Никога не съм била заложник. А вие? Ето, че ми се случи. Затворени сме в едно старо кино. Вратата е затисната, отвън се чуват предупредителни сирени, а вътре – точно пред очите ни, един стар господин увива около себе си кинолента, заплашвайки, че ще се запали. Отказва и да напусне киното, правейки отчаяни опити да спаси сградата от разрушение.
Това е драматичното начало на иначе лишената от всякакъв друг холивудски екшън пиеса „Господин Нощ“ на драматурга Яна Борисова, поставена в Театър 199. Няма престрелки и драматични обрати – става въпрос за нещо много по-важно – дълбочината на човешката душа. Постановката получава две номинации за „Аскеер“ 2022 - за поддържаща мъжка роля за Йордан Ръсин и за съвременна българска драматургия. През същата година се бори и за „Икар“ за драматургичен текст.

Запознаваме се с Еди (в ролята е Веселин Мезеклиев) –
човек, посветил целия си живот на киното,
влюбен до безпаметност в неговата магия и запленен от красивите образи на екрана. И по-точно – в един конкретен образ – нейния… Той често говори на своята актриса и ѝ пише писма, които стоят на тавана в киното. А тя, гледайки го от екрана, го нарича „Господин Нощ“.
Перфектно подреденият му свят обаче е заплашен от външния. За Еди киното е „храм“. Той предпочита да умре в него, отколкото то да бъде разрушено. „Никой не събаря кина – това е противоестествено“, възмущава се героят.
Своето киноубежище той споделя с младия Серж (в ролята е Йордан Ръсин), който няма други близки, нито място, където да отиде, затова жадно попива от всичко, на което Еди го учи – от рецепти за готвене, вдъхновени от кинокласики, до неща за живота и любовта.

В тази пиеса за пореден път Яна Борисова ни представя красиви диалози, задава въпроси и споделя мисли чрез героите си, които заслужават да бъдат цитирани. „Какво им има на актрисите, че всички се влюбват в тях“, пита младият Серж. „Любовта е да усещаш това, което другият премълчава в разговора“, казва Еди.
„А защо толкова харесвате нощта“, продължава Серж с въпросите си. „През нощта сетивата се изострят…“, отговаря му Господин Нощ. Разбира се, че харесва нощта – кой гледа филми на светло?
В киносалона е винаги тъмно.
А говорейки за тайнствата на нощта, неусетно става дума и за красотата на света в черно-бяло и впечатляващия начин, по който те са свързани. „Черно-бялото подчертава само очите ти и нощта“, обръща се към своята любима актриса от черно-белите ленти Еди. Любовта е като „материя в черно-бяло, която съществува само през нощта“, чете намерено любовно писмо Серж.

Магията на черно-бялото е мотив, към който Яна Борисова неведнъж прибягва – в друго представление на същата сцена – „Морето след теб“, героинята споделя: „Обичам да гледам снимки, особено черно-бели – там всички са красиви“.
„Господин Нощ“ излезе за юбилеен 50-ти път на сцената на театъра.
Какъв подарък е да можеш да разказваш една красива история толкова много пъти и всеки път все едно е единствен. Режисьор на представлението е Стилиян Петров. Сценографията е дело на Никола Тороманов, а музиката на Милен Кукошаров. От изключително впечатляващ музикален номер като този от Singin' in the Rain до изградените толкова живи образи – актьорската игра беше възхитителна.
„Господин Нощ“ е един театър, посветен на киното – две изкуства, „свързани с душата“, както се казва в представлението. В началото ви споменах, че в него няма драматизъм, но това не е точно така. Въпреки че те замисля върху важни теми от живота, пиесата не натежава, дори напротив. След края ѝ излязох от залата с усмивка и танцова стъпка.

Сред хумора, разговорите за любовта и дори за Бог обаче виждаме въплътено в образа на Господин Нощ и непрежалимото минало - сблъсък между стария и новия свят, зоната на комфорт и непознатото. Еди не може да пусне миналото, защото то е единственото, което познава. „Всичко, което остарява, става ненужно“, казва той и в тези му думи прозира трагизмът не само на човешкия живот, но на цяло едно общество.
В същото време той осъзнава всички възможности, които светът предлага, затова опитва да обясни на Серж, че не трябва да ги пропуска, повтаряйки неговите грешки.

Всъщност и двамата ни герои доброволно и съзнателно избират да живеят в света на фантазиите и на киното – където любовта ти към актрисата е споделена, където няма нужда да се притесняваш от мълчанието, където всички страхове не съществуват. И все пак – сблъсъкът с реалността няма ли да е твърде болезнен? Можеш ли завинаги да останеш във фантазията, да пренесеш живота си от нашата действителност на кинолента? Не забравяйте, че още сме в плен на киното, турбулентностите остават отвън. Тук и сега - с киноапарата и старите ленти сякаш всичко е възможно…