Учени за първи път успяха да преведат в реално време безмълвните мисли благодарение на мозъчен имплант, свързан с изкуствен интелект, съобщи БГНЕС.
Тази технология ще позволи нова форма на комуникация при парализираните хора, но повдига много съществени въпроси относно личния живот, съгласието и психическото здраве на всеки един от нас.
Умението да четеш мисли дълго време изглеждаше възможно единствено за измислени супергерои. Днес обаче, благодарение на бързия напредък на невронните интерфейси – т.нар. технологии мозък–машина (ICM) – тази фантазия постепенно се превръща в реалност. Учени от Станфордския университет в САЩ успяха да декодират
директно вътрешната реч, тоест мислите на човек за това, което възнамерява да каже, без нужда от жестове или звуци.
Интерфейсите мозък–машина (ICM) работят, като свързват нервната система на човека с устройства, които могат да интерпретират мозъчната му активност. Това позволява извършването на действия – например управление на компютър или движение на протеза – единствено чрез мисълта. Така хората с увреждания получават възможност да възвърнат част от своята независимост. Досега учените успяваха да дадат „глас“ на пациенти, които не могат да говорят, като улавяха сигнали от моторния кортекс, докато те се опитваха да движат устата, езика, устните или гласните си струни. Сега обаче изследователите от Станфорд правят крачка напред – те вече могат да отгатнат мислите, без да е необходим какъвто и да било физически опит за говорене.
„Ако успеем да декодираме вътрешния език, това би ни спестило физически усилия“, казва пред New York Times неврологът Ерин Кунц от Станфорд, основен автор на новото проучване. „Това би било по-малко изморително и би позволило на потребителите да използват системата по-дълго“, допълва той.
Откритията, публикувани в списание Cell, могат да дадат възможност на хора, които не могат да говорят, да общуват още по-лесно. Системата вече достига 74% точност в реално време - безпрецедентно постижение за технология от този тип. Но декодирането на вътрешния глас не е лишено от рискове. По време на тестовете имплантът понякога улавял неочаквани сигнали, което
наложило въвеждането на своеобразна „ментална парола“ за защита на определени мисли.
„За първи път успяваме да разберем как изглежда мозъчната активност, когато човек просто мисли да говори“, обясни Ерин Кунц. Той допълни: „Благодарение на мултиединични записи от четирима участници установихме, че вътрешната реч е силно представена в моторния кортекс и че въображаемите изречения могат да бъдат декодирани в реално време.“
За да постигне този резултат, изследователският екип имплантирал микроелектроди в моторния кортекс – частта от мозъка, отговорна за говора – с цел регистриране на невронните сигнали. Участниците в проучването били с тежка парализа, причинена от амиотрофична латерална склероза, или вследствие на инсулт. Изследователите ги помолили да се опитат да говорят или да си представят, че произнасят поредица от думи. И двете действия активирали припокриващи се области на мозъка и предизвиквали сходни видове мозъчна активност.
След това модели на изкуствен интелект (AI) бяха обучени да разпознават фонеми – основните единици на езика, да превеждат тези сигнали в думи, а след това в изречения, които участниците мислеха, но не произнасяха на глас. По време на демонстрация мозъчният чип успя да преведе въображаемите изречения с точност до 74%.
Асистент-професорът по неврохирургия в Станфорд Франк Уилит заяви пред Financial Times, че декодирането вече е достатъчно надеждно, за да покаже, че с подобрения в имплантираното оборудване и софтуера за разпознаване „бъдещите системи биха могли да възстановят плавна, бърза и удобна реч само чрез вътрешната реч“. Но този вълнуващ напредък е съпътстван и от проблеми, свързани с поверителността. Проучването показва, че ICM може да улавя и вътрешни думи, които участниците не са били помолени да си представят, което повдига въпроса за възможно изтичане на лични мисли против волята на потребителя.
„Това означава, че границата между личните и публичните мисли може би е по-размита, отколкото предполагаме“, предупреждава проф. Нита Фарахани, специалист по въздействието на новите технологии върху обществото, правото и етиката. „Колкото повече напредваме в тази област на изследвания, толкова по-прозрачен става мозъкът ни, а тази ера на мозъчна прозрачност е съвсем нова граница за нас“, добавя тя.
Тази пропускливост между волевите и интимните мисли подхранва страха от нежелано четене на мисли. Въпросът вече не е само медицински, но и социален: как да се гарантира, че умът на всеки човек остава неприкосновено светилище? За да предпазят личния живот, изследователите от Станфорд създадоха система за защита с „ментална парола“, която блокира декодирането на вътрешния глас, освен ако потребителят не я отключи. В проучването изразът chitty chitty bang bang бе използван като парола и успя да предотврати нежеланото декодиране на лични мисли с успеваемост над 98%. Това техническо решение показва, че когнитивната сигурност ще стане също толкова важна, колкото и киберсигурността.
Предвид развитието на тази система за защита, Коен Маркъс Лайънъл Браун, биоетик в Университета на Уолонгонг, смята, че „това проучване представлява стъпка в правилната посока от етична гледна точка“. Според него то дава на пациентите по-голяма власт да решават каква информация искат да споделят и кога.
В предишно интервю за NPR през март 2024 г. Нита Фарахани, авторка на Battle for Your Brain, коментира възхода на ICM: „Мозъкът е най-чувствителният ни орган. Отварянето му към останалия свят променя дълбоко нашата човечност и отношенията ни с другите.“
От своя страна Евелина Федоренко, когнитивен невроучен от MIT, която не е участвала в изследването, припомня, че голяма част от човешкото мислене не е вербално. „Това, което записват, е до голяма степен измислица“, смята тя, имайки предвид спонтанното и неструктурирано мислене.
Самата Ерин Кунц, основна авторка на проучването, признава, че настоящото ниво на развитие не позволява на пациентите да водят разговори чрез вътрешния си глас. „Тези резултати са преди всичко първоначално доказателство за концепцията“, казва тя.
Затова ентусиазмът и очакванията трябва да останат умерени. Речникът все още е ограничен, точността е далеч от съвършенство, а имплантирането е инвазивна процедура, изискваща дълго обучение и постоянни настройки. Преди технологията да бъде приложена широко в клиничната практика, ще е необходимо да се усъвършенстват както алгоритмите, така и хардуерните интерфейси и методите за имплантиране – процес, който според учените ще отнеме още години.
Откритията обаче вече поставят на дневен ред важна тема – тази за „невроправата“, набор от нови права, целящи да защитят психичното здраве от намеса. С други думи, ще се наложи ли „психичната сигурност“ да бъде дефинирана и защитена със закони в близко бъдеще? Защото с обещанието да върне гласа на онези, които са били лишени от него, този пробив чертае и контурите на ново бъдеще, в което дори и мълчанието може да проговори.
