- Децата ни трябва да виждат в нашите очи какво щастие ни носи да помагаме на другите.
- Преди позволявах на всички да влязат в моя свят, сега – почти никого.
- Българската публика е много интелигентна.
- Все по-рядко виждам някой да каже искрено „Браво“.
- През годините съм чувала ужасни неща за себе си.
„Ето, вижте, това е тя и това е първият ѝ моноспектакъл“ – чувах шепнещи гласове пред главния вход на Младежкия театър „Николай Бинев“, докато изучавах всеки детайл от афиша на ,,Момичета и момчета“ и чаках с нетърпение да видя как талантливата актриса Искра Донова ще се справи с нелеката задача да се превъплъти в десет различни персонажа в рамките на почти два часа.
Снимка: Христо Христов
Тази нейна първа „любовна среща на сляпо“ – само тя, публиката и драматургичният текст на Денис Кели, напоен с хумор и неудобни откровения, изпълни театралния салон с въпроси за миналото, настоящето и бъдещето. Припомни ми колко силни личности са живели и живеят сред нас – хора, на които съдбата е сервирала най-тежките емоционални турбуленции, но въпреки това не са се отказали да се борят за себе си и за живота си. Избрали са да продължат напред, отново да потърсят щастието и дори да намерят сили да подадат ръка на други, преминали през същия ад като тях. Актрисата Искра Донова е сред тях – от онези застрашени от изчезване артисти, чиято мисия е да върнат отново на мода думата „доброта“ в един свят, в който нейното значение все повече губи смисъл.
Нейният път като актриса започва в школата на Венцислав Кисьов и бързо я отвежда в коридорите на Националната академия за театрално и филмово изкуство, където започва нейната трансформация като артист и жена. Стъпка по стъпка, на театралната сцена и пред камера, тя разбира, че няма нищо страшно в това да спукаш черупката си и да покажеш емоциите си открито – с правилните думи и жестове. Да търсиш винаги светлината, дори и в най-гъстата мъгла, да следваш собствения си глас, колкото и трудно да бъде това понякога.
Снимка: Гергана Дамянова
Голяма част от публиката я познава от превъплъщенията ѝ на малкия екран – като Снежана от „Скъпи наследници“, Катя от „Завръщане“ и Ива Йосифова от „Братя“, а други са имали удоволствието да се срещнат с таланта ѝ на живо в „Нордост“, „Граф Монте Кристо“, „Разделям двойки по домовете“ и още много театрални проекти. От няколко години десетки жени я приемат и като свой ментор по пътя към сбъдването на мечтата си да прегърнат своето дете – като майка, която знае колко труден е този път и колко сили са нужни, за да съхраниш себе си по него.
За повторното „пътуване“ към творчеството на Денис Кели четиринайсет години, след като печели „Икар“ за пиесата му „Любов и пари“, за болезнено актуалните теми на деня, за родителството с или без телефон в ръка, за споделеността в любовта и за бъдещето през нейните очи. За всичко онова, което я кара да вярва, че истината винаги е най-добрият избор - в главната роля тази седмица е актрисата, за която дълго ще се говори през този нов театрален сезон – Искра Донова.
– Здравейте, г-жо Донова! Срещаме се в Младежкия театър часове след премиерата на „Момичета и момчета“, с която за първи път излизате на театралната сцена. Опишете ми с няколко изречения емоцията от вчерашната вечер, по време на която малцина от присъстващите в салона останаха равнодушни.
- Паника, страх, вълнение, щастие, гордост – общо взето, голямо лашкане в емоциите преживях. Нещо абсолютно нормално според мен, тъй като излизам сама на сцената не само със страха, че мога да се проваля, но и с отговорността към екипа, който стои зад мен. Очаквах с нетърпение тази среща, защото тя е важна за мен и дълго чакана. Петър Кауков, който е режисьор и преводач на „Момичета и момчета“ и човекът, който откри автора Денис Кели за българската публика, се погрижи още десет дни преди премиерата колеги да влизат да ме гледат и да си сверим часовниците с тях. Тоест, много от рано да започна да преодолявам напрежението, което носех със себе си на сцената.
- Сцена след сцена, наблюдавайки как влизате от образ в образ, си мислех колко голяма смелост е да се ,,гмурнеш“ в болката на всички онези ,,Момчета и момичета“, които моделират спомените си всеки ден с надеждата, че отново ще открият своето щастие въпреки преживяното. Според вас каква е рецептата за „овладяването“ на всички онези „болезнени противоречия на живота“, които Денис Кели поставя на фокус?
Снимка: Гергана Дамянова
- Няма рецепта. Всеки се спасява, както намери за добре. Аз сто процента живея в балон – много внимавам какво съдържание консумирам и какви хора допускам в живота си. Трудно е да си супер отворен към света, защото той на моменти е непоносим за гледане и слушане. Темата за насилието, която засегнах в моноспектакъла, за съжаление, е особено актуална в България през последните месеци. Мисля, че това, което се изисква от мен, го правя – да си върша работата по възможно най-добрия начин, да прекарвам максимално време с детето си, да съм добър човек, да помагам на хората и да се надявам, че ще бъда заобиколена само с такива сега и занапред по пътя си.
- Петър Кауков споделя, че започвате работа по драматургичния текст на Денис Кели още по време на пандемията. Знаем, че често едно и също произведение може да провокира различни емоции у нас в различните етапи от живота ни. Имаше ли го този ефект и при Вас, когато шест години по-късно отново се върнахте към тази пиеса?
- Да, точно така. Ние започнахме да работим по време на Ковид. Той тогава беше превел пиесата, но впоследствие аз влязох в снимки, а след това започнаха и моите трудности със забременяването и така за мен стана невъзможно да продължа да репетирам – тъй като връзката с децата е на фокус в представлението. А това да има въображаеми деца около мен беше просто непосилно изпитание. И се наложи да го спрем.
Снимка: Гергана Дамянова
Преди две години се върнахме към тази пиеса, но тъй като Петър преподава в Кувейт, ни беше трудно да си съчетаем графиците. И така, сега дойде моментът, в който ни се отвори възможността да я изкараме. За мен представлението е точно такова, каквото сме си говорили, че трябва да бъде още преди шест години. И може би това е малко плашещо, тъй като аз смятам, колкото и самодоволно да ви прозвучи, че постигнах това, което искам. Сега доста ме е страх, защото или трябва да държа същото ниво, или да падам надолу. А не ми се иска.
В контекста на случващото се около нас към днешна дата не бих казала, че това ме прави по-чувствителна към материала, тъй като такива жестокости са се случвали и преди, просто сега говорим повече за тях. По-скоро майчинството ме кара да го погледна с други очи и да бъде дори още по-болезнено за мен отпреди.
- Темата за ,,формулата“ за изграждане успешно семейството и взаимоотношенията с децата, засегната в „Момичета и момчета“, е на фокус и в сериала „Майките“ по едноименния роман на Теодора Димова, в който също участвате. В днешния все по-технологичен свят кое според Вас най-често пропускат родителите, опитвайки се да настигнат темпото на времето?
Снимка: Христо Чучков
- Може да прекарват достатъчно пълноценно време с децата си. И като казвам пълноценно, имам предвид без телефон в ръка. Може би затова, че аз родих на по-късна възраст, успявам да отделям адекватно време според мен на детето и гледам да се насладя на всеки един момент. Но пък колкото по-късно станеш родител, страховете са повече, а когато си по-млад, по-малко се втеляваш, а може би и това е по-добре за израстването на децата. Честно казано, сега, като се замисля, не знам коя е най-добрата формула. Важно е да не забравяме да ги прегръщаме, да им казваме колко ги обичаме, да ги учим да бъдат емпатични. А това става само с даване на пример – да видят в нашите очи какво щастие ни носи да помагаме на другите.
- В момента в различни точки по света се налагат забрани за използването на социални мрежи от деца под 16 години, както и се ограничава употребата на мобилни устройства в училищата. Какво мислите по този въпрос?
- Аз съм абсолютно за, тъй като виждам колко изпускат от реалността, която ги заобикаля. Да, те са едно друго поколение и не се знае в какъв свят ще живеят, когато пораснат, но все пак според мен не бива да се лишават от живата комуникация. Гледах някакво интервю преди няколко дни, в което един човек обясняваше, че оттук нататък започват едни поколения, които ще умрат с много повече чужди спомени, отколкото свои. И това е вече е факт. Всеки ден децата ни прекарват времето си в консумация на такива, но истината е, че те не са особено реални. Повечето са в пика на радостта и не отразяват това, което истински са преживели хората, които разказват за тях. И какво се оказва? Те водят битка да приличат на нещо, което не съществува.
И това няма как да не им нанесе щети върху самочувствието, което е толкова важно да бъде стабилно в тази крехка тийнейджърска възраст.
Не мисля, че децата ни ще пропуснат много, ако бъдат лишени в един период от живота си от тези устройства. Пример за това са много хора от моето поколение, което не е расло с телефон в ръка и в момента са абсолютно адекватни на тема социални мрежи, а някои дори са едни от най-големите специалисти в IT сектора. Така че е въпрос на адаптивност, според мен.
Нека да не се лъжем – все по-често виждаме колички на новородени, към които са прикрепени поставки за телефон. Изумявам се, когато виждам майки, които са пуснали детско на детето си, докато са го извели отвън на разходка.За мен това е пагубно.
- „Българите трудно говорим за любовта. Надявам се вече след толкова много представления да ни е станало по-лесно. Но сме научени да се срамуваме от чувствата, които изпитваме. Не мога да кажа защо, но не се е случило сега – има историческа предпоставка за това“, споделя пред Art Portal News драматургът Яна Борисова по повод проекта „За любовта“, към който и Вие се присъединявате преди две години. Какви са Вашите наблюдения – българинът иска ли днес да бъде по-емоционално интелигентен?
- Има хора около мен, които искат и се стараят да израстват в тази посока, има и такива, които са абсолютно капсулирани. Това зависи от средата, в която са расли, както и в каква са попаднали впоследствие. Мен специално влизането ми в Академията много ме промени. Там срещнах хора, които по безпроблемен начин показват емоциите си. Те ме научиха, че в това няма нищо лошо и не трябва да се срамуваш. Иначе като че ли преди това бях по-интровертна, трудно ми беше да си показвам емоциите. Не че сега ми е лесно да ги разкривам всичките, но смятам, че ги познавам добре, знам какви са, владея ги и се извинявам, когато премина определени граници. Аз живея, както ви казах, в балон с хора, които малко дори в повече си показваме чувствата.
- Следващата година ще отбележите 20 години като част от трупата на Младежкия театър. А каква беше Искра в началото на този дълъг път на сцената и каква е сега?
Снимка: Личен Архив
- Бях доста по-груба, безпардонна дори, смятах, че голяма част от хората са ми длъжни по някакъв начин. Не се замислях какви щети можеш да нанесеш с думи, докато сега съм по-мека, по-деликатна в изказа си. Не допускам толкова хора, колкото преди. Преди позволявах на всички да влязат в моя свят, сега – почти никого. Не съм толкова амбициозна, колкото в началото. Центърът ми днес е изместен напълно към детето ми. Щастието ми някак си се измести в друга посока и смятам, че това е най-нормалното стечение на обстоятелствата.
- А вълнението, с което излизате на сцената, предполагам, че не се е променило?
- Абсолютно, да. Като кандидат-студентка се чувствах преди премиерата на „Момичета и момчета“, което е пък страхотното на тази работа. Държи те жив и те провокира да не спираш да търсиш нови и нови посоки.
- Вашите колеги и приятели ви описват и като изключително откровена. Дотук, в личен и професионален план, това качество ви е носило повече позитиви или негативи?
- Винаги позитиви. Дори в дадена ситуация да съм усещала, че са негативи или човекът отсреща да е смятал, че са такива, може да не е днес, но след време съм знаела, че ще разбере и за себе си, че съм постъпила правилно. Аз не играя роли в живота, има достатъчно на сцената. Честността е задължителна според мен, особено в нашата работа като артисти. Винаги можеш да кажеш това, което мислиш, пак казвам, с правилните думи и по правилния начин.
- Споделяте, че „Нордост“ е една от най-предизвикателните задачи като актриса – спектакъл, чийто живот поддържате заедно с Койна Русева и Ангелина Славова вече 16 години. Какво е чувството да разказвате отново и отново истинската история на оцелели заложници от терористичен атентат?
Снимка: Иван Дончев
- За съжаление, и тази тема продължава да е актуална. Ние сме абсолютни питбули трите – събираме се преди всяко представление и минаваме части от спектакъла и до ден днешен. Не мисля, че представлението от преди 16 години е мръднало. Просто много се стараем, всеки път много се следим и е много вълнуващо. Удоволствие е да се играе с Койна и Ангелина на една сцена. От премиерата до днес „Нордост“ не спира да пълни салоните. Има хора, които са го гледали много пъти – благодаря им, но не знам как преживяват тази история отново и отново. Някакъв Стокхолмски синдром си е. Давам си сметка след всяка любовна среща на сляпо с тях, както обичам да казвам, за нашата работа, че българската публика е много интелигентна. Много малък процент са тези, които са влезли в това представление през годините и не са знаели какво ги очаква.
- През годините пътувате из цялата страна с този драматичен спектакъл, но и с много комедийни. Според вас към кой жанр проявяват по-голям интерес различните поколения публика?
– Всички предпочитат комедията и това е разбираемо. Кошмарно е положението в някои сфери в държавата ни. Нормално е хората да искат да ходят на театър или кино, които да ги карат да се смеят, да се разведрят, да забравят за проблемите от ежедневието. Проблемът е, че халтурата в България се увеличава. А винаги може да се печелят пари с по-смислени представления, които пак да са леки и забавни. Въпрос на избор е. Тези, които стоят зад тях, много добре знаят кои са и защо го правят. В крайна сметка не бива да забравяме, че ние се възпитаваме взаимно на вкус.
- А относно киното, пак ли стоят така нещата?
– Ако трябва да говорим за България, има много избор и немалък интерес към българските продукции. Никой не може да си затвори очите за това, което постигна „Гунди“. Има нещо, което обаче забелязвам често и много ме изненадва – не знам дали в други страни е така, нямам достатъчно наблюдения, но когато някой направи нещо различно, гилдията го оплюва. Това е някакъв много стар манталитет, който явно ни е в ДНК-то и ни е трудно да го изкореним. Непрекъснато се сочим с пръст един друг, без изобщо да сме се информирали как и защо е направен даден проект. За който и продукт да говорим. С такава лекота сядаме на телефона и зачеркваме работата на толкова много хора. Все по-рядко виждам някой да каже искрено: „Браво“.
През годините съм чувала ужасни неща за себе си. И съм окей – всеки има право на мнение. Аз нямам нищо против това, че споделят впечатленията си, а против начина, по който го правят. Изливат се огромни кофи с агресия в социалните мрежи, без да се осъзнава, че срещу теб стои човек, който е творец. Преди много години четях коментари и много ме демотивираха. Отвратително се чувствах. Днес не чета абсолютно нищо. В крайна сметка не бива да забравяме, че изкуството е субективно. Вие може да ме харесвате, а сестра ви и брат ви – не.
- Днес, освен в ролята на актриса и майка, сте и ментор, в известен смисъл подобно на главната героиня в „Момчета и момичета“, споделяйки своя опит и помагайки на много жени да не губят надежда, че един ден могат да станат майки. Споменавате, че работите по информационен сайт и подкаст. Към днешна дата докъде сте стигнали с тези проекти?
Снимка: Иван Дончев
- Не съм се отказала. След като започнах репетиции на „Е.Е.“ и „Момичета и момчета“, реших малко да забавя темпото. Искам да го направя по най-добрия начин, затова предпочетох да изчакам. Но това не променя факта, че в Instagram поне веднъж-два пъти седмично се чувам с момичета, които минават през това. Споделям им моя опит, опитвам се да ги окуража – профилът ми остава отворен за въпроси.
Подкастът по-скоро е насочен към хората около тях, които да разберат, че това е много тежък път и че тези жени имат нужда от подкрепа – не само докато се опитват да забременеят, но и след това, когато трябва да родят. Ще направя всичко възможно тази кампания да се случи. Вече има няколко психоаналитици, които абсолютно безвъзмездно ще застанат зад нея. Сайтът е готов – там те ще могат да получават анонимна помощ. И само това да имат – смятам, че пак ще е голяма крачка.
- Като артист, който неотдавна добавя към автобиографията си диплома по рекламен мениджмънт – една от най-бързо променящите се професии в момента, няма как да не ви попитам какво е мнението ви за умножаването на AI кадрите навсякъде около нас?
- Според мен голямата част от хората, които се занимават с това нещо, не знаят какви ще са последствията за всички нас. Малко ме е страх, имайки предвид, че част от филмите, които сме гледали преди години и които тогава са изглеждали като фантазия, сега са реалност. Може би умните роботи ще дойдат скоро, не знам. Спомням си, когато неотдавна показвах на баба ми, че говоря с брат ми на видео в реално време от Щатите. Тя не можеше да повярва. След двайсет години може да се разхождаме с роботи и да нямаме нужда да излизаме от вкъщи, ако изобщо имаме такива. Много ще е жалко да изгубим човешките взаимоотношения в цялото това нещо – допира, мириса, химията. Какво ще правим без тях? Трудно ми е да си го представя.
- А как си представяте себе си в далечното бъдеще?
- Сега ми се иска да ви отговоря като аз преди 20 години, защото щях да бъда много по-позитивна... Надявам се все още да съм във форма, да мога да продължавам да работя, да съм заобиколена от готини приятели и семейството си. Да пътувам повече. Ако телепортирането е измислено, да имам възможност да се възползвам от него постоянно. Очаквам го с нетърпение. Истината е, че аз нямам мечти, по-скоро цели, по които работя. Не очаквам уникална кариера, която да ме изстреля в космоса. Но пък може да съм първата актриса, играла на Луната – кой знае (смее се).
