Мотивът за чакането и процесът на чакането в Бекетовата комедия на абсурда поставя сложен въпрос към сцената на много места по света. Една от интерпретациите на пиесата „В очакване на Годо“ у нас, можете да видите на сцената на Театър Българска армия.
Режисьорът Иван Урумов не просто разнищва въпроса за чакането, така поставен от Бекет, но залага и на актуални проблеми от геополитическата ситуация. Поставя различни препратки от контекста на времето, в което живеем днес и от призмата на исторически личности, които оставят отпечатък върху света.
Абстракцията на чакането, която на пръв поглед изглежда лесна, е страшно труден философски въпрос. Той не просто трябва да изпълни сцената в рамките на представлението, но и трябва да разсмее, да замисли, да разбуди зрителя.
Какво е чакането? Какво губим или печелим докато се надяваме или пък отчайваме, че нещо не се е случило? Ще се появи ли нещо, ако просто го чакаме и не го гоним? Кое е времето напразно и отмереното време в полза на какво и кого? На какво сме в очакване?
Всички тези въпроси търсят отговор през погледа на четиримата персонажи, с които ни среща постановката. Това са Естрагон и Владимир, в чиито роли влизат Георги Къркеланов и Иван Радоев. Те се борят с песимизма и оптимизма си, докато чакат Годо. Другите двама персонажи, с които се срещаме на сцената са Поцо, в чиито обувки е Юлиан Вергов и Лъки, където виждаме Моню Монев. Те създават също
изключително колоритни и различни образи,
които поставят и нови въпроси в съвременния контекст.
През срещата си с Лъки, който е пленник на Поцо, може би Естрагон и Владимир осъзнават тежестта на свободата, която притежават и факта, че могат да правят с нея, каквото си поискат. Но дали? Защото те са подчинили своята свобода на нещо нетленно като чакането. Те са в негов плен, сами оковали се във веригите на мъчителното минаване на времето. В това време, в което нищо не се случва, в което ще търсят да си кажат още нещо, за да мине време, да помълчат, за да поспят, докато на един от двамата не му стане скучно.
Чрез образа на Лъки, режисьорът Урумов прави много интересна препратка към Хитлеровата реч и въпроса за подчиняването. За овластяването на онези, които нямат какво да направят в добра посока и за проблематиката на въпроса за човешкото задоволство и нужда.
С персонажа на Поцо виждаме накърненото его, несбъднатите желания, самотата, която се прикрива през желанието да владееш и да командваш. Като намигване от Радоев, той носи режисьорско столче, а облеклото, подбрано от сценографа и костюмограф Нина Пашова допълва идеята за величието, което иска да излъчва този човек, подтиснат в собствените си проблеми.
Непрекъснатото противоречие в разбирането на самия себе си
и личността и нейните потребности са централни в пиесата. Тя поставя един и същи въпрос няколко пъти, за да ни увери, че изборите в живота често са стъпки, след които няма връщане назад. Че ненаправените такива пък, отвеждат към безвремието и пропуснатите крачки, които са могли да бъдат големи отскоци. Но сме притиснати в малките стъпки, от страх да скочим, да продължим, дори може би и да не сгрешим.
Това е пиеса за разбирането, за поставянето в обувките на другия. Те може и да са ти големи, но пак да са ти удобни, когато разбираш, когато имаш способността да погледнеш през нечия друга призма. Когато знаеш, че ти не си изключително прав сам за себе си, че твоя комфорт, може да бъде нечий дискомфорт. Неслучайно за Бекетовите персонажи важи признанието, което Самюел прави за себе си: „Нямам какво да кажа, нямам с какво да го кажа, но не мога да говоря“.
В този смисъл пиесата поставя въпрос и за неизказаното, премълчаното, но и за
стойността на езика,
за твърде многото думи, с които понякога се заливаме, нападаме, обстрелваме, а дали те не значат едно и също, дали имаме нужда от всички тях, дали мислим, когато говорим?
„В очакване на Годо“ е първата и една от емблематичните пиеси на драматурга Самюъл Бекет. Пиесата печели призванието „Най-противоречива пиеса на годината“. Първото изиграване на заглавието в Театър Българска армия е през 1988г.
