- Винаги тръгвам към една роля с идеята да кажа някаква истина, както за себе си, така и за света.
- Актьорът трябва да се отърве от мисълта за отговорност и да бъде воден от неподправеният импулс и желанието за творчество.
- Хората трябва да се учат още от детска възраст да оценяват времето, прекарано в собствената си компания.
- В истинската любов думата компромис не съществува.
Интелектуалната честност, или способността да проявяваш добросъвестност и обективност в собствените си разсъждения и мисли, е като всяка друга добродетел - повечето хора я ценят, но малцина я практикуват. Актрисата Мария Сортирова я притежава и точно това ѝ помага да изгражда богати, многопластови образи както на сцената, така и пред камера. Нейното силно присъствие и откровеност под прожекторите ни провокират да „разтърсим“ всяка клетка от нашето подсъзнание и да си зададем въпроси, към които да подходим с още по-голямо любопитство - както към вътрешния, така и към външния свят, който ни заобикаля.
Тази седмица, часове след като бе удостоена с наградата „Аскеер“, тя ме поведе на дълго пътешествие из своята вселена, изпълнена с упоритост, изкуство, пътувания и безкрайна любов към актьорската професия. Макар че разговорът ни не беше на живо, а по телефона, това не ми попречи да разбера, че зад този голям професионалист стои едно добро момиче, което не спира да мечтае, осъзнато да отстоява всеки свой избор и отговорно да приема последствията от него.
Снимка: Борис Урумов
Малко след като се качва за първи път на театралната сцена в Младежкия театър, тя взема решението да изкара последните си две години от гимназията за една, за да може възможно най-скоро да кандидатства в Академията и по-конкретно в класа на проф. Пламен Марков. Така започва нейният професионален път, по който тя не просто върви, а лети смело и без страх - от роля в роля. С „Вяра, надежда, любов“ и, разбира се, с подкрепата на нейния доберман Саша, който винаги е до нея и ѝ дава своите „Непоносимо дълги прегръдки“ - зад кулисите на театъра или на снимачната площадка - тя се справя с лекота с всяко следващо професионално предизвикателство и постоянно разширява своите граници и разбирания за правилно и грешно, морално и неморално, красиво и некрасиво всеки ден.
За първата си комедийна роля и материалната мяра на изкуството, за демитологизирането на исторически образи на сцената и за живота без каквито и да е „зависимости“. Запознайте се отблизо с харизматичната и безкрайно емоционално интелигентна актриса, която не спира да вдига на крака пловдивчани вече 10 години в театралния салон – Мария Сотирова.
- Здравейте! Най-напред бих искала да Ви поздравя за наградата „Аскеер“ за ролята Ви на Биргит Хофман в „Берлин, Берлин“ – едно от най-коментираните заглавия през този театрален сезон. При получаването на статуетката споделихте, че „всяка репетиция на спектакъла е била като празник за Вас“. Какво Ви донесе този проект като артист и какви размисли или въпроси провокира у Вас с всяко следващо изиграване?
Снимка: Георги Вачев
- Тази роля определено разшири моите собствени граници и разбирания, тъй като е първият ми досег с комедийния жанр и то през погледа на Стоян Радев. Разбира се, това не е било умишлено и продиктувано от моето собствено желание – просто до този момент ми бяха поверявани предимно драматични роли. Самата подготовка и навлизане в полето на драматургията приех по много отговорен начин. В работата си винаги гледам да съм максимално честна и да се раздавам, колкото мога. За мен няма трудна драматична или комедийна роля – всичко зависи от пътя, по който вървим заедно с постановъчния екип.
Спектакълът „Берлин, Берлин“ не е лека комедия. С него разглеждаме един много важен период от нашата история – падането на Берлинската стена, който е оставил своя отпечатък върху поколения. Днес споменът за него се пази в музей в германската столица. След премиерата го посетих и, честно да си призная, ме побиха тръпки. Героите в постановката са определено преувеличени, но не изцяло, именно заради сериозността на темата.
- ,,Истинското осмеляване не е външен ефект, то може да се изрази в рамките на традиционното представяне, но вътрешната му сила и проницателност да са събитието“, сподели ми господин Радев преди няколко месеца, коментирайки силата на гласа на артиста на театралната сцена. Как мислите Вие коя е най-голямата смелост, която може да прояви един артист в днешно време?
Снимка: Георги Вачев
- Мисля, че не само артистът, но и всеки човек трябва да има позиция и да се стреми да бъде максимално автентичен и информиран. Да не следва модни течения, да намира опора в себе си, да си позволява да бъде смел и да стига до откровения. Аз като актриса винаги се стремя да стигам до това, независимо дали на сцена или пред камера, независимо че това са чужди думи и чужди проблеми. Винаги тръгвам с идеята да кажа някаква истина – както за себе си, така и за света, такъв, какъвто го разбирам на този етап.
Ако трябва да сравня с предишни времена – всички, които се занимаваме с изкуство към днешна дата, имаме цялата свобода на света. Един от последните примери за това е успехът на Дара на „Евровизия“. На локално ниво аз усещам много негодувание и агресия – не казвам, че няма причина, но въпреки това виждам позитивите от това къде се намираме и какво ни се случва тук и сега. Стига да има желанието, таланта, мотивацията и силата, съм убедена, че
съвременният човек може да постигне много повече отпреди 30 години.
Възможността да имаме информация на един клик разстояние – дори не си даваме сметка какъв лукс е това. Аз съм човек, който страшно много пътува и обича да ходи на театър извън пределите на България – нещо, което моите родители не са можели да си позволят, когато са били на моята възраст.
- За най-добро представление на церемонията на „Аскеер“ беше обявен „Влюбеният дирижабъл“, в който също участвате. Един от основните въпроси, които спектакълът поставя, е: „Може ли изкуството да бъде калкулирано и измерено като материален труд?“. Какъв е отговорът за Вас самата като артист, който се намира в пика на своята кариера?
Снимка: Георги Вачев
- Сложен въпрос. Много харесвам това представление. Аз самата съм част от тази сцена, в която най-ярко се вентилира този проблем. Честно казано, мога да разбера и двете гледни точки. От една страна, смятам, че изкуството не бива да бъде измервано като материален труд, но от друга страна, хората, които злоупотребяват с това, също не са малко.
- Тази година стават 10 години, откакто сте част от трупата на Драматичен театър – Пловдив. Как бихте ги описали с няколко думи?
– Предимно опит, който е много нужен за нашата професия, както и доста любопитни творчески срещи. За тези десет години съм изиграла немалко роли и така по пътя съм се сблъскала с много от моите представи и комплекси. Смятам, че съм успявала да изляза от зоната си на комфорт много пъти и в голяма степен. Работата ми с големите имена в съвременния български театър – Диана Добрева, Крис Шарков, Стайко Мурджев, Стоян Радев и моят любим режисьор, лека му пръст, Асен Шопов – ми е донесла много. Дотук всяко едно превъплъщение ме е доизграждало като артист.
- Едно от последните премиерни заглавия с Ваше участие в пловдивския театрален афиш е „Бариерата“ по Павел Вежинов – разказ за множеството бариери около и вътре в нас, който преди близо 50 години оживява на големия екран. В този контекст, колко голяма е отговорността да вдъхнеш нов живот на една добре позната история – по-конкретно на едни добре познати персонажи от киното – на театралната сцена?
Снимка: Георги Вачев
- Това, което хората ще видят в залата, далеч не е близко до това, което ще видят на екрана или могат да си представят, четейки повестта на Вежинов. Моето превъплъщение до голяма степен е развито - всъщност в това представление аз играя две роли. Но сам по себе си въпросът ви е много хубав. Аз мисля, че трябва да се отърсим от тази мисъл каква е отговорността и колко много сериозно трябва да подходим към тази или онази роля. Разбира се, без да омаловажаваме труда, който стои зад този процес и изобщо зад първоначалното посягане към даден текст, но това не може да бъде водещо. Според мен основната цел трябва да бъде фактът, че той същински те занимава и ти няма как да не го направиш. Тоест той толкова лично ме ангажира - моята душевност, моята природа, моите разбирания - и някак си имам нужда да го разбера и пресъздам точно тук и сега през моята призма. Смятам, че не бива да забравяме и да се забавляваме на сцената в крайна сметка.
В момента репетирам „Нирвана“ със Стайко Мурджев и Александър Хаджиангелов - една пиеса, която е доста позната на българската публика и театралната гилдия, и съм наясно, че към нея със сигурност ще има много очаквания. Всеки път, когато уловя, че пребивавам по-дълго от необходимото в това поле на страха - или, с други думи, се занимавам да оправдавам чуждите желания - гледам да излизам максимално бързо от него. Според мен, колкото повече се задържаме в този балон, толкова повече се губят неподправеният импулс и желанието за творчество - някак си влизаме в едно сметкаджийство.
- Всъщност Вие влизате в главната женска роля в ,,Нирвана“ – тази на Лора Каравелова. Разкажете ми повече за този проект и какви са Вашите очаквания?
Снимка: „Спаси книга“
- Моите лични амбиции, чисто от актьорска гледна точка, са да разбера тази жена, какво я води, и да си позволя да вляза изцяло в проблема. Да погледна през него от нейната гледна точка и някак си да я защитя в хода на действието. Много ми е важно да не работя с представи, да не се позовавам на собствените си клишета, както и на тези на образа - а както знаем, те не са малко. Иска ми се да намеря нещо ново, но не самоцелно, не в смисъл на ефектно, а като ново разбиране на персонажа.
Мисля, че в хода на драматургията цялата пиеса се доближава до една мелодрама, която на мен ми се струва излишна.
В процеса на репетициите разбрах много за нейния живот и отношенията ѝ с Яворов и придобих една малко по-различна представа за тях. Иска ми се много да демитологизираме тези две фигури и да погледнем, доколкото е възможно, по-обективно към тяхната история. Това си е трудна задача - все пак те са исторически личности. По-скоро говорим за допускания. Не можем да говорим за обективна истина на сто процента.
- Извън театъра се снимате в няколко популярни телевизионни продукции през годините, като към днешна дата Ви гледаме в сериала „Вяра, надежда, любов“. Вашата героиня е представителка на подземния свят в България от 90-те години – един доста коментиран период както в медиите, така и в киното, който продължава да привлича голяма аудитория от зрители. На какво се дължи този интерес според Вас?
Снимка: bTV
- За мен успехът на този сериал е съвкупност от много фактори. Не бих посочила едно нещо, което да е водещо и определящо. Смея да твърдя, че актьорският състав е доста добър. Бидейки част от този проект, мога смело да кажа, че всеки един от нас направи най-доброто предвид контекста и времето, с което разполагахме. Положихме много усилия в посока на това да се получи нещо хубаво, което да бъде гледано.
Естествено, както темата е любопитна и атрактивна, така и сюжетните линии са интересни. Има много „кечи“ моменти, много съспенс и неочаквани обрати, които предизвикват зрителския интерес. Като цяло сценарият за мен е много добре структуриран, така че да задържи вниманието на всекиго за дълго. Смятам, че и операторската работа е на добро ниво, а това е от значение за съвременния зрител, който вече има много широк поглед към различните видове кино.
– Тъй като този уикенд е краят на сезона, няма как да не ви попитам – планира ли се следващ?
– Много се надявам. Все още никой не знае. Всички тръпнем в очакване в момента. Стискайте палци.
- Казвате, че докато работите по дадена тема в театъра или в киното, разбирате къде се намирате в този момент от живота си – какво същински Ви вълнува, какви са Вашите принципи, морални устои и ценности, които не бихте пристъпили. И понякога дори усещате, че започвате да се държите като героя си. До кой етап сте достигнали днес и кои са последните събития, които, така да се каже, Ви изкараха извън кожата ви?
Снимка: Георги Вачев
- За мен всяка битка е предпоследна и аз си запазвам правото да се променям. Смятам, че ако имам готов отговор на този въпрос, всъщност бих се разочаровала от себе си. В смисъл, аз предпочитам да се изненадвам от всяко едно нещо, което животът ми изпречи на пътя, и от това как реагирам на него.
Всяка една среща с публиката за мен е като за първи път.
Аз не съм завършена нито като човек, нито като артист. Един ден играеш добре и си на върха, а на следващия това, което правиш, не е достатъчно. Всеки опит ме изкарва по един или друг начин извън кожата ми. Не ме занимава да се правя на отракана и обиграна актриса. В момента репетирам усилено в театъра и ще излъжа, ако кажа, че не ми е трудно. Мисля, че първата крачка към провала е да си повярваш твърде много. Любопитството не трябва да спира – както в житейски, така и в професионален план.
- А кой е бил образът, от който ви е било най-трудно да излезете?
Снимка: Георги Вачев
- Вижте, ако се намирахме в Америка и аз имах възможността да се подготвям четири месеца за роля, след това да снимам осем, а после да си почивам пет, щях да мога да ви отговоря. Но тук, в България, нещата са малко по-различни. Аз например тази седмица имам всяка вечер различни представления, които нямат нищо общо едно с друго. Преди месеци, докато репетирахме „Бариерата“, аз снимах „Вяра, надежда, любов“, така че не разполагам с времето и лукса да излизам от една роля и да влизам в друга. Мисля, че именно това прави нас, българските актьори, добри – възможността да сме толкова рефлексивни, някак си, вътрешно.
- Като си говорим за различните периоди, ми се иска да Ви върна малко назад във времето – помните ли първите си стъпки на театралната сцена и кой беше онзи момент, в който осъзнахте, че искате да останете на нея?
- Желанието да се занимавам с актьорско майсторство се появи в тийнейджърските ми години. Моментът, в който влязох в школата на Малин Кръстев към Младежкия театър, беляза и предопредели пътя ми. Тогава, когато започнах да се занимавам с театър, макар и непрофесионално, в някакъв момент си казах, че не искам това да е просто хоби, а да се превърне в моя професия.
- Преди няколко години казвате в едно интервю, че най-голямата Ви мечта е да седнете на режисьорския стол в киното и вече имате готови няколко написани истории. Още ли имате тази перспектива?
Снимка: bTV
- В момента по-скоро не – фокусирала съм се върху работата си като актриса и амбициите ми са в тази посока. Старая се да развивам актьорския си талант и да го поддържам. Смятам, че е хубаво човек да не се разсейва. Режисьорската работа е много трудна – изисква се опит и сериозни натрупвания. В този смисъл мисля, че изказването ми преди няколко години е било леко наивно. Ако някога пожелая и усетя, че имам нужда да се занимавам с това, няма да се спра заради някакви социални разбирания – например, че не съм учила за режисьор. Но просто на този етап не изпитвам такава необходимост. Сега пиша текстове много често. Какво ще се случи с тях обаче един ден – не знам. Дали няма да ги дам на колега да ги постави, или пък самата аз ще ги изиграя – кой знае?
- „Често е по-добре да не се говори, а да се живее в мълчание. Колкото повече се говори, толкова по-малко значение имат думите“, казва един от героите във филма „Да живееш живота си“ на големия френски режисьор Жан-Люк Годар. В контекста на постоянното ни себеизразяване чрез социалните мрежи, споделяте ли това мнение, или по-скоро не?
- Напълно го споделям. Струва ми се, че действително човек е добре да остава сам със себе си в тишината - да се опознава през нея, да я обича, да я слуша. Аз лично се старая да се уча на това, тъй като, както сама отбелязахте, живеем във времена, в които потокът от информация е неспирен. Усещам, че това ме натоварва - определено не е моят начин да си почивам или да се забавлявам, докато скролвам на екрана.
Присъствието ми в социалните мрежи го приемам като задължение - като способ да рекламирам работата си.
Ако имах възможност, бих ангажирала някой да го върши вместо мен, да си призная. Това, че днес всеки има мнение по всеки един въпрос, много ме отчуждава от света. Мисля, че да оставаме сами със собствената си компания, без постоянната нужда да стимулираме всяко едно от сетивата си, е ценно умение - нещо, на което хората трябва да се учат още от детска възраст. Днес масово всеки консумира съдържание в несъразмерни количества от страх да остане сам със своите мисли. Накъдето и да погледнеш в автобуса или в метрото - всеки е надвесен над смартфона си.
- А вярвате ли, че за в бъдеще ще се научим да си поставяме някакви граници?
- Не съм сигурна. Това, което мога да кажа по темата, е, че човек трябва да се учи на хигиена и отношение към това как използва социалните мрежи и интернет пространството като цяло. Да има култура, да внимава, да отчита кога посяга към телефона и какво го дърпа натам - защо не може просто да го изключи за два дни? Какво ще стане, ако съм за малко офлайн? Коя съм аз, когато не съм онлайн? Мисля, че е хубаво да си задаваме тези въпроси и да се тренираме в посока на това да не сме зависими. Мен много ме занимава темата за свободата - стремя се да не съм зависима нито от хора, нито от мнения, нито от битови потребности като тютюнопушене, захар и т.н.
Важно е човек да не оставя нещата да го завладяват, а сам съзнателно да избира кога, как и какво да консумира на ежедневна база.
- „За любовта, която търси път към любовта към другия, най-вероятно всичко е простимо, но може би зависи колко е отворено сърцето ти“, споделя Вашият колега Калин Врачански по повод „Венецианският загадка“. Кой е според Вас най-големият компромис, който може да бъде направен в името на любовта?
Снимка: Георги Вачев
- Не знам, аз мисля, че ако има истинска чиста любов, този въпрос не би присъствал. Тогава нищо не се възприема като компромис - правиш го безкористно, безрезервно, без да имаш очаквания, просто защото обичаш този човек и искаш най-доброто за него. Щастлив си, когато е щастлив и той, и няма нищо по-хубаво за теб от това. Аз така разбирам любовта - онази, която мисля, че всички търсим в живота.
- Днес е последният ден от май и очакваното от всички ни топло лято вече почти е тук. Какви са плановете Ви за него – ще бъде по-скоро работно или почивно?
- По-скоро ще работя. Честно казано плановете ми за това лято, в моментите, в които няма да съм в репетиции, са да нямам планове. Искам да се оставя на течението на живота и да се изненадвам от това, което ми се случва, а не да планирам всичко до последната секунда.
- И за финал - за какво бъдеще мечтаете и за какво „манифестирате“?
- Да не спирам да мечтая и да се чувствам щастлива и спокойна от изборите си.
