„Човек – тъй единично погрешно го наричат. Човек – са два човека, които се обичат!“ – пише Валери Петров в пиесата „Когато розите танцуват“. Думи, изпълнени със смисъл, които докосват душата и ти напомнят за любовта, онази „безплътната и бяла, априлската прохлада“ или онази „отчаяната, закъснялата“, както възпява голямата българска певица Ваня Костова. Онази любов, която те кара да летиш и да забравиш за човешкия си облик.
Във време, когато любовта изглежда позабравена, а розите увяхват, украсявайки мартенските улици в навечерието на деня, в който празнуваме силата и красотата на жената, българският актьор и режисьор Николай Урумов възвръща на сцената на Сатиричния театър тази великолепна пиеса. Той ни напомня, че класиката винаги ще живее, когато е добра, и ни приканва да се запитаме отново:
„Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все край тебе човекът кръжи?
Защо ни изглежда животът по-нов,
щом твойта надежда ни лъхне, любов?“
За първи път пиесата е поставена от големия Гриша Островски през 1961 г. на сцената на Сатиричния театър, с актьорите Ицхак Финци и Вели Чаушев в главните роли, заедно с незабравимите Никола Анастасов, Иван Андонов, Татяна Лолова, Васил Попов, Невена Коканова и Георги Парцалев. Някак си тяхното присъствие още се усещаше, в минутите преди завесата да се вдигне, когато голяма част от публиката повтаряше техни реплики, нетърпелива да се запознае с новите таланти, които щяха да ги последват.
„Ето тук хвърлям синя светлина, там – жълта, там – червена, и сякаш ти се движиш по театрална сцена“
– така, описани с думи на Валери Петров, цветове се редуват на сцената, в съчетание с красивите танци и безброй малки и големи рози, които ни потапят в една вълшебна майска приказка.
В главните роли са градинарят (Константин Икономов), за когото най-ценното е неговата розова градина, до която той не позволява никой да се доближи, и младият магьосник, представящ се за духа на младостта (Боян Арсов). Той започва увлекателен дебат с любителя на рози за любовта, доверието и щедростта, като го
подтиква към облог, в който трябва да докажат един на друг – има ли любовта възраст, или не.
Обикаляйки сцената, обгърната от пъстрия, оживяващ декор, Боян Арсов омагьосва публиката с виртуозното преплитане на римите на Валери Петров. Той танцува и пее в съвършен синхрон със своя талантлив колега, а с лекотата, с която се изкачва и приземява от два метра височина, оставя зрителите без дъх.
„Срещата – шега за него, за нея – съдба“ – възкликва цветният магьосник, и така пред нас оживяха три различни истории, които служат като огледало на любовта и нейните безброй лица – от първоначалните трепети на влюбването до дълбоката и зряла обич, която се изгражда през 20 години съвместен живот.
В първата сцена се разгръща красотата на младата, чиста любов, въплътена чрез героите на Любомир Ковачев и Полин Лалова. Тя носи със себе си носталгия и копнеж, но и разкрива крехката наивност – като нежна роза, чиито кадифени листенца крият остри бодли, които могат да наранят при най-лекото докосване.
След танца на розовите светлини, сцената потъва в по-приглушена атмосфера, където се разгръща сложен любовен триъгълник. Съдбите на героите, изиграни с изключителна емоционална дълбочина от Стефания Кочева, Ан Вълчанова и Димитър Баненкин, се преплитат в неустоима игра на чувства, страсти и неизбежни решения. Тази сцена не само предизвиква смях до сълзи, но и
ни кара да се замислим за истинската същност на любовта, изправена пред изпитанията на времето.
Последната сцена, осеяна с цветя като след триумфален концерт, разкрива душевния катарзис на един прочут цигулар (в ролята е Ивайло Калоянчев). Той е посветил живота си на музиката, оставяйки любовта на заден план. Въпреки това, с млад дух и копнеж в сърцето, мечтае да изживее своята „последна любов“. Но тази надежда рухва, когато разбира, че талантливата му ученичка (Лана Гекова), с която е искал да сподели остатъка от дните си, е дала сърцето си на друг. В неговите движения, поглед и жестове ясно се отразява не само болката от изгубената мечта, но и оснаката на неговия баща – великия актьор Георги Калоянчев.
„Да осъзнаеш, че животът е като влак „който безспир върви – туй значи да се наречеш мъдър“, казва магьосникът, преди да изчезне зад тежките завеси. И ето, че отново се появява на сцената, а под ръка с него излизат всички актьори, пеейки в един глас:
„Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо твойта мъка тъй сладко тежи?
Защо, вкусил ада, човек е готов
отново да страда от тебе, любов?“
А в публиката, едно влюбено голямо момче нежно прошепва на своята любима: „Защото живеят само влюбените, останалите просто съществуват, както казва Шекспир“.
Открийте и вие своя отговор и се потопете в един спектакъл, който изпълва сърцата с любов, а душите с топлина – „Когато розите танцуват“ – на 22 март, 11 и 28 април.
