„Има ли надежда?“, пита отчаяно майка в лекарския кабинет. „Според изследванията, не. Господ е последната надежда“, отвръща ѝ докторът. Но Павел го поправя: „Не, докторе. Не е последната надежда… Той е единствената“.
За мен това беше една от най-въздействащите реплики във филма „Не затваряй очи“.
Каква роля има вярата ни за това да се случват чудеса? Могат ли те да се случат въпреки нас и съмненията ни? Но ако не станем свидетели на чудо значи ли, че не сме вярвали достатъчно? Това са въпроси, които животът със своите болки и щастия предизвиква в мен, и на които всячески се опитвам да намеря отговори. Затова новият български филм „Не затваряй очи“ провокира истински интереса ми.
Продукцията е на режисьора Николай Егерман, който го съпродуцира с Богдан Дарев. Сценарият следва едноименния роман на Мартин Ралчевски. Кино събитието, което те заедно с невероятния актьорски състав са сътворили
излиза на голям екран на 31 януари.
Според екипа, това не е религиозен филм, това е филм за вярата, надеждата и любовта. Вярата на Павел, че има Бог, който е способен да върши чудеса. Надеждата му, че неизлечимо болната му сестра ще се оправи и безграничната му любов към семейството.
Павел, в чиято роля влиза Александър Кънев, всъщност е свещеник. Той е посветил целия си живот в служба на Бог и е отдаден съпруг, баща и брат. Ще ми се да вярвам, че всички свещеници приличат на него – возят се не на скъпи джипове, а карат децата си на училище с колело, защото са жертвали старата си кола, за да намерят пари за лечението на някого. С искрено сърце търсят Създателя и всякакви начини, по които могат да бъдат Негови инструменти в живота на околните, а не възползващи се от отчаянието им.
И ако си мислите, че най-чистосърдечно вярващите, още повече свещениците, нямат своите моменти на съмнения, сюжетът на филма ще ви опровергае. Сестрата на Павел (в ролята е Ирена Милянкова) е болна и въпреки всичките му молитви състоянието ѝ не изглежда да се подобрява.
Сякаш Бог не чува молитвите му.
„Чуваш ли ме, когато ти се моля? Виждаш ли сълзите ми? Защо я оставяш да умре?“, се моли Павел в безсилието и болката си, напомняйки на някои от псалмите на цар Давид.
Въпреки неразбирането, което среща от страна на майка си (Ирен Кривошиева), която вече сякаш е загубила надежда и намира упоритата вяра на сина си за безсмислена, Павел не спира да вярва, че сестра му ще се оправи. В неотстъпчивото си упование той ми напомни на друг библейски герой – Йов. „Мисля, че сестра ти е жива единствено заради молитвите ти. Господ не я прибира заради упорството ти“, казва му героят на Кръстю Лафазанов – отец Стефан.
Междувременно ставаме свидетели на още една сюжетна линия, разказваща историята на Петър (Яни Малинов) – момче, което живее на морето в социалистическа България. Филмът започва със силно емоционално натоварената сцена, в която за своя 18-и рожден ден Петър си пожелава просто баща му да го обича. Ролите на родителите на Петър са поверени на Павел Попандов и Мария Каварджикова.
С цялата си добронамереност Петър попада в ситуация, в която му се налага да бяга за живота си. Така открива вярата и преживява лична среща с Бог.
Авторът споделя, че в книгата двете истории са разказани една след друга, но понеже киното изисква динамика, в екранизацията те са преплетени и представени паралелно. Фактът, че до последно не бях сигурна как двата сюжета ще се преплетат и какъв ще бъде финалът, определено задържа любопитството ми.
Героите са добре изградени, кадрите – красиво заснети,
а актьорската игра е впечатляваща. В продукцията участват още Владислав Карамфилов-Въргала, Христо Гърбов, Добрин Досев, Михаела Павлова, Николай Урумов.
А защо се казва „Не затваряй очи“? Отговорът красиво и постепенно се разкрива с развитието на сюжета.
Точно, защото показва живота такъв, какъвто е, филмът е изключително човешки. Засяга темата за прошката, изкуплението, чудесата, силата на вярата и неугасващата надежда, преодоляването на страха и съмненията. Героите са близки до реалния свят, защото се съмняват, имат своите битки и страхове, сблъскват се с грозната и болна действителност. Но нищо не свършва дотам – надежда има и това е най-ценното послание на филма.
Някои може би ще се замислят – дали ако вярваме, че има по-добър свят не сме се вкопчили твърде много в запазването на живота си тук. Може би, но това е най-естественото нещо, което всяка майка, брат и деца биха искали.
Дали понякога чудесата не ни стават фикс идея?
Относно това и сякаш в отговор на въпросите ми за чудесата, героят на Кръстю Лафазанов казва следното: „Господ прави чудеса не, за да задоволи любопитството на хората, а за да засили вярата им“.
Независимо в какво вярвате, лентата „Не затваряй очи“ ще ви накара да се замислите, може дори да ви просълзи и то не веднъж (както го направи с мен).
По пътя в търсене на чудо Павел, лутащ се в собствените си съмнения, казва: „Трябва ни някой, които не се съмнява, с чисто сърце…“
Тогава, в края на филма се замислих – Бог отговаря ли ни, когато се съмняваме? Това значи ли, че обича всички еднакво, но чува молитвите на едни повече, отколкото на други? Или Неговото мълчание, както на нас ни се струва, е защото иска да ни отведе на пътуване, на което да ни даде отговор. Пътуване, което ще ни промени. Макар филмът да започва с нея, тази сентенция от творчеството на Достоевски е подходяща и за край – „Погледнеш – нещастие. Вгледаш се – воля Божия“.
