Малки красиви снежинки се сипят над София в януарската вечер – някак приказно е, като от черно-бял филм. Улиците са необичайно пусти за делничен ден. Само светлините от магазините ги озаряват, сякаш излезли от стихотворение на Христо Смирненски. Единствено пред Сатиричния театър „Алеко Константинов“ се стича тълпа от хора, за да отбележи век от рождението на „императора на смеха“ – Георги Калоянчев-Калата. Сред тях се забелязват известни личности, артисти и студенти, както и обикновени хора, дошли дори от други градове – наредили се на опашка към Камерна зала „Методи Андонов“, за да си
припомнят в продължение на няколко часа хилядите парченца „гениалност“, които Калоянчев е оставил след себе си.
„Все едно сега ще излезе на сцена и облече един от тях“
„Искаме да го почетем с усмивка, с добри помисли и да му благодарим за всичко,
Снимка: Сатиричен театър „Алеко Константинов“/Facebook
Сърменов разказа повече за срещата си с Калата и някои от историите от репетициите и пътуванията им из България.
„Не знам дали съм ви я разказвал тази история“,
казваше с усмивка и кимване преди всеки разказ, обръщайки се към синовете на Калоянчев – Ивайло и Явор, които също са част от екипа на Сатиричния театър днес.
„Той не играеше, а превземаше пространството. Дори тези, които не са го гледали на живо, могат да го потвърдят“,
с възхищение описваше 5-те творчески десетилетия на Калата директорът на театъра. Той допълва, че той никога не е бил заслепен от славата и че е бил истински професионалист до края на живота си, работейки неуморно.
„Георги Калоянчев беше живо доказателство за трудолюбие. Не съм срещал много гении в живота си, но стоейки до него, усещах, че съм в присъствието на такъв“.
В камерната зала, след историите на Калин Сърменов, които предизвикаха много смях у публиката, припомниха монолога на Георги Калоянчев от спектакъла „Кукер Кабаре“ по текст на Любчо Пеевски. Бе излъчен и документалният филм „Умно село: Възгледите на един Homo Ludens“, който ни поведе на дълго пътуване през ключови епизоди от живота на Калата, разказани от самия него.
С много самоирония и любов той и върна към детските си години в Бургас, прекараните години в Сатиричния театър, за тези зад кадър и срещите си с едни от „най-великите режисьори и актьори“ на това време.
„Толкова много спомени бликат в главата ми“,
изтъкна той в кадри от филма, в които се разхожда из коридорите на театъра, разглеждайки снимки на неговите учители
Стефан Сърчаджиев, професор Боян Дановски, Методи Андонов и един от най-близките ми приятели Нейчо Попов.
Направи ми силно впечатление в няколко от кадрите, в които през сълзи се обръщаше към него:
„Ти само две думи да ми кажеше и хвърчах, хвърчах. Жалко, че те няма. Толкова неща имам да ти казвам“.
В тези моменти смехът на публиката се разливаше в залата, а в съзнанието ми се промъкваха думите: „Какво ли щяха да кажат двамата, ако бяха тук, сред нас, само за миг…”
