- Смятам, че човек трябва да е изключително отворен към света, за да продължава да бъде интересен.
- Опитвам да не правя компромиси или те да са минимални, защото всеки, който работи това и казва, че не е правил компромис просто лъже.
- Искам работата ми да бъде харесвана, но не на всяка цена.
- В проектите ми за The Sofianer се опитвам да покажа по смешен и закачлив начин тези моменти от града, които не са съвършени, но го правят уникален и са си наши.
- Преди да бъда критичен към работата на другите, опитвам да съм самокритичен.
Снимка: Личен архив
Какво по-добро място да се срещнеш с един художник на книги от книжарница? Още с влизането забелязваме издания, по чиито корици той е работил. Доста вероятно е и във вашата библиотека да има книги с негови корици или илюстрации, дори без да подозирате. Днес обаче го поставяме под светлината на прожекторите и ви срещаме с Дамян Дамянов.
Той не е просто художник, той е разказвач на истории. С времето се утвърждава като създател на корици и илюстрации за книги и плакати, но проектите му са изключително разнообразни.
Нарича се „нарочно изгубил се в стиловете пътешественик“.
И макар да смятам, че има нещо, по което може да познаете негови творби, това не означава, че той подхожда към всяка по еднакъв начин. Дори напротив – опитва се да избяга от утвърдените правила и от това стилът да подчини артиста.
За Дамян корицата е като телеграма, а текстът е канавата в работата му. Не обича да показва незавършените си творби и е изключително взискателен – най-вече към себе си.
Снимка: Личен архив
Той е от художниците, които рисуват на всякакви повърхности – билетче от градския транспорт, салфетка от масата или камък от плажа, макар да споделя, че постоянно носи поне един тефтер. Рисува предимно на ръка и се стреми, колкото е възможно, да ограничи намесата на компютър. Не чака вдъхновението – импулсът е ключов в работния му процес.
Освен всичко, Дамян е доцент доктор, баща на тийнейджърка и преподавател. Много обича да пътува, да ходи в планината и да бяга. Има и изявен интерес към калиграфията.
Първата книга, която илюстрира, е „Разпилени ноти“ – биографията на Стинг. А един от най-успешните му проекти – „Под езика“, тази година отбелязва 10-годишнината си.
Снимка: Личен архив
Срещаме се дни преди рождения му ден в началото на април. Дамян е роден много близо до Международния ден на детската книга и Деня на шегата – може би това предопределя пътя му и става причина хуморът да е вплетен съвсем деликатно, но устойчиво в живота му и да прозира в творчеството му.
И, в случай че се чудите за съвпадението – Дамян Дамянов споделя едно име и един роден град с големия ни поет, но иначе нямат друго общо. Освен може би това, че художникът умело борави както с цветовете и техниките в изобразителното изкуство и дизайна, така и с думите. Той е впечатляващо интелигентен – от онези хора, с които можеш да си говориш за всичко. В следващите редове е малка част от това „всичко“:
– До твоето име стои постоянно увеличаваща се цифра от илюстрирани книги и създадени корици. Не мога да не се замисля – след толкова много, въображението не се ли изхабява, има ли лимит?
Снимка: Личен архив
– Благодаря ти за оценката, дано да е така. Това с броя корици беше грешка, защото това далеч не е най-важното нещо и не смятам задължително, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. А колкото до въображението – не знам дали се изхабява. Може би ключът е в това човек да търси различни изразни средства и да бъде любопитен за света и това, което се предлага. Тоест, ако правиш едно нещо по един и същ начин – не мога да си го обясня, ти първо би писнал на себе си, после и на останалите. Ако правя нещо по точно определен начин, така че в един момент хората да кажат: „Той има стил“... Не вярвам изобщо в тези глупости. Още повече, че моята работа често пъти е свързана с работата на други хора – най-често през текста. Стъпвам върху някакъв текст и гледам да подходя по оригинален начин всеки път. Смятам, че
човек трябва да е изключително отворен към света
и към всичко, което се случва, и да бъде смел в това, което прави, за да продължава да бъде интересен.
Снимка: Личен архив
– В този ред на мисли – доколко се опитваш да разчупваш клишетата в дизайна и доколко това е формула за успех?
– Винаги съм се опитвал да разчупя клишетата, макар че те са уроци, през които човек трябва да мине, да ги усвои, за да може после да ги нарушава. Проблемът обаче се явява после, когато направиш нещо по-смело и трябва да го комуникираш съответно с редактор, преводач, издател, търговски редактор и още много хора по веригата, всеки от които има мнение. Дизайнът, илюстрацията, въобще изображението е нещо, за което всеки има мнение, което често пъти не е аргументирано. Ако това, което съм направил, е твърде смело, често мога да получа отговор: „Хубаво е, но не е за тези читатели/за тази книга“ или „Много е хубаво, но няма да го разберат“, което е може би някакъв евфемизъм на това да се каже, че никаква работа не съм свършил (смее се). Но насърчавам студентите си да опитват именно такива неща, защото точно когато човек се учи, трябва да разшири възможностите си.
Вярвам, че с правилните усилия в правилната посока всичко добро може да бъде разбрано и видяно.
Особено в последните години имаме безкрайна поредица от имена, и в музиката, и в киното, и в литературата – на хора, които от ъндърграунд имена се превърнаха в мейнстрийм.
Снимка: Личен архив
– Със сигурност се съобразяваш с много неща, включително с психологията зад дизайна – кое ще се купува, как влияят цветовете, формите. Това ограничавало ли е творческата ти мисъл понякога?
– Мисля постоянно за това как ще се възприеме дадено нещо, независимо дали е корица на книга или мой авторски проект. Опитвам се да вляза в кожата на зрителя и читателя и това е много важно. Както е важно предварително да търсиш мнение от човек, на когото се доверяваш. Често пъти ние се вклиняваме в това, което правим и мислим, и от нашата камбанария то изглежда съвършено, смислено и дълбоко, но често пъти може и да не е така. Обратната връзка е много важна.
– Процесът до крайния продукт, за който говориш, е изключително любопитен. Но как се чувстваш, когато твое предложение за корица бива отхвърлено? Как изглежда творческото ти его?
– Мисля, че с времето съм преодолял някои неща по отношение на егото и се опитвам да пропусна момента на това, че съм недооценен. Опитвам да не бъда обиден, а да си свърша работата по такъв начин, че и аз да бъда доволен, и клиентът също да бъде доволен. Проблемът е в света, който създадохме през последните години и богатия избор, който имаме. От една страна това е много хубаво, много демократично, но научи хората да бъдат безкрайно претенциозни, че винаги може да има още нещо. Това е описано и като психологически феномен – парадокс на избора, който често може да те направи нещастен. Хората застават пред огромна витрина от варианти на това, което търсят, и съответно аз съм човекът, който трябва да им го даде. Като опитвам да не правя компромиси или те да са минимални, защото
всеки, който работи това и казва, че не е правил компромис, просто лъже.
В крайна сметка голяма част от моята работа е визуална комуникация – аз правя неща, за да бъда разбран и да отворя някакъв разговор. Далеч съм от артистите, които правят нещо, излагат го в галерия и казват: „Ако искате, разбирайте, ако искате – не. Това са моите неща, дали ви харесват, или не, ми е все тая“. Но суетата не ми е чужда, разбира се, че имам его. Искам работата ми да бъде харесвана, но не на всяка цена.
Снимка: Личен архив
– Споменавайки компромисите – на други места споделяш, че е имало корици, които си създавал и за книги, които не смяташ за особено висока литература, че това е „комерсиалната“ част от работата. Имало ли е момент обаче, в който си усещал, че хобито ти и това, което обичаш да правиш най-много, се е превърнало в работа, в негативния смисъл?
– Много рядко изпитвам подобно нещо. Първо – опитвам да разнообразявам с всякакви проекти, изцяло за мое удоволствие. По отношение на кориците, които правя, трябва да кажа, че съм доста взискателен към нещата, които чета. Често пъти това, което чета за удоволствие, не е това, върху което работя, и обратното. Но всеки професионалист, който работи по някакъв текст, има задължението да свърши работата си по най-добрия начин. Да преведеш визуално литературния език, без да бъде разказвана книгата, но да се намери ядрото на авторовия текст, който да бъде облечен в общочовешка визуална форма. И това да изглежда така, сякаш ти е било страшен кеф да го направиш – тази лекота, която е най-трудна за постигане, както и краткостта, която е сестра на таланта, както беше казал Чехов.
– Последната книга, която излезе с твоя корица, е книжното издание на The Sofianer. През годините си правил не една корици за това виртуално списание – какво те привлича в този проект?
Снимка: Личен архив
– В самата книга имам пет избрани творби от всичките години, иначе съм правил малко повече. Първото, което ме привлече, беше отношението, което винаги съм имал към емблематичния The New Yorker. Аз имам папка, в която съм събрал сигурно всички корици на The New Yorker. Много преди да се появи този проект в публичното пространство, съм си мислел колко ще е хубаво да имаме такъв тип списание, което да е с текстове, които да говорят за сериозни неща, за темите на деня, но през хумора, сатирата, с намигване и само с илюстрации. Това, разбира се, е културен феномен, за който може би още не сме израснали и узрели, макар че The New Yorker стана на 100 години, не знам колко още време ще ни трябва.
Снимка: Личен архив
Но преди пет години се появи първият конкурс за The Sofianer, в който с радост участвах. Избраха две мои неща, едното от които се оказа, че е хит в целия им мърч – поглед отгоре на площад, съставен от много плочки и се виждат фигури на хора, отрязани на живо. За мен пейзажът на един град, освен очевидното – архитектура, забележителности, е и хората. Гледайки назад в проектите ми за The Sofianer разбирам, че всъщност се опитвам
да покажа по смешен и закачлив начин тези моменти от града, които не са съвършени,
но го правят уникален и са си наши. А за корицата имаше голяма борба – с цената на много малко компромиси, вариантите отново бяха повече от един и аз все още не съм сигурен дали другият не беше по-добър. Той беше с едно парче торта, което е много важно в културно-исторически план, тъй като София е историческа торта. От гледна точка на концепция може би беше нещо по-хитроумно, но от гледна точка на това колко е атрактивна корицата и опитвайки се да достигнат до повече хора, може би реализираната е по-добрият вариант. Може би ще знам след пет години.
Снимка: Личен архив
– Често ли ти се случва да се съмняваш?
– По принцип съм човек, който се съмнява. Смятам това за добродетел, макар че понякога може да доведе до криза. Не толкова да се съмнявам, но опитвам да бъда самокритичен. Това е много важно – преди да бъда критичен към работата на другите, опитвам да съм самокритичен. Когато съм направил нещо, след време се обръщам, поглеждам го и си казвам, че може да стане по-добре. Да предположим, че това е някакъв вид урок. Но пък всички тези отхвърлени варианти си ги пазя и се каня от много време да получат някаква публичност, ще бъде много интересно. Това е един от неосъществените ми проекти, който витае в пространството, но идеите са просто във вселената и ние ги взимаме и ги развиваме, или пък си остават там и някой друг го прави.
С половинката си Нели Станева; Снимка: Личен архив
– Една реализирана идея е кампания, която организира през декември – благотворителна продажба на твои принтове в подкрепа на Операция „Плюшено Мече“. Как дойде идеята и какво те свързва с тях и тяхната мисия?
– Операция „Плюшено Мече“ беше каузата, която избрах за тази кампания, но през годините съм участвал в много такива, защото вярвам, че всеки е длъжен да помага, доколкото това е възможно. Не само защото има твърде много нуждаещи се хора в България, но и защото това създава усещане за общност, за сигурност, за нация. Благотворителните каузи не са дотолкова развити в България, колкото са например в страни в Северна Европа, където имат дълга традиция, която произхожда от най-различни фактори, като започнеш от религията – протестантството, различната форма на управление. Но за щастие, в последните години има все повече чуваемост за тези неща. Радвам се, че се помага на хора в нужда, защото те са наистина много.
В това за мен се изразява, до голяма степен, патриотичността и усещането, че си част от нещо цяло,
по-голямо от теб, което е адски важно. Защото, ако това голямо цяло започне да се пропуква, виждаме накъде отива… Започва се с голямото разцепление, след това самите частички се чупят помежду си. И не става като японските съдове Кинцуги, които после са по-красиви, като ги слепиш със злато. Не става така. После е много трудно – счупеното се залепя, но много му личи, че е счупено. Животът е изпълнен със страдание и единственото, което можем да направим, докато сме тук, е да се опитваме да го намалим доколкото е възможно.
Снимка: Личен архив
А иначе се радвам, че идеята имаше такъв отклик и приемане. В интерес на истината от две, три години замислях да направя нещо подобно в дните преди Коледа, но все не ми достигаше време. Макар че това е вечното оправдание – на никой не му стига времето, но човек трябва да отдели внимание на важни неща, каквото според мен беше тази инициатива.
– Един от най-желаните дизайни беше този с проекта ти „Под езика“, чието първо издание този месец май навършва 10 години. Как един такъв проект продължава да вълнува толкова време?
– Надявах се никой да не знае за това (смее се). Защото преди време си казах, че ще е много яко за 10-годишнината да направя книга с всички букви или нещо подобно, но далеч няма да се случи сега. Интересното за този проект е, че аз го започнах изцяло на шега – с едни скици в тефтера ми, които снимах с телефона и качвах в Инстаграм и Фейсбук. След това хората започнаха да реагират, направих първа изложба, втора изложба, в София, в чужбина. И на хората им беше интересно да коментират, да се възмущават, защото идеята на проекта е да събере на едно място не само българските думи, но и чуждиците, думите номади. Така че в крайна сметка най-вероятно ще има някакво по-мащабно издание. Но преди това – други неща. Например, написах един текст, който илюстрирам и искам да излезе през тази година.
Снимка: Личен архив
– Споменавайки това, аз четох разказа ти в последния сборник „Нашата Коледа“ – наистина разтърсващ е. Какво те вдъхнови за тази история?
– Според мен всяка идея стои като семе, което впоследствие може да бъде докоснато от нещо случайно видяно. В случая това е снимка на човек, който слуша чуждо сърце. Смятам, че всяка добра история може да започне от едно изречение, една новина, от нещо, което случайно си дочул на улицата. Вече след това е умението да разкажеш историята, което аз не знам дали притежавам, но очевидно се изсушавам. Обичам да казвам, че графоманията ходи по хората, но аз правя доброто на човечеството, да се опитвам да не публикувам. И често пъти се колебая дали да приема такава покана, каквато беше тази от Захари Карабашлиев (съставител на сборника – бел. р.). Защото изпитвам огромен пиетет към истинската голяма литература. Когато чета разкази на Хулио Кортасар, Реймънд Карвър или Алек Попов, си казвам: „Ето това е истински голям разказвач“. Това съответно доста ме респектира.
Снимка: Личен архив
– Бих искала да те върна във времето. В интервюта и в публичното пространство говориш основно за работата си и за социално значими теми, но по-рядко за себе си. Разкажи ни повече.
– Аз съм роден в град Сливен, което вероятно е голям късмет, защото там завърших Художествена гимназия, която без да се фукам – навремето беше една от най-добрите. От там излизаха хора с ниво, което в момента много студенти в Художествената академия и в Нов Български университет не притежават. Имах късмета да попадна на страхотни учители. Другото е, че не знам дали съм дете на прехода, но тогава, както във всеки дом, така и във вкъщи, имаше огромна библиотека.
Четях страшно много книги и винаги съм имал отношение към литературата.
Аз съм от това поколение, за което през 90-те светът се отвори и до мен стигнаха две, три неща – сред които MTV, списание „Егоист“. Тези неща съм ги запомнил ясно – освобождаването на езика, как започна да се пише с цинизми, а дори в сферата на живописта, пърформанса – българите правят нещо, което вече се е случило някъде преди време, което е малко тъжно. Но така или иначе това беше страхотна помитаща вълна от информация. 90-те беше изключителен период за музика и филми и това до голяма степен изгради отношението ми към тях. Може би тогава подсъзнателно съм подразбирал, че е важно, ако искам да стана художник, да имам много богата обща култура. Още тогава рисувах активно.
Снимка: Личен архив
– А кой първи откри таланта ти?
– Аз винаги съм рисувал много и винаги съм искал да бъда художник, макар че със сигурност не съм казвал, че искам да бъда художник на книги или, че искам да рисувам живописни картини. Но до голяма степен изборът ми е бил улеснен, защото съм нямал кой знае какви колебания. С изключение може би само на кандидатстването ми преди Художествената гимназия. Много ясно си спомням как казвам на майка ми, а тя: „Какво? Не! Само през трупа ми. Това наркоманско училище, там къде ще попаднеш…“ Това е близо до истината (смее се). Нямаше много добра слава. Аз съм от поколението деца, за които тъй наречената демокрация дойде на 6-7 години и аз съм запазил само хубави спомени от онова време, тъй като съм бил дете. Следва Художествената гимназия, след това Художествената академия, малко след това започнах да преподавам, после да работя в издателство.
– А какво смяташ за навлизането на изкуствения интелект, особено що се отнася до визуалните изкуства?
Снимка: Личен архив
– Не се притеснявам. В интерес на истината това дойде като гръм от ясно небе – разбира се, говореше се от много време за това, но не предполагахме, че толкова изведнъж ще навлезе в абсолютно всички сфери и то в тези, в които не бяхме предвидили. Футуристите преди 15 години казаха, че шофирането ще бъде едно от първите неща, които ще престанат да бъдат човешка дейност. Между другото, когато се роди дъщеря ми Яна, четох статия, че хората, които се раждат тогава – преди 14 години – когато станат на 18, няма да има нужда да изкарват шофьорска книжка, автомобилите ще бъдат абсолютно самостоятелни… Нищо такова не се случва. Но пък го виждаме във всякакви творчески дейности, а тогава същите хора се кълняха, че творческите професии ще бъдат последно засегнати. Аз не смятам, че това със сигурност е лошо нещо. При всички случаи ще промени картината, но моята теория или може би пожелателно мислене е, че това ще направи още по-ценно това някой да направи нещо с ръцете си – да изсвири, да напише нещо.
Винаги ще има хора, които ще предпочитат да купят книгата, която е написана от конкретен човек,
със всичките несъвършенства, които дават добра основа за спор, за дебат. Разбира се, по никакъв начин не гледам с добро око на това, че за съжаление дори в бранша на книгоиздаването виждаме корици, създадени по този начин. Това означава, че даден издател е решил да спести от един нищожен хонорар на човек, който може да направи тази корица. Не казвам, че ще я направи по-добре, но това говори зле за нас като хора, които реагират на нещо толкова голямо, което се случва. Лично аз използвам AI, когато искам да си систематизирам някаква информация например.
С дъщеря си Яна; Снимка: Личен архив
– И накрая – за какво мечтаеш?
– Мечтая си за повече споделен смисъл с близките хора. Мечтая си основната част на живота ми и на живота на останалите да бъде нещо, което надскача просто биологичния смисъл. Мечтая си да живеем в едно по-задружно общество също така. Мечтая за прости неща – за това никой да не си хвърля фаса от колата, хората да стоят в дясно на ескалатора и да възпитаваме философско мислене в себе си, което надскача битовото. Какво друго? Мечтая всички лоши сценарии и апокалиптични теории, които слушаме всеки ден да се окажат напразни страхове. Но това наистина е много важен въпрос, защото приключим ли с това, приключва всичко. За жалост виждаме, че много хора твърде рано спират да мечтаят.
