• Цигулката е естествено продължение на тялото ми.
• Казаха ми да забравя за сцената за 8 години.
• Трябваше да съм три пъти по-добър от другите деца, за да ме забележат.
• Като дете исках да стана шофьор на камион за боклук или ватман.

Васко Василев и неговата цигулка са дуо, устояло на изпитанията на времето. За тях може да се изпише много – още от първата им среща, когато виртуозът е едва 5-годишен, та чак до днес, когато той вече е наричан концертмайсторът на краля. През последните десетилетия Васко Василев сменя много страни, но

верен спътник в музикалното му приключение винаги остава тя –

неговата цигулка, която по думите му се е превърнала в естествено продължение на тялото му. За него стойността на музикалния инструмент не би могла да се измери в пари. Защо? – Защото по-важно е усещането, което му подарява, а именно да се чувства у дома, в което и кътче на света да се намира.

Подобно топло чувство изпитва и публиката на Васко Василев всеки път, когато виртуозът се появи на сцената със своята „Амати“. Съвместно те разказват една красива музикална приказка, достойна да бъде увековечена на голям екран. Докоснете се до съкровения свят на един от най-обичаните български цигулари още тази година. Билети за предстоящото му турне можете да откриете ТУК. И докато тръпнете в очакване да дойде ноември, се насладете на интервюто на Art Portal News с Васко Василев.

– Здравейте, г-н Василев. Разговаряме малко, след като обявихте мащабно турне в България. По време на него ще бъде представен и биографичен филм за Вас. Бихте ли ми разказали малко повече за тях?

– Здравейте, благодаря за интереса! Идеята за филма се появи съвсем спонтанно – почти от смешка. Имах интервю с Лора Крумова за нейното предаване и си прекарахме много приятно. Накрая не ни се разделяше. Казах ѝ да идва с мен, където ходя – да си говорим, да се смеем. Така от дума на дума решихме, че всъщност можем да създадем филм. Много съм ѝ благодарен, че прави всичко това за мен, защото никой не е събирал в толкова изчерпателен разказ живота ми.

– В свои медийни изяви сте казвали, че няма да останете в историята, защото интерпретирате чужда музика, а не я създавате. Снимките на цяла филмова продукция за пътя Ви от столичния квартал “Люлин” до световните сцени обаче не доказват ли обратното?

– Мисля, че съм реалист. В рамките на своя живот и на хората, с които той преминава, може и да изглежда сякаш съм постигнал нещо значително. Историята обаче е много по-мащабен контекст и там наистина остават малко артисти. Моята кариера би била невъзможна, ако не беше написана музиката, която изпълнявам. Така че

композиторите са истинските рок енд рол

звезди, ние сме интерпретатори.

– Има ли нещо неподозирано за Вас до момента, което ще научим от продукцията?

– Много ми се иска да ви кажа, но истината е, че и аз не знам какво ще остане във филма. Знам, че в момента монтират и не им завиждам, защото трябва да изгледат огромно количество материал, от който да съберат историята. И аз нямам търпение да видя какво ще се получи. Моята задача беше да съм това, което съм в действителност – все пак филмът е документален, а не игрален.

– По време на концертите си у нас ще изпълните творби на Паганини, който определяте за свой идол. Намирате ли общи черти между себе си и него?

– Хаха, не знам, може би обичта към музиката. Неговият живот е пример за отношение към нея. Освен това – присъства непрекъсната мистерия.

– Съвместният път на “Васко и цигулката” започва, когато сте едва 5-годишен. Искали ли сте някога да се занимавате с нещо различно от музика?

– Разбира се, като всяко дете

имах период на желание да съм шофьор на камион за боклук

или да стана ватман. И двете желания обаче не изключваха цигулката. Не мога да си представя живота без нея и без музика. Никога не ми е тежало и пречело на нищо. Играл съм достатъчно футбол като дете, карал съм колело, правел съм магарии, сега карам ски колкото искам, играя голф. Не мисля, че имам талант за професионален спортист и е хубаво, че не съм решил да губя време в тази сфера.

– Като тийнейджър сте бягали от дома си. Накъде потегляхте най-често и защо предприемахте подобни рискови пътувания?

– Е, това вероятно е единственото и най-постоянно даване на късо в мен. Обожавам да се движа, да сменям страни, среда, репертоар. Много е важно да не се установявам никъде. Обичам хотелски стаи, самолети, влакове, коли. Всичко, което се движи и те води нанякъде. От малък го имам този порив. Като бях тийнейджър в Москва – това беше кошмар за родителите ми, но постепенно се превърна в начин на живот и сега даже изглежда луксозно. Искам само да кажа, че не съм само аз – цялата фамилия сме така. И трите ми сестри не спират да се движат, макар че две от тях вече имат деца, а майка ми и баща ми са най-пътуващите пенсионери, които познавам.

– Сред соловите ви пътувания е било и такова до Русия, където по-късно заминавате да учите. Как се справяхте с конкуренцията там, имайки предвид, че при заминаването си от България сте били на върха на славата си?

– Русия е преживяване, в което ако оцелееш, трудно ще те събори сложна житейска ситуация. Аз пристигнах там с усещането, че съм супер звезда. Казваха ми

дете-чудо, имах самостоятелни концерти със Софийска филхармония,

свирих на откриването на НДК, имах самостоятелна плоча, издадена от Балкантон, играх в пиеса на сцената на Народния театър, имах роля в детски филм, където си партнирах с Невена Коканова, свирех на срещи на Тодор Живков в Бояна. Почти не ми беше останало нищо за вършене, освен да се наслаждавам на славата. Когато отидох в Москва, професорката ми по цигулка каза, че ако съм се забавил няколко месеца, е щяло да е непоправимо. Не каза почти нищо положително като анализ на свиренето ми. По-късно си дадох сметка, че това, че прие да уча при нея и не ме изгони позорно, е било голям комплимент. Там започнах от самото начало – от постановка на ръката и с едно условие –

да забравя за излизане на сцена пред публика за 8 години

поне. Истината е, че в средата на Централното музикално училище, където се обучавах, трябваше да съм поне 3 пъти по-добър от другите деца, за да ме забележи някой.

– След Перестройката се премествате във Великобритания. Заради липса на средства Ви се налага да ходите по 5 км пеша ежедневно до своя университет и живеете в общежитието на приятел. Коя беше движещата сила за младежа Васко Василев тогава? Какво Ви подтикна да не се отказвате от цигулката напук на трудностите?

– Никога не ми е минавало през ума да се откажа от цигулката. Имал съм някакви пубертетски пориви, в които може да съм казвал така на баща ми, за да го дразня. Някак много бързо разбрах, че

цигулката е моят partner in crime.

Музиката беше като някакъв кодов език, който отваря врати – най-лесният и естествен начин да се изразявам. Когато заминах за Англия, не говорех английски – тогава буквално разбрах силата на езика на музиката, защото него го говорех. Средата, която ми осигуряваше свиренето, винаги ми е носела усещане за дом. В Лондон имах момент на безтегловност, докато намеря учител, с когото да продължа да работя по начина, по който учех в Москва. Когато намерих проф. Феликс Андриевский, знаех, че той е моят човек и тогава всички трудности ми се струваха нищожни, стига той да ме приеме за свой ученик. Сега сме приятели с него, с Лора Крумова ходихме до къщата му, смяхме се и си спомняхме за тези години. Истината е, че срещата ми с него е жизнено важна по много причини. Това, че запазихме приятелство си толкова години по-късно, е голямо богатство.

– Твърдите, че любовта разконцентрира музиканта. Това означава ли, че на артистите им е предопределено да бъдат самотници или може би техните любими са инструментите им?

– Музиката е егоцентрично занимание. Има кратки периоди, в които любовта може да е приоритет и вдъхновение, но

ако си се заразил с другата форма на любов – от публиката на сцена, рядко един човек ти е достатъчен.

Любовта е и отговорност към другия човек, изисква компромиси, понякога жертви. Трудно е да срещнеш човек, който да е готов да приеме куфарът да е непрекъснато до вратата. Аз съм доста искрен с всички около мен – на този етап от живота ми искам да мога да пътувам, да свиря и да бъда свободен да правя това, което обичам.

– Цигулката на Паганини, чиято струна сте скъсали, ли е най-ценната, на която се свирили?

– Мисля, че да. И все пак не изчислявам стойността ѝ в пари, защото това е невъзможно. Историята, която носи, някак е кодирала душата на Паганини вътре и всеки допир до нея е като телепорт във времето.

– Самият вие притежавате “Амати” на повече от 300 години. Доколкото ми е известно, българските виртуози не са собственици на своите вековни инструменти. Интересно ми е как се сдобихте с нея?

– Купих си я. Когато я открих след дълго търсене и опит с различни инструменти, бях убеден, че е всичко, което искам.  Нямах никаква възможност да я купя. Ходих да питам за заем от банка, но те поискаха да си ипотекирам къщата, която нямах. От оркестъра, в  който свирих тогава (Операта в Лион, Франция) ми предложиха те да станат гарант за заема. За целта обаче трябваше да се обвържа с дългогодишен договор с тях, което нямаше как да приема. Точно когато нещата изглеждаха невъзможни – в живота ми се появи конфигурация от хора, които

вярваха в мен и моя талант до степен, че да заложат покрива над главата си

и да мога да взема точно този инструмент.

– Изплащате я в продължение на 25 години, а бабата на цигуларката Ванеса Мей всъщност ипотекира дома си, за да се сдобиете със своя инструмент. Връщайки се назад във времето, а и гледайки напред в бъдещето – бихте ли ми казали с няколко думи какво означава той за Вас?

– Ние сме цигулката ми сме едно цяло. Нямам какво друго да добавя. Тя е естествено продължение на тялото ми – дори чисто физически.

– Съвсем скоро предстои Вие и цигулката Ви да покорите Айфеловата кула. Това ще се случи за 24 май – обичан празник у нас. Уточнен ли е репертоарът Ви за концерта и ще успеете ли да включите и “частица” от България в изпълнението си?

– Чакам с нетърпение този момент. Не успяхме да организираме концерта точно на 24-ти май, но ще е на 26-ти и ще е посветен на този най-светъл български празник. Искам да благодаря за тази възможност на г-жа Десислава Бинева, директор на Българския културен институт в Париж. Цялата комуникация за този концерт е на супер професионално ниво. Поканата дойде повече от половин година преди концерта. Обсъдихме концепцията, идеята, подбрал съм прекрасен репертоар. Най-хубавото е, че имах

възможност да поканя 4 от солистите на оркестъра на Кралската опера

с мен. Те се вълнуват не по-малко. Не съм го целял, но се оказа, че пак сме 5 човека от 5 националности – Австрия, Франция, Англия, Япония и аз. Сега едновременно с репетициите им разказвам за кирилицата и ги уча на български. И да – ще има и български елементи в концерта като музика, но ще бъдат изненада.

– В бъдеще ще може ли родната публика да се радва по-често на присъствието Ви на българска сцена?

– Погрижили сме се ноември да е такъв месец. Ще бъдем в 18 града за 3 седмици с Лора Крумова. Навсякъде ще покажем филма, аз ще свиря – сам, без акомпанимент, соло цигулка. Ще отделя време за среща с хората във всеки град и зала, както всеки път. Започваме от 5 ноември в зала 1 на НДК и продължаваме през Плевен, Русе, Добрич, Варна, Бургас, Сливен Димитровград, Стара Загора, Асеновград, Пловдив, Пазарджик, Панагюрище, Дупница, Благоевград, Сандански, Гоце Делчев и Велико Търново. В Пловдив вече няма билети. В Асеновград не сме ги пуснали още, защото имат ремонт и  няма монтирани седалки в читалището.