Шрифт:
Принтирай
- Предложих във “Васил” да бъде включена книгата на Георги Господинов - “Времеубежище”.
- Ако се инвестира повече в култура и образование, българите ще вървят изправени.
- България е страна на таланти
- Младите актьори трябва да учат чужди езици.
“гори” за всеки един свой изигран образ,
опитва да открива, а впоследствие и предаде на своите почитатели посланията, скрити във всеки един сценарий. Бърнев признава, че актьорската професия често му коства изключително много усилия - като изучаването на непознат до момента език. В края на деня обаче единственото, което има значение, са отзивите на зрителите.
третата най-зловеща вълна на пандемията
и всичко преминаваше в изключителни мерки за сигурност. Правеха ни тестове всеки ден. Ако един се разболееше - целите снимки се проваляха. Чудесно е, че всичко е благополучно и нямаше екстремни ситуации. Филмът докосна страшно много хора - и испаноговорящи, и българи. Той е изключително хуманен. Говори се основно за човек и неговите черти. Имам усещането, че този филм спечели публиката, тъй като от край време тя търсеше и чакаше продукция, която да им покаже, че трябва да имат вяра в самите себе си. Той разкрива, че в човека спят достойнството и добротата. Всеки, изгледал филма, ми казваше, че е останал с топли чувства. Според мен успехът му се дължи на дебютантката Авелина Прат. Тя знаеше какво иска и как да го постигне. - Лентата насочва вниманието на обществото към културните стереотипи. Какво послание искахте да отправите към своята публика? - Силата на изкуството е, че замисълът може да е един, а публиката да открие съвсем различен такъв, за който дори самият режисьор не си е помислял. Смятам, че идеята на филма е да представислабостите на испанското общество.
Така ще бъде отговорено на въпросите - защо отхвърлят останалите, защо са дистанцирани и затворени. Самата сюжетна линия проследява живота на един архитект, който напълно е напуснал човешкия свят и е прекъснал връзката си с всички. Появата на един външен човек - българина Васил, започва бавно да разширява мирогледа му и да го провокира да стопли отношенията с дъщеря си. Главният герой е представен по идеализиран начин - сякаш е ангел, който променя другите към по-добро. Самата Авелина Прат вероятно дори не е предполагала какъв ефект ще има лентата ѝ върху публиката от България. Онзи ден получих награда от испаноговорящите журналисти в България за обединител на култури. След като братовчед ми, който също е испаноговорящ, го изгледа, ми каза, че тозифилм е направил това, което 5 посланици не са успели
да направят за опознаването на културите. Това е силата на изкуството. Режисьорката беше споменала, че харесва филмите на Джим Джармуш, което отговаря на въпроса защо филмът ѝ е като медитативен. Той не носи агресивна енергия, което се дължи единствено на това, че е режисиран от жена. Те имат тази сила.
във филма да бъде включена книгата на Георги Господинов -
“Времеубежище”. Поръчението на режисьора беше да дойда с една българска книга. Точно бях прочел “Времеубежище” и бях сигурен, че това е точната книга. Васил е един микс между мен и това, което би трябвало да е героят. Давам си сметка, че ако бяха избрали друг актьор, той вероятно щеше да потегли в друга посока. Същото важи и за избора на Карра Елехалде. - Испанската кино звезда Карра Елехалде и останалия чуждестранен екип познаваше ли българските кино и театрални продукции? - Не, което ме удиви. Те не знаят абсолютно нищо за нас, макар да има огромен брой българи, които живеят и работят в Испания. Да, намираме се под една обща “шапка”, наречена Европейски съюз. Между нас обаче сякаш има един хълм, в чието подножие стоим ние с Румъния и Гърция. Единственото, което знаеха за България, беше, че това еедна страна с много талантливи хора.
Чували са кой е Христо Стоичков, но това е всичко. - Разказахте ли им нещо за България? - Карра смяташе, че всички в България от деца посещават уроци по шах, задължително спортуват и свирят на различни инструменти. Обясних му, че тези твърдения са били валидни по-скоро за периода, в който аз съм бил дете - през социализма. Поясних, че с Русия сме славянски народи, но нямаме друго общо - включително и езика. Разказах му още, че в училищата веднага отбираха музикалните деца. Така започнах да свиря на фанфари. Когато се преместих в гимназията - веднага ме взеха да свиря на тромпет. Тогава нямаше компютри, затова в математическите гимназии като моята се играеше много шах. Представих му и нашия театър - колко е различен от този на Запад, тъй като е репертоарен. Спомням си, че ме попита дали подкрепяме Путин. Казах му, че страната се опитва много явно да покаже, че е против войната. - В средата на декември по кината тръгва филмът на Стефан Командарев – „Уроците на Блага”, в който е илюстриран характерният за България проблем - телефонните измами. Разкажете ни малко повече за заснемането на лентата. Трудно ли беше да се снима филм по истински случай и кои бяха най-тежките сцени за екипа? - Със Стефан вече си имаме традиция да работим заедно. Нямаше как да не приема предложението му да участвам в “Уроците на Блага”. Бях щастлив, че отново се обръща към мен. Признавам си, че много ми тежеше, че трябва да вляза в по-малка роля. След разговор със Стефан обаче осъзнах, че за да имат успех измамниците, полицията наистина е безсилна. До ден днешен има разкрити само мулета. Схемата е изградена така, че дане може да се стигне до шефовете.
Това ме крепеше. Когато актьор получи дадена роля, той иска да знае защо персонажът му е ценен. Най-приятната част от снимките за мен беше, когато героят ми излезе пред възрастните хора и им разказа за начина, по който работят измамниците. За съжаление, подобни действия за закъснели изключително много - десетки вече са били измамени. Най-голямата трудност по време на заснемането от моя гледна точка беше, че те се извършваха в Шумен, докъдето трябваше да пътувам два пъти от София. По време на едно от пътуванията ми беше минус 10 градуса. Кацнах със самолет във Варна, а родителите ми, които живеят там, ми предоставиоха своята кола. Снимах, но когато трябваше да си тръгвам на следващия ден - гумите ми бяха спаднали до неузнаваемост.
30 години вдигане на ръце от културата и образованието.
Ако в това се инвестираше повече, хората щяха да са със съвсем различно самочувствие, щяхме да вървим по-изправени. Самите ние сме направили така, че в момента да ходим наведени и в черно. Това е израз на вътрешното ни състояние. Ще направя една препратка към “Васил”. Когато отидох на кастинг за ролята, благодарих на режисьорката, че българинът е положителният герой във филма, тъй като ми е омръзнало винаги да сме мафиотите и крадците. Те просто ми се усмихнаха, но осъзнах, че може би не са разбрали правилно посланието ми. По-късно в разговор с Авелина Прат научих, че никога не е мислила така за българите. Попитаме ме защо говоря така и подчерта, че в Испания престъпността също е сериозна. Тогава осъзнах, че всичко това е един наш комплекс.5 ленти с мое участие -
“Васил”, “Житие”, “Аромат на липа”, “Диада” и “Уроците на Блага” - Коя е най-ценната награда, която сте получавали през живота си? - Последната награда, която получих, беше от Съюза на испаноговорящите журналисти у нас за “обединител на култури”. Тя ми беше връчена и за “Васил”, и за пиесата “Дон Кихот”. Ценна ми е и наградата, получена в Лече. Там “Васил” спечели отличието на публиката. Във Валядолид с Карра Елехалде пък си поделихме награда за главна роля. “Златна роза” също е изключително важна за мен. Най-ценни остават отзивите на публиката. Спомням си, че след прожекцията в Лече ме спря една жена. Тя ми каза, че това е билнай-магичният филм, който е гледала,
тъй като за първи път взаимоотношенията между емигранти и местни са представени по такъв топъл начин. - От призмата на вече утвърден актьор как виждате младежите, които тепърва прохождат в професията - дава ли им се шанс за развитие и какво бихте ги посъветвали? - Настоящата обстановка се различава от тази, в която ние попаднахме след завършването на НАТФИЗ. Тогава имаше само един театър, в който се пробива много трудно. Редиците му се опресняваха веднъж на 5-10 години, а всяка година излизаха по 2 актьорски класа. Моят випуск завърши в период, в който нямаше българско кино. Наложи ни се да трупаме опит в движение. Вероятнов първите си филми просто сме се учили да бъдем естествени
пред камерата. Това, което аз бих ги посъветвал, е да инвестират в ученето на език. В момента светът е по-отворен и дава шанс на актьорите да се включат в проекти, които не са български. Когато използваш езика свободно, независимо дали имаш акцент - можеш да постигнеш много. Трябва да трупат умения - да имат физическа подготовка, да четат и учат езици.