Добре дошли в пустинята. Предупреждаваме ви за големи пустинни червеи и не толкова големи спойлери.

„Някой ходил ли е на кино тази седмица?“, пита преподавателят ми по кино. След като само аз вдигам ръка, ме пита какво съм гледала. – „Дюн“, отвръщам. „А хареса ли ти първата част?“, ме пита отново той. „Аз всъщност я изгледах едва предишния ден“, казвам аз. Това не отговори на въпроса му, но пък определено предизвика учудване.

Признавам си – не бях гледала първата част на „Дюн“ и не бях от запалените фенове, които очакваха с нетърпение продължението. Може би все пак всеобщото вълнение ме зарази и буквално само няколко часа бяха нужни, за да променя мнението си.

Премиерата на „Дюн: Част втора“ определено е събитие.

Филмът е поредната, но със сигурност най-успешна екранизация на едноименния роман на Франк Хърбърт от 1965 г. Режисьорът Дени Вилньов разделя историята на две и продължението стартира може би само часове след събитията в края на първа част.

Ако действието в първия филм за „Дюн“ на моменти сякаш се развиваше по-бавно, то сега се случват толкова много неща, че не ти остава време да си поемеш дъх. Красивите пустинни пейзажи пленяват въображението ти, а изключително въздействащата музика на Ханс Цимер буквално разтърсва седалките и смразява кръвта ти.

Голям принос за успеха на филма, разбира се, има и актьорският състав.

Бях изненадана колко малко беше присъствието на Зендая в първата част, но сега определено заслужено получи повече екранно време. Всъщност самият режисьор решава да изведе на преден план двата силни женски персонажа – този на майката на главния герой, Джесика (изиграна от Ребека Фъргюсън) и неговата любима – Чани (изиграна от Зендая).

Като цяло сюжетът е перфектното олицетворение на сентенцията, че зад всеки успял мъж стои една силна жена. От тайнствения орден на Бен Джезърит, който управлява задкулисно, през непримиримия и бунтовен дух на Чани, до т.н. „вода на живота“, която е смъртоносна за мъже, сочейки силата на жените.

Не бива да подминаваме и брилянтното превъплъщение на Тимъти Шаламе в главната роля на Пол или Лисан-ал-Гаиб… или Усул. Във вселената на Дюн всичко има повече от едно име и сякаш нищо не е такова каквото изглежда. Лисан-ал-Гаиб означава „глас от външния свят“ – това е името на спасителя, когото народът на Фремените очаква, за да ги избави от робството и да възстанови планета им. Легендите за този спасител са били разпространявани от векове от ордена на Бен Джезърит, към който принадлежи и майката на Пол.

Джесика е изключително амбициозна,

за разлика от Пол. Тя прави всичко възможно да тласне сина си към все по-високите етажи на властта.

Самият Пол, знаейки истинския произход на легендите и пророчествата, далеч не вярва, че той е избраният. В рамките на това продължение обаче всичко се преобръща. От момче, което дори не е сигурно, че иска да наследи баща си на трона, се превръща в жаден за власт лидер, който манипулира масите и засилва религиозния им фанатизъм. Ако обаче пророчествата са измислени – как ги изпълнява и дали наистина е избраният, или е просто самозванец? „Когато ресурсите се изчерпат, страхът е единственото, което остава“ – и Пол умело се възползва от това.

По думите на Чани обаче

именно пророчеството ги поробва

и тя се противопоставя на користните стремежите на Пол. Именно в нейните действия в края на филма е една от разликите със сюжета в книгата.

От идеалистичните каузи и висшите цели, към които главният герой първоначално се стреми, накрая изглежда е задвижван само от желанието за власт, което го подтиква да изневери дори на сърцето си.

„Баща ти беше човек, който вярваше в законите на сърцето…“, казва императорът на Пол. За съжаление, наследникът му сякаш вече не е такъв.

Макар във виденията си да вижда смъртта, която ще го следва, и в началото да се съпротивлява да тръгне по пътя на насилието, това е съдбата му и винаги ще се питаме можеше ли да избере друг път?

Точно както вижда във виденията си, заради него умират милиони и в негово име избухва свещена фанатична война. Купчини тела биват изгорени – сцена, която се повтаря и след като Харконените нападат и избиват Атридите в първия „Дюн“.

Самият той предизвиква ужаса, от който бяга.

Идеята за месията се припокрива с митологичните разкази – свръхчовек, който едни отхвърлят, а други боготворят. Той дори умира и възкръсва, убеждавайки всички в своята необикновеност и провеждайки народа към спасение.

А дали наистина ги води към спасение, или е поредният, който ще ги пороби под властта си? Дали краят на филма е триумф, или стъпка към тъмната страна, след която Пол вече няма да е същият? Влиянието на „Междузвездни войни“ се усеща и в историята, и в заснемането на някои сцени. Все пак ще трябва да го гледате, за да разберете какво имам предвид…

Излишно е дори да споменаваме мащабите, с които е сниман „Дюн: Втора част“ – както на безкрайната пустиня, на многобройните бойни редици на армиите, така и на много от специално построените за снимки места.

Целият шум, който още дълго ще се вдига покрай този филм, е напълно заслужен. Костюмите, декорът, музиката, сюжетът, актьорската и режисьорската работа са в перфектна симбиоза, която е произвела едно от най-големите филмови събития на годината.