решил да отнеме живота си, който се сблъсква с възрастен човек, целящ да я спаси.
Снимка: Личен архив
- На едно любимо Ваше място ни отвеждат други два Ваши проекта - „Летовници” и „Като за последно”. Доколко важна според Вас е локацията на снимките за успеха на един проект? И с какво Ви спечели Синеморец?
- Морето дава въздух и простор, положителни емоции. Всеки път, когато отида на море, усещам друга аура около себе си. Синеморец е място, което е изключително красиво. Смятам, че в киното трябва да показваме именно такива места. На пресконференцията на „Златна роза” за „Рожден ден” имаше изказване, което ми направи силно впечатление. Казаха ми „Благодаря, че показвате София по възможно най-красивия начин”. Много често
българското кино се съсредоточава върху ромите, боклуците, бездомниците или други извратени неща.
Това натоварва зрителя, а интелигентното кино е създадено, за да развлича аудиторията. Има филми, които ме е срам да кажа, че са български. Боксофисите говорят много са интелектуалното ниво на българите. Тийнейджърите например спряха да четат книги, само гледат глупости в YouTube. Не ми е ясно защо им харесва. Смятам, че това до голяма степен зависи от взискателността на учители и директори, от семейната среда и възпитание. Всичко е въпрос на интелект и организация.
Родното кино изгони българските зрители с тежките сюжетни драми и лошо разказаните истории. След подобно преживяване човек лесно може да си каже „Не искам да гледам повече български филми”. Тези, които правят филми с частно финансиране, не мога да ги упреквам - намерили са си пари и могат да снимат, каквото пожелаят. Когато обаче работиш с държавни пари, трябва да имаш отговорност към зрителя.
Снимка: Филип Станчев
- Защо според Вас интелигентният хумор не е „вървежен” по фестивали?
- Западна Европа и големите фестивали гледат на източното кино като проблемно. Фестивалът винаги оценява много повече някаква тежка драма, която показва колко е тежко положението у нас. Подобни събития вече не са това, което бяха.
Те са се превърнали в стъкмистика - аз на теб, а ти на мен,
отколкото реално да се оценяват филмите.
- Бих искала да се върнем обратно към филмите, по които сте работили. За сценария на филма си с Мария Бакалова и Васил Банов споделяте, че е писан в продължение на година. Как се разви и промени текстът в периода от началото на писането му до финалния вариант? Това ли е най-дълго писаният Ви сценарий?
- Цялостната идея за „Като за последно…“ се запази от началото до края. Наистина работихме по сценария много време, а не както при „Рожден ден” - да приключим за 2-3 месеца. Най-дълго писаният ми сценарий всъщност беше „Корави старчета”, преработвахме го много с Мони Шварц, Ивайло Джамбазов и Пламен Масларов. По-късно спечелих конкурс на БНТ за написване на сценарий, говоря за „Летовници“. Започнах с 1, 2, 3, 4, 5 драфта и в един момент започнах да развалям някои неща. Тогава се обърнах към Божан и двамата го пренаписахме 2 или 3 пъти. Така „Летовници” стана първият сценарий, който написахме заедно, все още напипвахме почвата. При следващите вече се бяхме усетили един друг, провокирахме се по-лесно.
- Съжителствате ли и Вие със своите персонажи, докато не завършите определен сценарий?
- Естествено! Освен това съм от хората, които не искат да протакат. Може да снимам с по-малко пари, но искам, докато живея с този сценарий, да го направя, защото той е вътре в мен.
Ако чакам финансиране 7-8-10 години, ще изстина и вече няма да е същото.
Още преди да бъде одобрен за финансиране, аз вече си мисля за героите и локациите. Когато вече получа средства, става още по-интензивно. Стоя на плажа в Синеморец и си редя пъзела в главата. Всичко това не пречи на личния ми живот, тъй като работя предимно през деня. Е, понякога вечер сънувам някой свой герой.
Снимка: Кадър от „Като за последно”, реж. Ивайло Пенчев
- В едно свое интервю казвате, че е време българинът отново да започне да се усмихва. Заради това свое виждане ли заменихте документалистиката и камерата с комедията и режисьорския стол?
- Всъщност съм снимал предимно игрално кино. Ще спомена още хора, които си отидоха от този свят - невероятните колеги и приятели – режисьорите Ивайло Джамбазов, Иван Георгиев - Гец, Пламен Масларов. С тях, разбира се, съм работил и в сферата на документалното кино. И тримата бяха с невероятно и много различно чувство за хумор. Комедията ме съпътства още от студентските години. Освен това много харесвам филми, в които има гротеска, абсурдни ситуации. Голям фен съм на някои руски филми като „Не тъгувай” на Георгий Данелия и „Жесток романс” - изключително тъжна история, но представена с много хумор, но и с тъга.
- Преди да стигнете дотук сте преминали през обучение в Русия, която се слави с по-строгия си подход. Как решихте да заминете за там и сблъскахте ли се с препятствия при престоя си?
- Завърших ВГИК - Института по кинематография в Москва. Това е едно учебно заведение със страшно много режисьори, актьори, сценаристи в ТОП 10 на руското кино. Освен че подготвяше кадри в невероятен брой специалности, базата, с която разполагахме, беше огромна. Тогава се снимаше на лента, а институтът разполагаше със собствена кинолаборатория, в която да се обработва тя, снимачни павилиони, складове за костюми, реквизит. Когато един студент искаше да работи и снима, никога не му казваха „Нямаме лента”. Стига да защитиш проекта си, ти се осигуряваше всичко необходимо и само трябваше да работиш и надграждаш.
Спомням си, че докато учех за оператор, се чувах с баща си по телефона редовно и веднъж той ми каза „Не е лошо да видиш още нещо от другите курсове, за да бъдеш в час”. Запомних го. Приятели сме с Валентин Ганев, който завърши актьорско майсторство в курса на Сергей Бондарчук и Ирина Скобцева. Редовно ходех на лекциите и упражненията им, за да видя по какъв начин работеха с актьорите. Започнах да посещавам лекции и практически занятия по монтаж, където преподаваше Филатов – монтажистът на филмите на Сергей Айзенщайн. Не съм се замислял, но
подсъзнателно вероятно вкарвам част от техните практики в работата си.
Много съм научил и от Ивайло Джамбазов, Иван Георгиев - Гец и Пламен Масларов. И тримата имаха различен подход към актьора, а аз като оператор бях на терен и постоянно слушах.
Снимка: „Чичо Коледа”, Официална Facebook страница
- Образованието, което сте получили в чужбина, отвори ли Ви по-лесно „вратите” в България?
- Не, всичко е инат, амбиция, много работа и стремеж да се докажеш. Майка ми и баща ми никога не са имали общо с киното. Дълго спорихме. Той искаше да уча финанси, но аз бях категоричен за киното. По-късно разбрах, че майка ми е разговаряла с него и го е убедила да ми позволи да опитам. Още преди да ме приемат, се запознах с колега, който вече беше трети курс.
Той взимаше книги от библиотеката на Института и ми ги носеше,
защото нямаше как да се намерят свободно на пазара.
- Споделяли сте, че неведнъж сте бягали от училище, за да отидете на кино. Кой беше филмът, който Ви запали по това изкуство?
- Не беше филм. Когато бях в 4-5 клас, в училище направиха кръжок по художествено слово. Записах се, а по-късно откриха и нещо като театрална школа. Това страшно много ме запали. Първото такси, което съм си позволил да платя сам, беше когато от училище ни заведоха на екскурзия на Витоша, а аз казах на учителката, че си тръгвам, защото имам кръжок. През студентските си години също всяка седмица ходих по няколко пъти на кино и на театър. Някои филми ги гледах по 2-3 пъти, ако са ми харесали много. Станах приятел с разпоредителите и започнаха да ме пускат безплатно.
- Кога се отказахте от актьорството, към което сте имали афинитет още от дете?
- Отново в 4-5 клас Иванка Гръбчева дойде в училището ми, за да набира деца за филма си Деца играят вън”. Пред класната стая се беше извила опашка от деца, чакащи да минат кастинг за одобрение. Явих се веднъж - отхвърлиха ме, втори път - пак ми отказаха, а на третия ме взеха за масовка.
Амбиция, какво да ви кажа, бях влюбен в това изкуство.
Отказах се от него още преди да стана студент. В гимназията посещавах кръжок по фотография и реших да развивам това свое умение в професия.
Снимка: Личен архив
- По традиция последният въпрос, който задавам на интервюираните, е свързан с бъдещите им творчески планове. Вие обаче не давате красноречив отговор по темата - след загубата на Божан Петров не сте сигурен дали бихте направили следващ филм. Какво би могло да наклони везните?
- Трябва ми хубав сценарий и интересна история, която да разкажа на хората. Не искам да се захващам с нещо просто за да снимам нещо. Искам това, което правя, да стигне до хората, благодарение на положителната емоция. Сам няма да мога да напиша цял сценарий, трябва ми човек, с когото да работя, за да се провокираме взаимно и търсим решения. Имам доста предложения да режисирам сценарии, но нищо не ме грабва.
- Какво Ви липсва?
Всичко е тежка драма. Бях в комисия в НФЦ. Прочетох 120 проекта, 99.5% от тях бяха кошмарни - тежки драми, които са социално натоварени. Половината от тях бяха просто графомания, а останалите вървят в една и съща посока.
