Преди цели четири века емблематичният френски актьор, режисьор и драматург Жан-Батист Поклен – Молиер – превзема сцената на парижкия театър „Пале Роял“ с дръзката комедия в проза „Скъперникът“, която осмива недостатъците на неговите съвременници. В епицентъра на тази творба, която впоследствие се превръща в една от най-играните му класики по света, редом с „Тартюф“ и „Мизантропът“, е Арпагон – персонаж, изигран за първи път от самия Молиер, обсебен до маниакалност от своето богатство и готов на всичко, за да го запази непокътнато. Това е образ-хамелеон, който всяко поколение разпознава в тълпата на своето ежедневие, чийто страх да изгуби „своето безценно“ буди както отвращение, така и присмех.
Тази седмица световноизвестният театрален режисьор и професор Слободан Унковски го „съживи“ на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, за да ни накара да се запитаме кои са скъперниците на 21-ви век. Как да ги разпознаем? Какво трупат? Кога достигат своя лимит на насищане? И най-вече – има ли граници на притежанието, отвъд които човек може да спре да бъде обсебен от себе си и да започне да обича другите? Македонският артист предлага смела и експериментална интерпретация на класическата пиеса, пречупена през езика, тревогите и противоречията на съвремието ни. На сцената той разгръща не една, а цели две версии на Арпагон и останалите герои от „Скъперникът“ на Молиер – едната принадлежи на трупа, която играе в класически висок стил, а другата – на пътуваща актьорска група, която търси своето признание и място в днешния свят.
Снимка: Петко Мавродиев
„Вижте сега, доста съм изморен тази вечер, така че не знам какво ще се случи на сцената“ – обръща се към многобройната публика актьорът Валентин Ганев, който влиза в образа на големия сребролюбец секунди преди началото на представлението, сякаш за да ни подготви да очакваме неочакваното. В първата част на спектакъла всичко изглежда „нормално“ – той си партнира с Мартин Димитров в ролята на своя иконом Валер, както и със своите сценични син и дъщеря, изиграни от Ирина Митева и Ненчо Костов. Всички те се потапят безкомпромисно в образите си, без дори да подозират, че след малко на сцената ще се появят двойници на техните персонажи с далеч по-пъстри костюми от техните – „халтураджии“, с които ще трябва да си поделят текста, действието и вниманието на зрителите.
Вторият състав на „Скъперникът“, оглавяван от актьора Георги Мамалев, се промъква неусетно изпод внушителния декор на Миодраг Табачки, преплитащ няколко различни епохи в едно. Тяхната основна роля сякаш е да подложат на изпитание актьорските умения на първата трупа, прекъсвайки всяка започната от нея реплика и движение. Наблюдавайки колко бързо двете групи намират път една към друга, цялата зала не успява да сдържи аплодисментите си. Зад всяка изречена реплика в това представление ясно личат старанието и отдадеността на всеки един актьор, замесен в него. Те не просто постигат впечатляваща органичност помежду си, но и успяват да издигнат по невъобразим начин на пиедестал осъвременения текст на Слободан Унковски и Диана Колаини, така че той да продължи да „гъделичка“ сетивата ни много след края на представлението.
Снимка: Петко Мавродиев
Може би това, което ми липсваше на моменти в подредения хаос, който цареше на сцената, бе по-осезаемото присъствие на музика в хода на действието. Според мен тя би подсилила още повече драматизма в сюжетната линия, предизвиквайки зрителя да долови още по-добре сериозността на засегнатите теми за корупцията, бащината грижа и егоизма под комедийния сценарий, изпълнен с много ирония и самоирония. Когато обаче си спомня за пъстрата диско хореография на съвременните пратеници на Молиер, които минути преди края на представлението връхлетяха, за да обявят трансформацията на сцената в казино, си давам сметка, че може би този дефицит всъщност е умишлен режисьорски ход с цел да подчертае още по-добре границите на сблъсъка между XVII и XXI век в спектакъла.
Снимка: Петко Мавродиев
„Скъперникът“ на Слободан Унковски е една смела интерпретация на изкусния драматургичен стил на Молиер. Представлението усмихва, но не предизвиква бурен, сърдечен смях. То се стреми да възпитава на езика на съвремието, за да увеличи пред очите ни, като с лупа, тъжната истина, че човекът не е еволюирал в посока овладяване на първосигналните си пориви и страхове. Нашата реалност, изпълнена с не по-малко алчност и жестокост, не е по-различна от историята в класиката на големия френски драматург. Но кое е това, което ни пречи да изберем доброто и да го отстояваме докрай, без капка съмнение?
„Човешкото ни призвание е да се научим да не гледаме на света през призмата на егото.
Или по-правилно, според мен – да се вдъхновим да погледнем навътре в себе си и да търсим смисъла отвъд наследените модели, традиции и травми. Човекът, който е постигнал това, не действа първосигнално. Често си мислим, че първата ни реакция е интуиция – но невинаги е така. Понякога тя е просто резултат от всички заучени схеми и модели, които сме попили добре в ума си – и е много далеч от гласа на душата ни.“ – мисля, че това е добър отговор на този въпрос – част от интервюто ми с писателката Мария Лалева.
Снимка: Петко Мавродиев
За следващите премиерни дати на 13 юни местата са изчерпани, но можете да се насладите на „Скъперникът“ и да откриете всяко парченце разлика и прилика с нашата действителност и оригиналната пиеса на Молиер, „обрисувани“ с цялата палитра на талант от трупата на Народния театър през новия театрален сезон, който започва през септември. От вчера са пуснати в продажба ограничен брой от най-добрите места за представлението. Броят им е 160 (които ще се продават, преди театърът да пусне цялата програма за септември). Билетите ще могат да се купят както на каса, така и онлайн.
