- Всеки един актьор трябва да може да пее и всеки един певец трябва да държи актьора в себе си
- Искам смисълът, който виждам, да стигне до хората и всеки да намери неговото в това, което аз правя
- Не можеш да бъдеш твърде млад, защото промяната в света тръгва от младите
- Никога не съм имала против да казват „дъщерята на Юлиан Вергов“, защото не е имало от какво да се притеснявам
Снимка: Цветан Игнатовски
– Ало, здравейте, търся А́лена. Удобно ли е?
– Разбира се, при положение, че вие сте първата днес, която не ми обърка името.
Оттук нататък си говорим на ти. Няма и как иначе – тя бързо скъсява дистанцията, а разговорите за изкуство носят специфична заедност, която го предполага.
Алена носи специална енергия, талант и стил. Дори в начина, по който обяснява, че има логорея или се извинява, че се е отклонила от въпроса има нещо сладко и чаровно. Иска да прави истински и смислени неща и това е неслучайно – тя сякаш е изтъкана от искреност.
Снимка: Студио КАРЕ
Макар да не смята себе си за известна личност, Алена определено се заявява по все повече начини в публичното пространство. Тази година завършва НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов и вече е част от трупата на Театър Българска армия. Има роли в сериали – като „Майките“, а първата ѝ поява в киното е в лентата „Петя на моята Петя“. Освен това - има собствена група, с която издават авторска музика. Първата им песен излезе преди дни и носи името „Приключваме“. Понеже обаче, както разказва самата Алена, момчетата, с които свири са много заети, тя предприема ново начинание – създава момичешка банда. Вече имат и планирани концерти.
Алена е фен на всичко ретро и особено на група АББА.
Изявява се дори като DJ. Кара скейтборд и сърф, както и мотор Vespa, който е кръстила Фрида – на Фрида Кало. Именно заради екстремните спортове е чупила лявата си ръка шест пъти, а дясната – три. А краката – също, по няколко пъти. Не обича клишетата и търси смисъл във всичко, което прави.
Снимка: Личен архив
Макар баща ѝ – обичаният актьор Юлиан Вергов, да не я насърчава да тръгне по пътя на актьорската професия, след като завършва немска гимназия, Алена е приета именно с актьорско майсторство и то в Берлин. Когато разбира, че проф. Ивайло Христов взима клас в Академията обаче решава да се пробва и останалото е история. А преди да стигнем до последните ѝ роли, трябва да отбележим първите – още като дете е част от представлението „Ревизор“ в Народния театър.
За настоящите и бъдещите ѝ проекти, за социалните мрежи, за нещата, които не трябва да правим просто ей така, за добрите хора и добрите професионалисти си говорим с младата Алена Вергова. Докоснете се до всичко, което ни сподели, в следващите редове.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Да започнем отпред назад – преди дни излезе първата ти авторска песен. В интервюта се изказваш много скромно за себе си и музиката. На едно място споделяш, че само баба ти ти е казвала „Браво, много добре пееш под душа“, как реши изобщо да завиеш по пътя на музиката?
– Тук, на Арапя, преди около 13 години се бяха събрали много хлапета, които около караваните бяха направили сцена. Организираха концерт или вечер на талантите. А тогава беше ерата на „Революция Z“ и аз заради тях мечтаех да имам група. И започнах да подпитвам децата дали нямат нужда от още един и те казаха: „Защо не изпееш нещо?“. Такова шубе може би не съм изпитвала никога. Някъде има видео – пях едно парче на „Революция Z“ и отзад
имаше 10 момичета, които бях помолила да танцуват, за да не ме е срам толкова.
Най-интересното е, че стойката ми тогава е абсолютно същата като стойката от първия ни концерт.
Снимка: Личен архив
А баба ми цял живот ми е повтаряла: „Много вярно пееш, бабе“, но аз и до ден днешен не съм сигурна какво значи това. В един момент имах желание да ходя в Музикалното, но как без образование преди това? Аз не знам ноти и до ден днешен, та се отказах.
Но според мен всеки един актьор трябва да може да пее и всеки един певец трябва да държи актьора в себе си. В НАТФИЗ започнахме да пеем така или иначе още в първи курс. В трети курс нашият проф. д-р Ивайло Христов постави „Опера за три гроша“, което е като мюзикъл, кабаре, абсурд. И всички песни са невероятни – Дони ги е правил, което е още по-велико. Аз имах едно парче, което ми беше много важно да стане като хората и всеки път, като излизах, страшно се притеснявах. Постепенно започнах да се отпускам, защото на сцената с нас има музиканти, които свирят през цялото време. С тях съставихме една група, имахме участие, после второ. И още преди първото аз им казах: „Момчета, имам един текст, дали може да го пробваме да видим какво ще стане“ и те много се надъхаха. Започнахме да мислим музиката с нашия пианист – Симеон Божилов. Той направи и аранжимента и така се създаде това парче. Като за първо - поне знам какво искам да кажа.
– Понеже спомена за притеснението – наскоро изнесе много симпатичен концерт сама на тавана на един бус на морето и за него пишеш: „Да, не звуча грандиозно на много от местата. Обаче беше истинско.“ Как преодоляваш това притеснение да не си перфектен, но все пак да излезеш на сцената и да не позволиш това да отнеме удоволствието ти от цялото преживяване?
– Аз продължавам да го казвам – не съм певица, нито музикант. Знам 10 акорда, с които мога да изсвиря еди колко си песни и те не звучат перфектно, защото това става с практиката. Второ, аз не се бутам при „големите“, няма да стана певица,
иска ми се пеенето да е ДДС към актьорството.
Аз не излизам с никакви очаквания, а с много хъс. Просто ми е голям кеф. Има много неща, които не мога да ги кажа на някакви хора, не мога да ги кажа на сцената – единственият вариант е да ги напиша по мой си начин и да пробвам да ги изпея. Мен ме е страх, когато трябва да пея, с актьорското не толкова, защото все пак нали това завърших. И тепърва се уча във всяко едно нещо, но се притеснявам от пеенето, защото не съм го учила. Страх ме е да не бъде фалшиво. Това е проблемът ми със самонаблюдението, който и при актьорското ми влияе много кофти, но се опитвам да го махна.
Снимка: Личен архив
Може би бусът беше толкова специален, защото не беше голям концерт с банда, а спонтанно изпълнение. През цялото време, колкото и пъти да съм сбъркала нещо, съм си казала и хората може би са се изкефили на това, че съм си признала. Защото всички бъркат и в това няма нищо лошо. Стига да не прецакваш нещата и хората, които са с теб на сцената. Но тъй като аз бях сама – нямаше кого да прецакам. И много бързо ми падна притеснението, понеже видях и познати хора, които са дошли също като мен да си починат. Някак беше много чисто. Имаше и много деца – когато ги виждаш усмихнати, не ти трябва нищо друго.
– Много често говориш за самонаблюдението и как то пречи на артиста – какво имаш предвид? Самокритична ли си?
– Не съм толкова амбициозна, че да искам всичко да е перфектно и да стане на всяка цена. Просто
ми се ще да знам, че като хвана едно нещо - ще го върша като хората.
Притеснявам се да не станат 15 задачи и все нещо да изпусна. Защото цял живот съм била разсеяна - може би за нещата, за които не ми е пукало толкова много, но като се занимавам с дейности, които са важни за мен, ми се иска да не е просто ей така.
Снимка: Личен архив
Самонаблюдението започна много да се появява в НАТФИЗ. Примерно имаме откъс пред професора и екипа и аз тръгвам, изигравам нещо и казвам: „О не, извинявайте, мога ли да се върна и пак ще го направя?“. И пробвам пак и няколко пъти се връщам и пак обърквам и професорът ми казва: „Абе давай, нали си тук, за да бъркаш тези четири години“. Самонаблюдението просто те изяжда, все едно заставаш отстрани и почваш сам да се осъждаш. Това много пречи и в музиката.
Така че не съм критична от страна на това, че искам да бъда перфектна, а да си свърша нещата като хората. Искам смисъла, който виждам, да стигне до хората и всеки да намери неговото в това, което аз правя.
– Казваш, че си израснала с българска музика и си слушала например Дони и Нети, а сега артисти като тях те подкрепят, работиш с тях – имало ли е момент, в който осъзнаваш, че хората, на които се възхищавам, са се превърнали в твои приятели? Какво е чувството?
Снимка: ИМА Ивент
– Не знам как се случва това. Даже онзи ден си го мислих. Благодарение на Нети аз започнах да се уча да пея, тя ме заведе при учител – Христо Сарафов. А аз наистина цял живот съм израснала с нея и Дони. Двете вече сме в един театър. Тя беше и на концерта на буса и беше заснела лайф на целия концерт, което беше страхотно. Опитвам се да ги осъзная тези неща. Не обичам думата „идол“, но има хора, които са авторитетни и искаш да им подражава, а изведнъж си говориш с тях и общувате нормално. И те те приемат като приятел – това е велико.
На мен така ми се случи в живота, че благодарение на баща ми, познавам много хора и все велики. Въобще факта, че се паднах в класа на проф. д-р Ивайло Христов е нещо, което все още се опитвам да асимилирам. Много съм благодарна за всичко, което ми се случва.
– Споменавайки родителите ти – изморяваш ли се от това да си дъщерята на баща си или на майка си, главно в публичното пространство? Имало ли е моменти, в които си се бунтувала срещу това и си се опитвала да се докажеш сама?
– Това, че съм израснала с българска музика – Дони и Нети, Нова генерация, D2, е благодарение на моите родители. Аз съм много горда, че са възпитали в мен много добър вкус за музика.
С родителите си; Снимка: Личен архив
А иначе сега ако кажа: „Не, няма да се доказвам“, подсъзнателно най-вероятно искам… думата е не точно да се докажа, а да съм отделна личност. Иначе аз съм много горда, че съм дъщеря на баща ми и на майка ми и
никога не съм имала против да казват „дъщерята на Юлиан Вергов“,
защото не е имало от какво да се притеснявам. Много съм щастлива, че това ми се е паднало. Моите родители са супер. Преди да са ми родители, така са ме възпитали, че да са ми приятели и за мен това е много важно. Така че – не, не се изморявам, много добре се чувствам даже. Аз ще си върша моите неща и ако хората ги приемат отделно, супер, ако не – здраве да е. Плюс това хейт винаги ще има – няма лошо, както се казва, това калява. Имало е много хапливи коментари, смешки, но понеже аз съм израснала в много хумор и топлина и винаги сме ги приемали нещата точно с хумор, не ми е било проблем, няма и да ми бъде. В крайна сметка аз съм си отделна личност, а той работи своите неща и взаимно си се кефим. Всеки си има своя път. Баща ми никога не ми се е бъркал, винаги ме е подкрепял, но всеки си гледа своите неща.
Снимка: Цветан Игнатовски
– А в живота бунтарка ли си наистина, или това е клише, в което те вкарват?
– Хмм, готин въпрос… Пробвах се в тийнейджърството да бъда бунтарка, но бях доста смотана и даже по купони не ходех. После някак започнаха да се случват нещата. Признавам си честно искала съм да вляза в ролята на бунтарката, черната овца, но аз не мога и да лъжа, винаги ме хващат и няма никакъв смисъл. Така че не съм сигурна дали съм „бунтарка“ в чистия смисъл и клишето, което хората си представят, но си имам някакви неща, които невинаги са разбрани, но нямам проблем. Таке че може да се каже, но не знам дали самата аз не си се подигравам в момента, като казвам, че съм бунтарка. Не знам. Има го по някакъв начин, но по-скоро се опитвам да предам на хората смисъл.
– Преди време се срещнах с Боряна Братоева и си говорихме за социалната отговорност, която хората в публичното пространство имат. Ти заставаш зад благотворителни каузи, но някога чувствала ли си тази отговорност като тежест, особено за един млад човек – че хората постоянно те наблюдават, че изкривяват действията и думите ти?
– Да, трудна работа е със социалните мрежи. Аз никога не съм искала да бъда инфлуенсър. Тези последователи, които имам – за някой 12 хил. са нищо, особено за инфлуенсърите и хората, които работят това, но за мен са много истински. Не съм ги натрупала някак рязко, а с години ги градих и не ми е било важно колко са, а какви са. Всички тези кампании, „С тениска на бала“ примерно, зад които застанаха, за мен наистина са много важни.
Обикновено не подкрепям нещо просто ей така.
Почвам да си мисля какво искам да кажа на хората и дали въобще има какво да кажа. Защото е много лесно да рекламираш нещо или да застанеш зад някоя кампания, просто защото хората те разпознават. Първо аз далеч не съм чак толкова разпознаваема – на мен това просто не ми е важно. Но не мога да си позволя, дори за себе си, да застана пред нещо просто ей така, защото някой е казал: „Ето ти тези пари да направиш това“. Как дори даваш някакъв продукт на хората, който ти не си опитал? Така и с кампаниите – много пъти, когато качвам стори, съм си казвала: „Това окей ли е?“. Почнах да си давам сметка за някакви неща – например, качваш нещо, значи го правиш, а защо изобщо го правиш? И спирам да правя дадено нещо. Понякога има деца, които наблюдават действията ти - това е отговорно. За жалост, социалните мрежи са голяма част от живота и трябва да ги обмисля. Не съм сигурна, че аз съм успяла на 100%, но се опитвам и се уча.
Снимка: Личен архив
– Ти имаш сериозно присъствие в социалните мрежи…
– Аз даже прекалявам. Имаше един период от една седмица, в който не съм качвала сторита, защото съм решила да си почина на морето и приятели ме питат: „Какво става? Добре ли си? Всичко наред ли е?“. А аз никога не качвам неща просто ей така, защото трябва. Социалните мрежи, освен че имат кофти страната с хейта, зарибяването и т.н., учат на някакви неща. Например осъзнаваш, че не си сам, защото определени хора също имат проблем като твоя и е много интересно да видиш, че те не се притесняват да го кажат. Друг е въпросът дали е наистина.
Моето присъствие в социалните мрежи, за жалост, е непрекъснато. Не съм сигурна дали вече не остарявам, защото като стана сутрин, си чета новини. На мнението съм, че дори със събуждането трябва да знаеш къде се намираш, какво се случва около теб, да си даваш сметка какво става с този свят, с културата и т.н.
Иначе аз наистина си качвам целия живот, което може би не е много добре. Но всеки да си намери неговото. Било то дали ще говоря за глупости… В крайна сметка - защо пък не, не може само сериозни неща. Въпросът е да не прекаляваме, важна е границата с всичко в живота.
Снимка: Цветан Игнатовски
– Макар да казваш: „Качвам целия си живот там“, какво мислиш за това, че социалните мрежи не са реалността и може да е много болезнено, когато се сблъскаш с погрешните си представи, които си изградил от там?
– Абсолютно!
Аз никога не съм си изграждала представа за хората, съдейки по профилите им в социалните мрежи.
Изобщо никога не съм се запознавала с хора онлайн. Винаги, когато се запозная с някого, след това се намираме, за да може все пак да имаш някакъв контакт с човека.
– Ти от дете имаш роля в представление в Народния театър. Каква искаше да станеш като малка?
– Винаги съм искала да правя това. Благодарение на баща ми, съм обиколил целия Народен театър като малка и най-любимо ми беше да гледам актрисите, докато ги гримират и като ги облекат в едни рокли… После винаги съм била зад сцената и съм гледала всичките представления.
Снимка: Личен архив
Но, да, мисля, че винаги съм искала да правя това. А баща ми никога не ми е казал: „Ти ще бъдеш актриса“. Даже като му казах, че ще кандидатствам в НАТФИЗ той беше: „Олеле“. Каза ми: „Ако ще кандидатстваш – оправяй се. Аз те подкрепям във всичко, но ако искаш да направиш нещо, ще го направиш сама“.
– Поправи ме, ако бъркам, но ти си боядисваш косата в лилаво отчасти заради „Петя на моята Петя“ и махаш лилавото заради НАТФИЗ – готова ли си да правиш жертви в името на изкуството?
Отляво надясно: Мартин Методиев, Александра Костова, Ясен Атанасов, Алена Вергова в „Петя на моята Петя“; Снимка: Bof Pictures
– Ами да, стига да си заслужава и да мога да изиграя дадената роля. Все пак „Изкуството изисква жертви“. А за косата – преди „Петя на моята Петя“ бях руса, но те никога не са ми казали: „Искаме да те боядисаме в лилаво, трябва да го направиш!“, а беше взаимно. Не съм сигурна дали аз не го предложих, бях много надъхана. Исках за първата роля да направя нещо. Тъпото е, че оттогава повече руса коса не порасна, но това е друга тема. Даже понеже персонажът ми се казва Джула – преди няколко дни в един магазин за китари видях една лилава китара, която веднага си взех и понеже е лилава си я кръстих Джула. Стани ми много сантиментално.
А относно НАТФИЗ – бях си с лилавата коса, но не осъзнавах какъв е проблемът. Малин Кръстев обаче ми каза: „Абе, дете, тази коса трябва да я смениш. Как ще играеш роли в епоха, как ще играеш Чехов, Шекспир?“ Има нещо в рижата коса. Много ми се е искало да съм се родила рижава.
В представлението „Ножица – трепач“; Снимка: Театър Българска армия
– Вече си част от трупата на Театър "Българска армия" – как се случи това и какво ти предстои през новия сезон?
– На 5 април 2024 г. ми беше първото представление там – „Много шум за нищо“. След това влязох в „Ножица – трепач“, после в „Урок по български“. След което започнахме да репетираме новото представление, което излезе – „Истината или се осмеляваш“.
Много удовлетворяващо е, когато с кеф каниш хората да те гледат в нещо. Въпреки че аз не обичам да каня всеки отделно, защото така сякаш някак задължаваш хората. А това представление е жестоко, въобще всички там. Васил Дуев-Тайг е режисьор, а с Ахмет Исмаил сме на сцената. Играем 15-годишни тийнейджъри и благодарение на това представление, разбрах, че ми е много по-трудно да играя 15-годишна, отколкото 35-годишна. При положение, че не толкова отдавна съм била във фазата на 15-годишните, но никога не съм била кисел и буен тийнейджър. На много неща се научих. И от НАТФИЗ го знам, но сега си затвърдих
колко важно е да имаш смислен партньор на сцената
и изобщо екипа. Това му е хубавото в театъра.
Подготовка на спектакъла „Истината или се осмеляваш“; Снимка: Борис Урумов
А през новия сезон предстоят премиери, но не мога нищо да ти кажа.
– Друго, което предстои, е излизането на късометражния филм „Срам“, на който ти си сценарист и режисьор.
– О, това са много силни думи, от които се притеснявам, както с пеенето. Като кажеш сценарист и режисьор… имам много път, нямам образование за това, действаме на принципа проба-грешка. Притеснявам се хората да не си кажат: „Абе, тя къде е тръгнала да се бута“ и ще са прави, защото не съм завършила нито за сценарист, нито за режисьор. Пробвам, а пък ако ми хареса, може да запиша магистратура.
– В интерес на истината първото нещо, което си помислих, когато разбрах, беше: „Актьорите не прибягват ли до режисиране след години опит в индустрията“. Но се замислих – може ли да си „твърде млад“, за да направиш нещо, или това е клише, което ограничава младите да творят?
– Въпросът е страхотен. Според мен, от една страна,
никога не можеш да бъдеш твърде млад, защото промяната в света тръгва от младите.
Никога не съм го разбирала това: „Ти си твърде млад…“ или „Вие младите стойте, ние еди какво си…“ Мисля, че никой млад няма да измести възрастните, плюс това – нормално е, идват млади хора, свежест. Според мен за всеки има място навсякъде. От друга страна, да, може би има неща, за които си твърде млад, но защо да не пробваш. Човек се учи, докато е жив. Като си твърде млад за нещо, след време ще си дойдеш на мястото. Кой как ще го възприеме вече е друг въпрос… Важното е да се действа със смисъл и много любов. Според мен от тази пуста любов тръгва всичко.
Снимка: Цветан Игнатовски
– И все пак – разкажи ни за филма?
– Нещо бях сънувала и го бях написала в първи курс, но много набързо. И го занемарих, защото си казах: „Къде се буташ, какво правиш, първи курс…“. Но в четвърти курс страшно ми се прииска да го пробвам. И защо не – на никого не пречат хората, които опитват. Обаче знаят къде се намират все пак и знаят откъде тръгват.
Баща ми винаги ми е казвал: „Не казвай „хоп“ преди да си скочила“.
Та завърших сценария, пуснахме проект към НФК и то взе, че стана. Аз още от началото знаех с кои актьори искам да работя, така че нямаше кастинг. След това се събрахме голям екип – преди всичко добри хора! Заедно влязохме в цялата идея и нямаше един човек по време на тридневните снимки, който да каже, че нещо не му харесва или не му се занимава. За мен това беше най-важното и още повече – професионалисти актьори, оператори и т.н. ми се довериха. Аз им казах в началото: „Аз не съм професионалист. Не знам как стават нещата – едно по едно. Ще ви помоля да имате търпение и чувство за хумор“. Някак те се довериха и се отдадоха на цялото нещо и го направихме заедно, за което аз съм изключително благодарна.
Неслучайно се казва „Срам“. Когато пиша, пиша за нещата от живота. Наблюдавала съм и в себе си, и в хората, че много често изпитваме срам, но ни е неудобно да си го признаем. Филмът е за срама в различните персонажи и различните ситуации.
Снимка: Цветан Игнатовски
– А говорейки си за бъдещето – за какво мечтаеш?
– Аз не обичам, когато мечтите си остават просто мечти. От друга страна, ако си изпълниш мечтите, какво ти остава? За мен примерно не е важно да играеш много роли, а всяка една да е смислена. Иска ми се малко повече любов да има сред хората и да се разкара това его, защото много пречи. Колкото и клиширано да звучи –
иска ми се хората да започнат малко повече да се обичат
и да спрат да се занимават с дребни неща. Парчето „Приключваме“, което написах, е точно за това – просто да приключваш навреме с тези неприятни, задушаващи неща, с егото, с дребните спънки.
А иначе професионално – много съм си мечтала за мюзикъл. Мисля, че ще си остана с тази мечта, но в крайна сметка няма нищо лошо човек да си мечтае. Искам да участвам в много голям мюзикъл, който да е на английски и да е мащабно. Да пея на английски, защото за мен езиците са много важни. А и понеже всеки път, когато ходя до Лондон, гледам всички мюзикъли, които мога да хвана – всеки ден различен. Наскоро гледах „Дяволът носи прада“. Много ми се иска някога да се отдаде такава възможност. Аз ще продължавам да работя, пък ако стане, стане.
А иначе аз много се радвам на живота си и съм много щастлива от всичко, което ми се случва, хората, с които комуникирам, театъра, музиката, приятелите.
