- Най-голяма сила на театъра е, че ни възпитава да изслушваме другия.
- С „BG Мариус“ бих искал да насоча публиката да отправи поглед към не толкова далечното минало.
- В наши дни смелост е да имаш познание за добро и зло.
- Изкуственият интелект - това сме ние.
- Искам да разкажа в биографичен филм моята театрална история.
Снимка: Личен архив
„Такива актьори се раждат веднъж на сто години“ - казва носителят на почетен „Златен лъв“, италианският режисьор Ермано Олми, когато се запознава отблизо с неговия талант. Наричат го майсторът на моноспектакъла - артистът, който превръща словото в изповед и обединява хиляди със своята откровеност, като разкрива пласт по пласт човешката душа - крехка, грешна, страдаща и красива. Той е явление на българската културна сцена - актьорът и режисьор, чийто „Засукан свят“ вълнува поколения - Мариус Куркински.
В един слънчев следобед тази седмица, изпълнен с пролетно ухание, имах честта да проведа един дълъг разговор с него, който ме събуди, смири и дълбоко развълнува. Той ме поведе на едно дълго пътуване през неговите срещи с публиката в театъра, които се случват „първо на душевно, а след това и на духовно равнище“. Докато ми разказваше със своята симпатична неувереност за годините, прекарани на сцената, чувах ехото на тишината в залите по време на неговите моноспектакли и тази след техния край, когато прожекторите угаснат и идва време за нови колебания, послания и уроци.
Снимка: Личен архив
„Не искам да се правя на нещо различно от другите артисти, просто избрах този път - да създавам и представям сам.
Това, което ме привлича в този формат, е, че сякаш всеки следващ спектакъл е с някакво детско усещане. Може би съм пропуснал много възможности, но винаги съм знаел, че това е мярата, която ми е дадена, и просто ѝ се отдадох до края. Днес се моля да не изпадам в отчаяние и да оползотворявам времето си в повече работа.“ - сподели ми господин Куркински за неговия начин на преминаване чрез „имитация на тази реалност, която не може да проумее“.
Снимка: Личен архив
В следващите редове ви понасям по времевата линия на живота на майстора на моноспектакъла - от големите решения и мечти днес, през годините, изпълнени с бягства и категоричност, до първата му среща с голямата сцена едва на 12 години, която предопределя съдбата му завинаги. За умението да съзерцаваме, за непрекъснатото себеизразяване, за неговия учител Крикор Азарян, който на днешната дата щеше да навърши 92 години, и за родовата памет като мисия ни разказва един от най-запомнящите се артисти на българската театрална сцена – Мариус Куркински.
- Здравейте, г-н Куркински! Срещаме се в месеца, в който отбелязваме Световния ден на театъра. Според вас коя е най-голямата му сила - тази, която му позволява да оцелее векове и да вълнува поколения наред?
- Най-голямото чудо на това изкуство е, че зрителят усеща, че то се случва в момента – единствено за него, на живо, като лична среща между двама души. Тя е непредсказуема, като първа среща между непознати, които много бързо трябва да напреднат в човешкото общуване. Всеки театрален спектакъл е парче от реалността както за публиката, така и за артистите на сцената – момент, който се превръща в история и за двете страни и не може да бъде изтрит. Те се срещат на едно място, в един и същи час и ден, на един етап от живота си, за да се сблъскат със собствените си емоции.
Другата, може би най-голяма сила на театъра е, че ни възпитава да изслушваме другия, карайки ни да замълчим по време на едно представление. Това наподобява най-голямата заповед на Бога – да приглушим егото си, да се смирим и да умеем да съзерцаваме. За мен театърът се случва първо на душевно, а след това и на духовно равнище – разбира се, ако актьорите и публиката поемат заедно в една и съща посока.
- В този контекст каква е основната и най-важна роля на актьора в наши дни?
Снимка: Личен архив
- Малко с неудобство признавам, че отдавна не съм си задавал този въпрос, тъй като смятам, че е доста опасен от възгордяване. По някакъв начин ме притеснява, че се гледа на мен като на личност, от която зависи нещо в обществото. Но въпреки всичко осъзнавам, че всяка обществена фигура неизбежно има роля – нещо като негласен договор между нея и нейната публика.
За мен най-важното е актьорът да не прави имитация на нещо вече видяно – на някаква форма, която вече е доказала успеха си. Колкото и да е несъвършена тя, а той – несигурен, трябва да бъде убеден, че посланието, което носи на сцената, е изцяло негово – че извира от личната му мисъл, от гласа на съвестта му и от отношението му към живота. Да не се преструва на по-праведен или по-морален, отколкото е.
Осъзнавам, че в наши дни хората очакват актьорите да им предложат забавление, но аз никога не съм разбирал така нещата и не съм го търсил. Моята цел винаги е била чрез спектаклите си да предлагам истината такава, каквато аз я познавам. Дали тя ще бъде разбрана така, както ми се иска, според мен зависи изцяло от актьорската ми техника. Аз възприемам всяко представление като поредното обучение в професията си – това не означава да изляза на сцената неподготвен, а да съм нащрек за всяка тишина и всеки възглас. За мен най-интересното е именно това съвместно пътуване и изслушване. Особено важно е то за жанра на моноспектакъла.
- През април представяте премиерно 13-си моноспектакъл „BG Мариус“ в Зала 1 на НДК, с който давате глас на българските автори, традиции и вътрешни битки, които всички носим. Какви емоции бихте искали да предизвикате у публиката и какви въпроси да оставите да отекват в съзнанието този път?
Снимка: ПК „Ажур Пико“
- Намирате ме в много особено състояние - пред мен сега стои голямото решение да затворя отрупаните пред мен материали и да кажа: „Да, това ще бъде моноспектакъла“, без повече колебания. Това е един вълнуващ процес. Той е малко изсушителен, но не се оплаквам и, разбира се, никой не ми е виновен. Благодарен съм, че отново ми се отдава възможност да мина през него, защото тези моменти, как да кажа, определям като „крайъгълните камъни“ в моя живот.
С „BG Мариус“ бих искал да поставя на фокус въпроса, който си задава героят на Иван Вазов - Дядо Йоцо: „Какво е българското?“. Националното в човека не смятам, че трябва да е най-важното - по-важна е вярата, но при мен те са някак свързани, тъй като аз и двете ги преоткрих чрез моите близки, покрай които съм израсъл тук, в България. С този въпрос ми се иска да насоча публиката да отправи поглед не толкова към настоящето или бъдещето, а по-скоро към не толкова далечното минало - към живота на нашите родители и техните родители. Аз съм пропуснал много от него, тъй като като млад бях вманиачен в себеизразяването и успеха си като артист. Но съвсем честно ви го казвам - не от кариеризъм, а защото виждах театъра като единствено средство за спасение от този свят. Към днешна дата отчитам това за голям грях.
- Всъщност в родовата ни памет се крият и много от нашите травми и страхове. Тя ни помага да се самоопределим по-добре, но може ли да бъде и оправдание за постъпките ни – нещо, което сякаш все по-често се наблюдава сред младите в наши дни?
- Това е много интересен въпрос. И в Евангелието се казва, че децата ще плащат за греховете на родителите. Разбира се, това не може да бъде оправдание, защото всеки един момент стоиш пред Господа - той те наблюдава и ти можеш да вземеш решения спрямо неговата воля и да променяш. Няма какво да ти попречи да направиш крачка към спасението и веднага да спреш да обвиняваш когото и да било, камо ли родителите си.
- Казвате, че в творчеството на Хайтов, което поставяте на фокус вече 10 години със спектакъла си „Черното пиле“, душата на българина е чиста и неопетнена - хората страдат от живота, но не се жалват, а го преборват. Днес, в тези не толкова свободни времена, колкото на пръв поглед изглеждат, каква според вас е най-голямата смелост, която човек може да прояви?
Снимка: Личен архив
- Най-голямата смелост, която човек може да прояви, безспорно е саможертвата за някой друг. Това за мен е като идеал. Също така смелост е да имаш познание за добро и зло, както и да кажеш: „Нека бъде твоята воля пред Бог“ - това наистина да бъде така. Тя може да се проявява ежечасно - при всяка среща, в това как се отнасяш с другите, доколко ги изслушваш и разбираш. За мен тези неща са трудно постижими заради уврежданията, които споменах, че ми е оставил театърът. Един артист, за да се смири и достигне тишината в себе си, според мен първо трябва да премине през много неприятни състояния, сквернота и гнусота. Съжалявам, че използвам такива думи.
- А да изразиш и да отстояваш своята истина - смелост ли е днес?
- Не, не смятам. Днес наблюдаваме едно непрекъснато себеизразяване, както във виртуалния, така и в реалния свят. Мен това по някакъв начин ме плаши. Мисля, че тази концентрация върху себе си е много опасна. За какво ни е това, след като не сме постигнали нищо? Светът не се променя, колко страдания има извън нашите граници, и сякаш все повече ги приемаме като нещо съвсем нормално. Сега не е време за приказки, а за равносметка, за помощ и грижа към другите.
- Нашият разговор ще бъде публикуван на сайта ни няколко часа преди обявяването на победителите на наградите „Оскар“. Признавате, че като по-млад сте мечтали да се докоснете до холивудска сцена. Как бихте реагирали обаче, ако сега получите предложение да участвате в американска продукция?
Снимка: Личен архив
- Да, бих приел роля, която ми е интересна, въпреки че отношението ми към киното от известно време е доста променено. На моменти ме отвращава, че то предизвиква повторно страдание, уголемявайки чрез камерата с особена ухота страшни трагедии. Тогава ми се струва луково и неправилно.
През годините са ми предлагали много съблазнителни предложения и съм ги отказвал по определени лични и професионални причини. Бях поканен от Ерман Олми да изиграя главната роля във филма му „Занаятът на оръжията“, но не я приех, тъй като в последния момент разбрах, че през цялото време трябва да бъда на кон, а аз не мога да яздя. Въпреки че ме убеждаваха, че това не е проблем за тях и ще имам дубльори, аз не можех да се примиря с факта, че няма да мога да изпълня актьорското си задължение.
- „На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким“, казва вашият учител по актьорско майсторство Крикор Азарян. С какво той и, разбира се, вашият професор Тодор Колев, ви накараха да обикнете още повече в театъра?
- Те се занимаваха с това да се вгледат в това, което ти носиш като човек, и да извадят от теб твоя театър. Не налагаха своите представи и постижения, които до този момент, когато ни преподаваха, не бяха никак малко. Двамата подхождаха много академично и деликатно, с много внимание към всеки един от нас - не се осмеляваха да се бъркат в нашата душевност. Това е едно време, което не мога да разделя на дни - то е като една епоха. Общуването ми с Крикор Азарян и Тодор Колев е като един живот в живота ми, който за съжаление приключи.
Няма да забравя след първия ми моноспектакъл, когато Коко дойде да ме гледа и след това ми каза абсолютно чистосърдечно: „Само това прави“. Той следеше всеки мой нов проект и ми даваше непрекъснато съвети. Най-важното, което съм научил от него, е, че ако нямаш какво да кажеш, просто не излизай на сцената. Той държеше на пълната отдаденост - вярваше, че артистът има договор с Бога.
- Споменахте режисьорския си дебют „Дванайсета нощ“ по Уилям Шекспир. Миналото лято представихте заедно с пианиста Евгени Генчев спектакъла „Валсът на розите“, в който като гост-актьор изпълнявате сонети на големия английски писател. С какво той продължава да ви печели отново и отново, когато препрочитате творбите му?
- Като се каже театър - синоним е Шекспир. Всяка негова пиеса засяга глобални, грамадни теми, които ще ни вълнуват вечно. Той не ме привлича - той просто съществува, той е, както казва Петър Увалиев за Йордан Йовков. Редовно трябва да се съизмерваме с него.
„Валсът на розите“ беше като подарък за мен - истинска сбъдната мечта. За мен е удоволствие да изпълнявам сонетите на Шекспир. Те имат едни такива строги, дори бих ги нарекъл брутални послания. От тази среща с музиката научих много - как словото трябва да я достигне, да я надскочи и все пак да останат слети.
- Наскоро публикувахте клип в социалните си мрежи, в който реагирате на песен, изцяло създадена с помощта на изкуствен интелект. Какво е вашето мнение за все по-широката му употреба в изкуството?
- Изкуственият интелект - това сме ние. Това е всичко, което ние сме предложили и складирали някъде като информация. Не бива, според мен, излишно да се етикетира или превъзнася, защото това е човешко творение. Просто база данни, която интерпретира - и да не си иска повече, не може да бъде. Видимо е, че е така, имайки предвид, че има лимит на съдържание.
За съжаление, от мързел употребата му става вече по-опасна и това може да доведе до сериозна дезинформация. Но въпреки всичко засега не ми е попаднало нищо сериозно в полезрението. На този етап не е засегнало изкуството толкова, колкото други сфери, но и да стане - нямам нищо против да гледам един спектакъл с робот.
- А как си представяте, че ще изглежда неговият облик в по-далечното бъдеще и изобщо общуването между хората?
Снимка: Личен архив
- Като артист, който главно общува с публиката на живо и това му е основното занимание, съм спокоен. От друга страна, като хвърля един поглед назад към миналото и си дам сметка с какво темпо се развиват технологиите, започвам леко да се плаша. Но не от обикновените хора, а по-скоро от корпорациите и властимащите. Те вече знаят какво ще се случи години напред, и всичко е замислено с цел унищожение на човешкото.
- „Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата“, пише ваш друг любим български автор Чудомир. Имало ли е момент в живота ви, в който съзнателно сте пренебрегвали вътрешните си гласове – в името на нещо или на някого?
- Не е имало. Винаги съм напускал веднага местата, където съм усещал, че се самозалъгвам. Още като студент и след това съм бягал от репетиции при най-малкия проблем, дори това да не е било в моя полза и да ми е коствало мястото в театъра. Тръгвал съм си неведнъж и от хора - признавам. От някои по-късно, отколкото е трябвало, но какво да се прави, грехът ме е повалял за по-дълго време. Мисля, че вече съм научил да го разпознавам, но все пак не искам да се самоизтъквам.
- От годините, в които сте живели в театъра в Пловдив, до днес, когато продължавате да избирате да храните душите на хората с театър – кой е бил периодът, в който сте се чувствали най-свободен да мечтаете, и кой – този, в който най-малко?
Снимка: Личен архив
- Периодът ми в Пловдив беше най-чистият и мечтателен. Всеки следващ, когато, сега върна лентата назад, е бил по-приземен, суров, болезнен, грозен и нетърпим до момента, в който не попаднах в църквата и не пристъпих към изповед. Жалко е, че има толкова много външни директиви, които се противопоставят на изучаването на Божието слово в ранна възраст. А според мен това е толкова необходимо за нашата държава. Престъпление е българските деца да бъдат лишавани от възможността да се докоснат до православието ни. Не става дума да им се налага нещо, а сърцата им сами да изберат дали да се отворят или не за него.
- Всъщност, всички тези години, изпълнени с безброй емоции, срещи, уроци, молитви – обмисляли ли сте някога да създадете един по-интимен проект, в който да разголите душата си още повече пред публиката?
- Този въпрос често го виждам в коментарите в социалните ми мрежи. Неотдавна си мислех да направя един спектакъл, в който да разкажа за преживяванията ми в казармата, но засега това е само идея. Ако имам живот в едно бъдеще, малко по-далеч, имам една мечта за кино. Искам да разкажа в биографичен филм моята театрална история - за маминка и дядо, за Коко и Тодор, за братя Райкови. Този проект ще бъде като благодарност към всички тези хора, без които нямаше да съм това, което съм днес.
- В края на нашия разговор връщайки назад към лентата към вашето детство - ако можехте да спрете времето и да се върнете към някой конкретен момент, който бихте искали да изживеете отново, кой би бил той?
Снимка: Личен архив
- Първият път, когато стъпих на голяма сцена и видях задкулисието от погледа на артиста, бих искал да изпитам тази емоция отново. Аз го преживявам и сега, но тогава беше различно - някак невероятно.
