- Сериалът „Седем часа разлика“ ми помогна финансово да си стъпя на краката
- В театъра няма „лоша роля“
- 15-годишната Боряна искаше да се занимава с математика и да лети в Космоса
- Мечтая за добри и толерантни хора
Ако приемем, че добрите хора (каквото и да значи това за вас) са на изчезване, то тя определено е от „застрашените“, от „вида на хвърчащите хора“. От тези, за които казват, че недостатъкът им е, че дават много от себе си на другите. Дано повече хора имат подобни недостатъци…
„Щом не е равна любовта при нас,/то нека по-обичащият да съм аз“, казва У. Х. Одън в свое стихотворение и това напълно се отнася за нея.
Талантлива и чаровна, с незабравима усмивка, осъзнала социалната си отговорност като публична личност и стремяща се да бъде добър пример за тези след нея, изцяло отдадена на работата си и упорито преследваща всяко следващо предизвикателство.
В представлението „Одисей“ в Драматичен театър Пловдив; Снимка: Александър Богдан Томсън
Актрисата Боряна Братоева има щастието да ѝ се случат много неща, за които нейни колеги само мечтаят. Макар две години да учи право в родния си град Варна,
талантът ѝ си проправя път и тя рязко сменя посоката –
започва да ходи на театрална школа, мести се в София, завършва НАТФИЗ, снима се в сериали и става част от трупата на Пловдивския театър. Още първи курс в Академията тя печели роля в сериала „Седем часа разлика“. Впоследствие може да я гледате още в „Дървото на живота“ (2013), „Съни бийч“ (2020), и в най-новия ѝ проект „Майките“ по романа на Теодора Димова, където първата ѝ роля е на кастинг режисьор. В момента се занимава активно с кастингите за новия сезон на „Под прикритие“.
В театъра пък част от представленията с нейно участие са „Място, наречено другаде“, „И верният отговор е…“, „Пет жени в еднакви рокли“, „Коприна“ и специалният проект на драматурга Яна Борисова – „За любовта…“
Боряна получава награда „Икар“ за дебют за представлението „Сестри Палавееви“. Освен това обича да готви, да пътува и
може би ще се изненадате, когато ви кажа, че тя е много запален геймър –
наследство, което взима от баща си.
Макар програмата ѝ да е натоварена Боряна отделя време за нашия разговор за добродетелите в обществото, любимите ѝ творчески проекти, изкуството, което я е избрало и рождения ѝ ден. Каним ви да се присъедините към нас...
Снимка: Диляна Флорентин/Цветан Игнатовски
– Преди броени дни беше рожденият ти ден – обичаш ли да го празнуваш? Предпочиташ голямо парти или вълнуващо пътуване, например?
– Болна тема е това. Истината е, че тази година исках да си празнувам рождения ден, но не намерих време да се организирам, защото работата малко ме е превзела – дано да е за хубаво. Но ще го компенсирам под формата на мини рожден ден – след 6 месеца ще си направя половиката на рождения ден, нещо такова (смее се). Иначе обичам да го празнувам, ако е придружено и с пътуване – това наистина ми е най-любимото.
Можеше и тази година да се случи, но явно не ми е било голям приоритет, а исках да е. Но пък в деня се случиха други неща, тотално не за рожден ден – прекарах четири часа на магистрала „Тракия“, защото имах представление в Пловдив. А на връщане разбрахме, че кучето на мой приятел, с когото пътувах, е изчезнало и последните часове от деня прекарахме, търсейки малък френски булдог, който слава Богу се намери.
– Поне има щастлив край…
– Да, в един момент си пожелах просто подаръкът ми да е да намерим кученцето и всъщност се намери.
С Владимир Зомбори като водещи на „Гласът на България“; Снимка: bTV
– Щом сега обичаш да го празнуваш, предполагам и като малка е било така. Кой е любимият ти детски спомен, свързан с рождения ти ден?
– Мисля, че първият ми толкова вълнуващ беше, когато бях още в основното училище и семейно решихме да направя парти вкъщи с мои приятелки. Споменът да събера момичета вкъщи, да посрещна гости, беше много силен – още го помня.
А през годините – за 18-тия рожден ден се сещам, че празнувах с още едно момиче. Бяхме извикали половината випуск на една хижа, която дори не беше във Варна. Как въобще майка ми се е навила… Не мога да се оплача, че не съм имала партита – явно тогава съм наваксвала за сега, не знам (смее се).
А най-скоро, се сещам, че беше много вълнуващо, когато преди две години с Николаос бяхме на пънк фестивала в Римини на „Sum 41“ – група от нашето детство.
– Когато преди време си говорих с Николаос, стана въпрос за този странен феномен – младите хора да изпитват носталгия по детството си. Ти, която имаш силна връзка с родителите си и родното си място, преживявала ли си нещо такова?
– Да, мисля че всеки е. Много ми липсва Варна и морето.
Обожавам Витоша, но за мен винаги морето ще е нещо много по-силно.
Според мен носталгията в нас се засилва, защото, ходейки сега по улиците не виждаме това безгрижие, не виждаме деца, които играят на игри, които ние сме играли. Мъчно ми е, че тези деца в момента не могат да изпитат това, което за мен е голям залог за бъдещи взаимоотношения. Когато като по-малък си играл на различни игри, които те карат да общуваш с различни хора в различни ситуации – това според мен се отразява.
Аз съм имала и друг вид детство, за което съм много благодарна – свързано с компютърни игри. Така че съм взела и от едното и от другото.
– „Ти не избираш да се занимаваш с изкуство, то избира теб“, казва героинята ти Явора в „Майките“. В твоя случай ти ли избра изкуството, или то теб?
– Сякаш то мен и то по много странен начин – от телевизора. Аз тотално не знаех с какво се захващам, това е истината. Ходих на школа 2-3 месеца, бях чела 2-3 пиеси. Цялата случка е следната – моите родители са киномани и може би от тях имам тази страст към киното и сериалите. До посред нощ като по-малка съм седяла и съм гледала и в един странен момент по една варненска телевизия се обяви набиране за актьорска школа. Аз никога не съм си мислила, че искам да го правя, но явно повлияна от нещата, които съм гледала си казах: „Защо да не пробвам, сигурно ще е много забавно“. По това време вече бях втори курс „Право“. Влязох в тази школа и стана като лавина – само това ме интересуваше. Разбрах, че се кандидатства в НАТФИЗ и хора от школата щяха да кандидатстват. В тази година приеха само мен – беше много неприятно, защото
останах напълно сама в София, а аз не исках да живея там.
Докоснах се до хората в Акаддемията, до преподавателката ми тогава – Бистра Марчева, и все едно те ме избраха.
Снимка: Миряна Сливенска
В НАТФИЗ изобщо не знаех какво се случва. На приемните изпити имах много високи оценки – абсолютно озадачаващо. Според мен това е дошло от самочувствието ми, че материалите ми са най-добрите и никой друг не ги има. А аз кандидатствах с материали, които всеки втори има и не че е забранено да кандидатстваш с тях, но е такова клише… А за мен на сцената тогава аз имах най-гениалните неща. Всъщност не е било точно така. Не знам какво са видели в мен тогава. Може би нещо нешлифовано.
– Впоследствие обаче предполагам се е наложило да отстояваш този избор?
– Да. Аз не съм от заможно семейство, което може да си позволи дъщеря им да учи две години „Право“ и после: „Искам НАТФИЗ, я да видим дали ще ме приемат“. Имах тежък период, за мен и за семейството ми, защото в НАТФИЗ, особено първите две години не можеш да си позволиш да работиш, ако исках да си адекватен на следващия ден. Трябваше да влезеш в едни финансови граници, вече не живееш и у дома. И тогава се случи този късмет за мен да ме вземат в сериала „Седем часа разлика“, който по някакъв начин ми помогна финансово да си стъпя на краката.
Имах спокойствието да отстоявам себе си.
Когато стане така, че те изберат още в първи курс за нещо, това не винаги се гледа с добро око. Слава Богу аз бях в клас, който беше много подкрепящ, нямало е завист. Но трябваше пред преподавателите да се отстояваш, че ако отсъстваш после ще наваксаш. Така че хем е много хубаво, хем изведнъж става още по-трудно.
С Бойко Кръстанов; Снимка: bTV
– Това е бил първият ти сериал, а последният беше „Майките“. „Обичта спасява“ е слогънът на сериала, но в случая на Явора то е и вярно и невярно. Нейната обич спасява учениците ѝ, но не и нея. Обичта не би ли трябвало да е реципрочна?
– За съжаление май сме видяли, че в живота не е. Смятам, че обичта, под всяка една нейна форма, никога не е равна – винаги от едната страна е малко повече, което не е лошо. Важното е да я има. А обичта дали спасява? Според мен не винаги. И примерът на Явора е много показателен. Смятам, че учениците я обичат заради нещата, които се случват в личните им животи и накрая тази любов от чиста, става фанатична – каквато сме виждали и в ежедневието ни. Между мъж и жена например, виждаме какви случаи има… Тоест може би в един момент любовта се изменя и вече не е любов – тогава е фатална. Може би обичта спасява, но не трябва да я губим, защото се превръща в нещо друго.
За мен образа на Явора е много събирателен – много трудно бихме срещнали такъв човек. Когато се случи така, че трябваше да изиграя този персонаж изхождах от няколко примера в живота ми. На първо място, моята майка, която е детска учителка и виждам по какъв начин тя се е държала с децата и това се е отплащало с времето, когато 20-годишни са я чакали пред детската градина. Други такива примери имам с мои преподаватели и приятели, които са учители и виждам какво значат за своите ученици. Затова е събирателен образ.
Много е трудно да си представим в днешния свят, че съществува такъв човек –
дано да има и дано да няма такъв край.
В ролята на Явора в „Майките“; Снимка: Nova
– Друга реплика, която ми направи впечатление е: „Никой не помага безвъзмездно. Няма такива хора“. Има ли такива хора, според теб? Трудно ли ни е да повярваме, че съществуват?
– Много трудно. Има един епизод на „Приятели“ – аз съм много голям фен, където има сцена между Фийби и Джоуи и те през комедията обсъждат, че никой не прави нещо просто така безвъзмездно. Защото, когато направиш добро с най-чисто сърце ти се чувстваш добре от това, имаш добавена стойност и вътрешно удовлетворение. Все пак мисля, че има хора, които безвъзмездно правят добро, но са малко тези, които разбират чистото значение на този израз. Всъщност нещото, което получаваш в замяна може би е чувството, че си направил нещо добро. Това е супер, защо хората да не се чувстват добре от това? В този ред на мисли, примерът не е „Майките“, но може би тази безвъзвратна помощ е единствено от родител към дете.
– Заради добрината ѝ изглежда, че си приличаш с героинята ти Явора, но в „Съни бийч“ например, казваш, че Виктория няма много общо с твоя характер. По-лесно ли влизаш в образи, които са близки до теб или предпочиташ да се предизвикваш?
– Обичам да се предизвиквам. А случаят с Виктория беше много интересен, защото през годините са ми се случвали и други подобни роли и ме е много смешно, че ме виждат в образа на богато момиче, което иска да се еманципира.
В ролята на Явора в „Майките“; Снимка: Nova
Обичам различните роли. Именно затова се радвам, че изиграх Явора, защото през последните години не ми се беше случвал подобен образ – толкова чист. За да предадеш такава чистото се изисква доста голяма подготовка – да разбереш какво е безвъзвратна помощ, чиста любов. В същото време смятам, че
едни от най-интересните персонажи за игра са отрицателните,
защото като актьор ти трябва по някакъв начин да се влюбиш в тях и да ги защитиш. Затова за мен понякога те са по-интересни. Има една смешка още от НАТФИЗ с една от най-любимите ми приказки – „Джуджето Дългоноско“, където има една вещица, която от малка много обичам и искам да ми се случи да я изиграя (смее се).
– Казваш, че „Съни бийч“ е много личен проект, същото важи и за „Място, наречено другаде“...
– Така е, защото си партнирам с един от най-любимите ми хора в живота – Петър Антонов. През последните години той е един от най-близките ми, човек на когото мога да разчитам за всичко, а и той на мен. Много е странно как се запознахме – на една тераса на един рожден ден. Започнахме да си говорим и не спряхме цяла вечер. Още по-интересен факт е, че ние живеем в един вход. Аз разбира се, знам кой е Петър Антонов и имам изключителен респект и уважение към него и винаги ми е било много трудно да го поздравя от притеснение. Но на тази тераса все едно се закачихме един за друг.
А той се познава с Яна Борисова и тя разбра за тази наша история – как, когато дойде Ковид и всичко беше затворено, ние – аз на 17-тия етаж, той на 7-мия, изградихме едни взаимоотношения, които адски много приличат на тези на Мия и Денис. Яна се е вдъхновила от нашата история, но най-странното е, че има случки, за които тя не знаеше, а сякаш ги беше провидяла. Репетиционния процес беше много странен, защото не знаех кога е Мия, кога съм аз, кога е Денис, кога е Петър. Това са други персонажи, с други проблеми, но просто с много сходни преживявания като нашите.
Адски много обичаме това представление
и то стана част от живота ни. Играем го вече може би около три години и по никакъв начин не се е променило притеснението ни преди да излезем на сцена. И смятам, че много хора могат да се припознаят в това представление.
В „Място, наречено другаде“; Снимка: Stage Hearts
– Отказваш ли роли, в които не се припознаваш?
– Случвало ми се е. Досега съм била щатна актриса около осем години в Пловдив и там се научих, че особено в театър „лоша роля“ няма. Има случаи в представления, в които излизам на сцената точно за 10 минути и това ми е ставала една от любимите роли. Повече ми се е случвало за проекти, в които виждам, че сериозността не е толкова голяма и е било нещо, което се снима просто, защото трябва. Или в този момент не чувствам, че мога пълнокръвно да направя този персонаж и после ще се разочаровам от мен самата. Мисля, че е хубаво актьорът да има хигиена, не всичко да е на всяка цена. А другото нещо, което е важно за мен, когато става дума за театър, са очите, които са на сцената и те гледат – партньорството за мен е изключително ключово. Попадала съм в такива проекти, в които си толкова зависим от човека до себе си, че когато се случи чудото на сцената после удовлетворението е двойно, защото си го преживял все едно и през другите хора.
– Страшно много път си извървяла и определено си се развила, променила от началото на кариерата си – какво би искала 15-годишната Боряна да знае от своето бъдещо аз?
– 15-годишната Боряна искаше да се занимава с математика и да лети в Космоса. Според мен,
тотално не съм подозирала с какво ще се занимавам.
Майка ми казваше: „Е, тя винаги е имала вкъщи един дезодорант, който използва за микрофонче и си е играла различни неща, но аз си мислех, че всички го правят“. И много нейни приятелки са ѝ казвали: „Не, не всички го правят“. Така че явно то си е седяло там.
Никога няма да забравя, когато тръгна сериалът „Стъклен дом“, който е с Бойко, Луиза, Явор – хора, които са ми приятели от сегашна гледна точка, все едно са различни хора. Гледах ги с такова възхищение – колко млади са, как се занимават с това и дали аз някога ще мога. В същото време след няколко години си партнирам с Бойко и Явор, играя с Луиза, бяхме и заедно в НАТФИЗ.
Но на 15-годишната няма да ѝ се вярва или можа да каже: „Добре, защо това? Нали искаше математика, после някакви други неща?“.
На сцената на „За Любовта...“; Снимка: Stage Hearts
– Нещо, което ми е много интересно да те попитам е, че ти не си от известните личности, които обичат непрестанно да са под светлината на прожекторите. Не обичаш да споделяш за личния си свят, но възможно ли е да се опазиш, когато си публична личност?
– Много е трудно и в същото време не трябва да ставаш фалшив пред другите. Когато си избрал да бъдеш публична личност трябва да знаеш, че част от теб и личния ти живот ще бъде на показ. Не можех тотално да сложиш маска и да прикриеш всичко, което се случва. Аз обичам да го правя и през годините съм се опитала да се запазя доколкото мога.
Не съм използвала личния си живот, за да стане сензация
и да напомня за себе си. В същото време – човекът, с когото съм… Ако толкова много искаше да си в тайна да си беше взела някой, който не е толкова разпознавам (смее се). Имам една смешка с него, когато отидохме във Варна и исках да посетим любимите ми места в Морската градина – ако от всеки човек, който спря Николаос на улицата, взимах по 1 лв., щях да забогатея.
С Николаос Цитиридис; Снимка: Личен архив
Аз не обичам да се разкривам дори пред хора. Имам близки хора, които много малко знаят за моя вътрешен личен свят и така съм избрала да е. Малцина са тези, които наистина знаят какво се случва с мен. По някакъв начин това е ценно, защото това е все едно свят, в който можеш да си отдъхнеш и да си починеш, да си на 100% себе си. А и всеки артист трябва да има отговорност пред обществото, защото всеки греши и изпростява на моменти да кажем, но ти не можеш да бъдеш такъв пример за децата, които те гледат. Още от НАТФИЗ започнах да имам тази отговорност, особено към по-малките, че не трябва да си 100% натурален в обществото. Защото, ако ние не даваме добрия пример, кой го дава?
Много се възхищавам на инфлуенсърите, на които това им е работата – да споделят личния си свят. За мен това е изключително натоварващо, въобще не знам как оцеляват и доколко можеш цял живот да правиш. И все пак трябва да го правиш с мисъл, че те гледат огромен брой хора, за които ти си пример.
– На едно място майка ти споделя, че си упорита, амбициозна и целеустремена – кое беше последното нещо, което направи на инат, за да докажеш, че ще стане?
– В момента точно са неща, свързани с кастингите. Исках да докажа на себе си, че мога да се справя с това. Хич не ми е лесно, дори има моменти, в които ми е по-скоро трудно, отколкото забавно, но там идва упоритостта. Дори спирам да си почивам и това ми се отразява – както на мен, така и на личния ми свят, на хората около мен.
– Други близки до теб хора казват, че един от сякаш „недостатъците“ ти е, че се раздаваш много за хората? Това наистина ли е недостатък?
Снимка: Петя Николова
– От сегашна гледна точка малко да, защото не съм си почивала от година и половина. Смятам, че това е правилното, но и че трябва да има хигиена – докога го правиш. Понякога спирам да слагам граници. Имаше един период, надявам се съм започнала да го преодолявам, когато се раздавах много повече за работа, отколкото за близките ми хора. Не че за тях не съм дала всичко, на което съм способна, но съм си казвала: „Чакай да свърша това и веднага се пренасочвам“. Не! Дадох си сметка, че
винаги най-близките ми трябва да са на първо място,
защото видях как страда личния ми живот, заради това, че аз постоянно трябва да докажа, че мога да се справя с нещо. Не обичам усещането, че ако съм можела да помогна на някого, не съм го направила, обаче ти не можеш да помогнеш на всички. Защото, ако не си почиваш и не отделяш време за себе си, после съвсем на никого няма да можеш да помогнеш. Та затова е недостатък.
– Връщайки те отново към професията ти – досега си се срещала с много големи имена в киното и театъра, включително Цветана Манева – има ли някой друг с кого искаш да се срещнеш, а все още не си?
– Срещата с Ваня Цветкова на първо място и с Цветана са много знакови, защото това са актриси, които още преди да осъзная, че искам да се занимавам с това, съм им се възхищавала. Аз съм живяла с Ваня, имаме много близки взаимоотношения, но въпреки всичко, когато съм на сцена изтръпвам, позеленявам, посинявам – какво тя ще каже после. Все едно от това, че тя ме гледа в момента зависи дали аз изобщо да продължа по-нататък да се занимавам с това.
На сцената на „За Любовта...“; Снимка: Stage Hearts
По същия начин е с Цветана и в началото в „За любовта...“ беше много трудно тя да е до нас на сцената или долу в публиката и ти да си пред нея и да представяш текст, който пък е на Яна Борисова, който е толкова хубав и толкова сложен. Ще се справиш ли, ще бъдеш ли достоен, ще го кажеш ли с нужното уважение, ще бъдеш ли достатъчно добър на сцената. Ужас е, но това изгражда толкова много.
Голям опит е срещата с тези хора.
Дори не мога да изброя всички, с които съм се срещала и са значили много за мен.
Особено в първите ми години в професията такъв човек беше Малин Кръстев, с когото си партнирахме в „Седем часа разлика“. А в момента срещата ми с Яна Борисова и нейните текстове е нещо изключително, а Петър Антонов е човек, на когото да партнираш на сцената е нещо много трудно. Разбира се в Пловдивския театър минах през немалко представления и срещата ми с всеки един колега на сцената е била много знакова за мен. Хич не са малко и аз съм много щастлива от този факт.
С Петър Антонов; Снимка: Георги Вачев
– А за какво мечтаеш?
– Сега мечтая да се наспя. Това в кръга на шегата. Мечтая за добри, толерантни хора и не говоря за сегашното клише „толерантност“. Говоря за хора, които се чуват, разбират и не тръгват с лошото. Хора, които на първо място избират доброто и това наистина да направят добро. Ако говоря за професионален план – разбира се, че имам мечти да си партнирам с хора, които са били пример за това какви артисти са – те не са един или двама; за драматургия, която през годините не ми се е случвала, апък много искам. В работен план има доста неща, за които да мечтая, но виждам, че досега са ми се случили много неща и не искам да съм неблагодарн Но за да се случат тези неща смятам, че хората трябва да станем по-добри, защото хората в момента не са добри. Много малко са останали примери за това. Няма как да се случи всичко друго, за което мечтаеш, ако не се промени света и хората, които живеем в него.
– Оптимист ли си, че това ще стане?
– Да, допоследно се боря и аз самата се опитвам.
