- С подаянията, които държавата определя за културата, не може да се изгради нещо значително в дългосрочен план.
- Софийската филхармония може да бъде локомотив, който да изведе на преден план идеите за развитите в музикалното изкуство у нас.
- Имам много инфарктни моменти – загубени куфари от самолетни компании, объркани партитури, закъснели полети, забравени официални дрехи.
- Финалът на сезона ще принадлежи на глас, който не се забравя — световноизвестния бас Рене Папе.
Винаги съм обичала да проучвам детайлно събеседника си преди интервю, защото вярвам, че именно това е ключът към стойностния разговор. По традиция малко преди празниците седнах пред компютъра, за да науча повече за директора на Софийската филхармония маестро Найден Тодоров. Само няколко изслушани подкаста и изчетени интервюта по-късно осъзнах, че съм се заела с меко казано трудна задача. Пред мен се разкри
необятният свят на класическата музика, с който неразривно е свързан животът на Найден Тодоров
в продължение на повече от четири десетилетия. Нямаше как да не го попитам „Защо?” и „Как?” проявява музикални заложби едва на 4-5 години, имайки предвид, че не произхожда от семейство на артисти. Интересното е, че дори самият той нямаше точен отговор на този въпрос. Може би просто „съдбата си знае работата”, помислих си, и това е бил отреденият му път.
От малко момче, мечтаещо за пиано, той бързо се превръща в световноизвестен диригент, овладявайки до съвършенство езика на музиката – онзи универсалният, който разрушава всички бариери, наложени между различните националности. Композира, свири, пише и ръководи Софийската филхармония, но дирижирането заема специално място в сърцето му. Като изкусен магьосник с палката си той успява да направи така, че десетки инструменти да зазвучат като един, а
душата на публиката да „запее” в такт с музиката.
Макар че професията му е създадена, за да носи радост, Найден Тодоров ми признава, че както всичко друго, така и тя си има тъжна страна. За любимите му занимания остава време предимно късно вечер или при поредното пътуване. И все пак - напук на безсънието, препълнения график и предизвикателствата, маестрото продължава с концертите и гостуванията, защото силно вярва в това, че
„артистите са нищо без публиката си”.
Вдъхновена от думите му, искам да допълня, че българската публика също би загубила много без артисти и ръководители на културни институции като Найден Тодоров, които превръщат концертите на световни класически музиканти у нас от смел блян в сбъдната мечта.
Призовавам ви дори да отделите време, въпреки натовареността си в последния ден от годината, за да прочетете този стойностен разговор, посветен на изкуството, миналото и бъдещето. Надявам се след него вие също да успеете да си направите равносметка за българските музикални постижения.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров, Софийска филхармония - Facebook
- Здравейте, маестро Тодоров. Щастливи сме, че ще изпратим 2025 г., публикувайки интервю именно с Вас - човекът, благодарение на когото легенди на класическата музика имаха и ще продължат да имат концерти у нас. Нека започнем с това каква е равносметката Ви за изминалите 12 месеца?
- Започнах годината на сцената в Китай и ще я завърша там. Между тези два гастрола имах много и хубави, и не толкова хубави моменти. Разбрах, че трябва да се грижа повече за себе си и да създавам хубави моменти за близките си, имах забележителни концерти с големи артисти, част от които мога да нарека свои приятели: Готие Капюсон, Даниел Хоуп, Анджела Георгиу, Еманюел Паю, Михаил Плетньов, Анна Нетребко. Пътувах и се завръщах.
Иска ми се да вярвам, че всичко, което съм направил, е докоснало сърцата на хората,
защото ние - артистите, сме нищо без публиката си.
- Споделяли сте, че много често се връщате от визити в чужбина с идеи, които да приложите и у нас. Наскоро имахте мастърклас в Китай. Какво научихте от това преживяване?
- Това, което най-много ме впечатли, беше колко много енергия, мотивация и средства влагат китайците в класическата музика. Научих, че когато творците имат ясна цел и когато държавата стои зад гърба им, няма невъзможни неща. Нека сме честни – у нас нито голяма част от работещите в сферата на изкуството имат сериозни амбиции за развитие на сектора, нито държавата има наистина желанието да ги подпомогне. Дори самото съществуване на Министерството на културата е сведено до функциите на мини-социално ведомство с пазарен уклон.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров - Facebook
- Коя всъщност е най-далечната точка на света, докъдето сте достигали Вие, дирижирайки, както и творчеството на Софийската филхармония, чийто директор сте? А има ли коментар на чуждестранна публика, който никога няма да забравите?
- Най-екзотичната за мен дестинация беше Виетнам. Най-далечната – Лос Анджелис, Сеул, Токио, Бразилия… Но нека сме честни, често най-красивите места не са толкова далече от нас, ние просто нямаме очи да видим онова, с което сме свикнали. А репликата, която няма да забравя е на момче, което веднъж при мое гостуване дойде след концерта и ми каза, че заради мой концерт преди време е решило да се занимава с музика.
- Доколкото ми е известно. турнетата извън страната са свързани с повишено ниво на напрежение и стрес. Наскоро в социалните си мрежи например разказахте как неволно сте закъснели за концерт в Германия. Това ли е най-инфарктното (както самият вие се изразявате) преживяване в кариерата Ви?
- Имам много инфарктни моменти – загубени куфари от самолетни компании, объркани партитури, закъснели полети. Съвсем наскоро в Италия се оказа, че съм взел, незнайно как, една много малка риза и установих това половин час преди концерта. Е, наложи се
да я срежа на гърба, за да не изляза пред изисканата и много компетентна италианска публика по тениска.
Една от първите безумни истории от този вид беше преди повече от 20 години, когато 5 минути преди концерта установих, че по някаква причина не съм си взел панталона за фрака. До този момент ходех с дънки, но след този концерт, та и до ден днешен ходя с черни панталони. Ей така, за всеки случай.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров, Софийска филхармония - Facebook
- Дирижирате, ръководите Софийската филхармония, пишете, можете да свирите на тромпет и пиано, да композирате. „Визитната ви картичка” е изключително богата, а програмата Ви беше пълна дори и на 25 декември (бел.ред. празничен коледен концерт „Аве Мария” с участието на Мила Михова). Кога намирате време за себе си, любимите хора, писането, гледането на филми и видеоигрите?
- Все по-рядко и все по-малко. И това е тъжната част на нашата професия. Обикновено нощите са времето за филми и видеоигри – още повече, че след концерт или спектакъл често не мога да заспя и тогава идват на помощ игрите. А когато пиша, го правя в самолета или във влака. Така написах и цяла книга с научнофантастични разкази – „Полъх от ангели“ – по време на полет. А приятелите си често ги
забавлявам с истории, които пиша по време на пътуване – Хроники на дириджендъра.
- В сборника си „Полъх от ангели: Разкази” пишете за диригентска палка, която прониква в душите на музикантите. В друго свое изказване обаче шеговито определяте диригента като „враг на оркестъра”, Какъв сте Вие като професионалист - неизмеримо добър или по-скоро строг и сериозен „магьосник”?
- Бих искал да кажа, че съм добър магьосник, но истината е, че се опитвам да балансирам между необходимата строгост, за да се свърши работата, и приятелското отношение, защото аз приемам музикантите като мои съмишленици. Понякога това ми играе лоша шега, защото да разчиташ на приятелска и добронамерена атмосфера в работата означава да се осланяш на личната отговорност на хората, а всички знаем, че тя е едно от най-любимите, но не и от най-често срещаните качества в нашия регион.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров - Facebook
- Бих искала да Ви върна назад във времето, когато се заражда тази любов към музиката. Не произлизате от семейство на артисти, затова ми е любопитно как самият Вие си обяснявате това силно влечение към изкуството, което сте изпитвали още от ранна детска възраст?
- Мога да кажа, че съм си избрал целенасочено пътя, по който вървя, но и това не отговаря съвсем на истината, защото колко целенасочено може да бъде едно дете на 4-5 години. Това, което помня, е, че
всяка година си поръчвах пиано от Дядо Мраз, а той ме залъгваше с влакчета, колички
и какво ли още не, което много ме обиждаше. В един момент учителката в детската градина повика родителите ми и им каза, че може би трябва да обърнат внимание на настояванията ми. В крайна сметка, ако е временно желание, аз сам ще се откажа. Тук се намеси баба ми, за която това подейства като сигнал за действие – тя ме записа в една школа по пиано и ме водеше на уроци два пъти седмично. Когато се установи, че след две години продължавам да не се отказвам, ми купиха и пиано.
- Разказвали сте, че като дете сте обичали да пишете вариации по теми, а първата си награда за композиция получавате едва на 6 години. Какво си спомняте за онзи момент?
- Аз винаги съм обичал да пиша музика. Всъщност - писането дойде по-късно, първо се записвах на касетофон, докато импровизирам на пианото. Възприемах го като нещо съвсем нормално. Първата си композиция изпълних на сцена във Военния клуб в Пловдив по някакъв повод – вече не помня какъв. Бях в първи клас. Помня, че и текст си бях подготвил, който да кажа преди изпълнението, но в шока от наличието на толкова много публика говорих пълни глупости, нямащи нищо общо с предварителния замисъл. Успокоих се едва когато седнах зад пианото. Години по-късно директорът на Музикалното училище
Андрей Андреев създаде временно два предмета за мен, единият от които беше композиция.
Днес дори не съм убеден, че това е било легитимно действие от негова страна, но съм му много благодарен, защото благодарение на това можех да уча с професионален композитор, който беше и много интересен човек - Светозар Братанов.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров - Facebook
- Д-р Андрей Андреев ли беше първият човек, който прозря таланта Ви да ръководите оркестър?
- Андрей Андреев е бил в живота ми в различни възлови моменти. Той беше човекът, който първи ми показа партитура – в час по история на музиката. Помня, че я взех вкъщи с мен и бях като омагьосан от нея. Беше Втора симфония от Бородин. По-късно, когато с приятели създадохме младежки оркестър, с който се събирахме два пъти седмично да свирим – е, те свириха, аз дирижирах, се появиха
мнения, че ще повредя съучениците си, понеже нищо не разбирам от дирижиране.
И тогава Андрей Андреев – вече като директор на Музикалното училище, повика бившия главен диригент на Пловдивската опера Кръстю Марев и му постави задачата да ме обучава. Разбира се, това само разпали още повече интереса ми към дирижирането.
- Успехите и постоянството Ви по-късно Ви отвеждат във Виена, където е една от най-добрите школи за класическа музика в света. В началото спите в изоставен автобус, изпитвате финансови проблеми, а на моменти вероятно сте и подценяван от преподавателите си. Кой беше най-трудният аспект от пребиваването Ви в чужбина в младежките Ви години - било то в австрийската столица и/или Израел?
- Не мисля, че са ме подценявали учителите ми във Виена или в Йерусалим. Ако имаше някакво подценяване, то беше преди това (а и след това) в България. Тогава приятели ме успокояваха с поговорката „никой не е пророк в собствената си страна“. Обучението във Виена и Йерусалим беше невероятно – там се сблъсках с музиканти от световен калибър и създадох приятелства, които съществуват и до ден днешен. Много от нещата, които успявам да направя за Софийската филхармония днес, се случват благодарение на контактите ми от онова време. Истината е, че ако ги нямаше някои от професорите ми тогава – Карл Йостерайхер, Гюнтер Тойринг, Петер Рихтер, Менди Родан, Иван Ерьод или Урош Лайовиц, днес животът ми вероятно щеше да бъде съвсем различен. А трудности в живота винаги има. Ако няма, значи правим нещо не както трябва.
Предизвикателствата в онзи момент ме превърнаха в това, което съм днес.
Научиха ме да не се отказвам, да вярвам в силите си и да търся съмишленици в работата си и в живота.
Снимка: Nayden Todorov/Найден Тодоров - Facebook
- Някъде прочетох, че професор Карл Йостерайхер, който изиграва ключова роля във Вашето развитие, докато сте във Виена, Ви подарява своята диригентска палка преди да почине. Истина ли е това и ако да - къде се намира тя в момента?
- В мен е и я ползвам при изключителни случаи. Дирижирах първия си концерт със Софийската филхармония в златната зала на Музикферайн с нея. А в публиката беше асистентката на професор Йостерайхер, която заедно с него много ми е помагала. Не мога да ви опиша емоциите, когато дойде да ме поздрави след концерта. Тази среща събуди много спомени.
- В хода на кариерата си постигате забележителни успехи, които колкото и да ми се иска - няма как да обсъдим в едно единствено интервю. За това пък ми се ще да наблегна на резултата от тях - международните връзки, които създавате. До каква степен приятелството Ви с едни от най-големите класици на нашето време играе роля в работата Ви като директор на Софийската филхармония?
- Разбира се, че приятелствата помагат. С много от артистите, които сте виждали на сцената на зала „България” сме приятели от дълги години, с много от агентите също ни свързва дългогодишно приятелство, което прави нещата значително по-лесни. Когато станах директор на Софийската филхармония, установих, че страната ни не е интересна на много от големите класически музиканти.
Някак бяхме успели да се изолираме от света и първите стъпки бяха много трудни.
Това сигурно ще може да го потвърди и създателят на оркестъра на Класик ФМ Васил Димитров, който също направи много за това да докарва сериозни артисти у нас – и то в момент, в който никой друг не се интересуваше от това. Радвам се, че с всяка изминала година се отваряме все повече и повече за международната сцена и големи имена вече гледат на България като място, на което си струва да отидат. Виждате го и в нашия афиш, и в тези на другите ни колеги, които започнаха да следват нашия пример. Убеден съм, че това е правилният път, защото имаме, какво да предложим на света. Особено ако спрем да се занимаваме с дребнотемия и се загледаме в по-голямата картина.
Снимка: Лилия Йотова, Милена Янкова, Георги Петков
- Истинска мистерия за мен е как при сложната икономическа обстановка, в която се намираме от доста време насам, успявате да организирате концерти у нас на едни от най-големите звезди на класическата сцена, но и същевременно да поддържате цените на билетите достъпни за българската публика. Как се справяте с финансовата гледна точка на управленческите си задължения?
- С финансова дисциплина. Аз съм консервативен в управлението на финансите и внимавам много при балансирането на приходи и разходи. Ще се изненадате да разберете, че когато има финансова дисциплина, могат да се направят чудеса и с по-малък бюджет. За съжаление, невинаги срещам разбиране за това от хората, с които работя. Но и това е разбираемо, историята на нашия регион е създала в мнозина рефлекс да предпочитат оцеляването днес - без поглед към бъдещето, пред дългосрочното развитие и просперитет.
Снимка: NOSPR / Radosław Kaźmierczak
- Оскъдните средства ли са най-големият бич за културната сфера днес? Можем ли и как по-точно да коригираме бъдеще на сектора?
- Най-големият бич за културата е липсата на визия. След това идват парите. При липса на мисъл и на идеи за развитие, колкото и пари да получим, просто ще ги изхарчим и пак нищо няма да се е случило. Което не означава, че с подаянията, които държавата определя за културата, може да се изгради нещо значително в дългосрочен план. Може би тук е моментът да се сетим и за думите на Конфуций: „Ако мислиш за една година напред, посей ориз. Ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а
ако мислиш за 100 години напред - образовай народа!”.
В момента не са достатъчно на брой политиците у нас, които да мислят дори и за 10 години напред.
- Говорейки за управление и промени, няма как да не Ви подтикна да погледнем към 2026 г., когато има голям шанс да се проведат предсрочни избори и да бъде назначен служебен кабинет. Бихте ли се съгласили отново да бъдете част от него, ако президентът Румен Радев Ви потърси?
- Не обичам да теоретизирам. Има прекалено много условности, за да мога да отговоря на този въпрос. Едно е сигурно – да бъда министър, за да бъда министър – това не е работа за мен. Смисълът да прекъснеш кариерата си за такава позиция е да можеш да използваш позицията, за да направиш нещо смислено, което да промени в позитивна посока развитието на културата у нас. Ако се загледате, аз се опитвам да направя същото и от позицията на ръководител на Софийската филхармония. В моите очи тя може да бъде локомотив, който да изведе на преден план идеите за развитите в музикалното изкуство у нас, които после да бъдат подети и от останалите състави и изпълнители.
- А какво да очакваме на музикалния хоризонт от Вас и Софийската филхармония през следващата година?
- За втората част от годината нямам право да говоря още, но и през първото полугодие ще бъде доста интересно за публиката ни. Главният диригент на Берлинската филхармония Кирил Петренко ще гостува на националния оркестър през юни – дългоочаквано събитие, което обещава да се превърне в празник. В диригентската плеяда блестят още световнопризнатите Кристоф Ешенбах, Нееме Ярви, Мишел Табачник и българските им колеги Емил Табаков, Георги Димитров, Росен Миланов, Вилиана Вълчева, Григор Паликаров, Владимир Кираджиев. И този сезон събира изключителен списък от солисти. Победителката на конкурса „Опералия” Екатерине Буачидзе се завръща за рецитал през март. В същия месец със Софийската филхармония ще свирят перкусионистката Виви Василева и пианистът Михаил Плетньов. Юлиан Рахлин пристига в София в началото на април, а седмица след това ще посрещнем
един от най-коментираните и обичани виолончелисти на нашето време - Николас Алщед.
През май Филхармонията ще бъде домакин на пътуващия фестивал на Сергей Накаряков и Мария Меерович - „Фреквенца“. Ще отбележим 24 май, като открием Международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици“ с концерт на учениците от майсторските класове на Райна Кабаиванска в НБУ - Витория Йео, Александрина Михайлова, Бая Саганелидзе, Арсен Согомонян и Джузепе Инфантино. Предстоят и нови срещи с Вадим Репин, Гидон Кремер, Иво Погорелич и Людмил Ангелов. Тромпетистката Тине Тинг Хелсет ще направи своя дългоочакван дебют пред българската публика. Финалът на сезона ще принадлежи на глас, който не се забравя — световноизвестния бас Рене Папе. Програмите ни празнуват гения на Бетовен, Берг, Елгар, Елфман, Глазунов, Онегер, Канчели, Мусоргски, Рот, Шьонберг, Шостакович, Щраус, Стравински, Владигеров, Вагнер, Уилямс и цяла плеяда велики композитори.
Националният оркестър ще представи България и извън страната -
в Скопие - в съвместен концерт с държавните оркестри на Солун и Скопие. Изяви ще има още в Париж - на сцената на Théâtre des Champs-Élysées, в Берлин - в самото сърце на Берлинската филхармония, както и в Русе и Варна. Наистина се стараем да носим светлината на културата и изкуството и да изпълняваме ролята си национален оркестър на България.
