- С пиесата „Дуел” Иван Вазов удря шамар на журналистите.
- Никоя черта на Бай Ганьо не е чужда на българина.
- В историите, които Александър Урумов разказва в „Приказки в края на времето”, има много биографични моменти, които съвпадат с мои.
- Премиерата на новата пиеса, която режисирам - „Истината”, ще бъде през декември.
За актьора и режисьор Николай Урумов сцената и екранът никога не са били просто работно пространство, а места, където да изрази своята творческа независимост. Преминал е през школата на ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов, а портфолиото му включва десетки незабравими роли в театъра и киното, донесли му редица признания, сред които награди „Аскеер“ и „Икар“.
Това, което прави пътя му наистина уникален, е неподправеният му свободолюбив дух. Той никога не се е страхувал да си тръгне, когато се почувства поставен в определена „рамка”. Точно обратното – многократно прави смели стъпки към вътрешната си свобода, за да се съхрани като артист и да търси нови предизвикателства. Тази негова житейска и творческа идеология логично го довежда и до друг важен етап в кариерата му — режисьорския стол. Седейки на него, той успява да пренесе същата онази енергия, която излъчва и като актьор - усет към детайла и една специфична смесица от лек хумор и драматична дълбочина.
Чрез един разговор за театъра като дом, за киното като любов и за режисурата като поредното артистично предизвикателство ви срещаме с Николай Урумов — човекът, който превръща всеки свой проект в събитие.
- Здравейте, г-н Урумов. Наскоро представихте проекта си „Дуел“ по Иван Вазов – спектакъл за честта, достойнството и дадената дума. Доколкото ми е известно, за първи път съчетавате ролите на автор на сценичната редакция, режисьор и актьор. Предизвикателна ли Ви се стори тази симбиоза, или се чувствахте напълно в свои води, имайки предвид, че текстът носи специално значение за Вас и кариерата Ви?
- Срещам се за пореден път с този текст и драматургичното творчество на Иван Вазов. През 2000 г. играх в спектакъла „Дуел” е Народния театър, където Николай Ламбрев беше режисьор. Превъплътих се в Каракалпаков и получих „Аскеер” за поддържаща мъжка роля. Години по-късно поставих спектакъла в Габровския театър - само като режисьор. Тогава направих и първите си сценични редакции. 26 години по-късно реших да съчетая и трите неща - да се пробвам отново в ролята на Каракалпаков, но вече друг персонаж - 26-години по-възрастен. Вече имах базата на текста и реших още повече да се разровя в това, което е заложил Вазов - това, което може би ми е убягнало предходните пъти. Наистина беше предизвикателство да съчетая трите дейности. В крайна сметка, наблегнах повече на режисьорските търсения, отколкото да се занимавам с персонажа си. Получи се чудесен спектакъл с много песни, танци, динамика и обрати. Разбира се, включихме и основното послание на Вазов, че това е спектакъл за чест и достойнство.
Когато нарекат някой подлец в България, ние си премълчаваме,
а още тогава - и в другите европейски страни, че и в Русия - всичко това се защитава с куршум. Както самият Вазов казва „ В България много дуели са се обявявали, но нито един не се е състоял”. Авторът не се ползвал с добър медиен комфорт, често е бил критикуван и с тази пиеса „удря” един шамар на журналистите, защото както днес ставаме свидетели на фалшиви новини, така и тогава е имало много подвеждаща информация. Заради това спектакълът се оказва и актуален.
- В края на миналата година беше поставено и представлението на Сам Бобрик в Малък градски театър „Зад канала” - „Убийство по учебник”. В него се преплитат както хумор, така и криминални елементи. Какво според Вас прави тази комбинация привлекателна за българската публика?
- Сам Бобрик е доста добре представен на българската сцена. В началото основно в Бургаския театър Борислав Чакринов беше поставил няколко негови пиеси, които вървяха с много отзвук сред публиката. Директорът на Малък градски театър „Зад канала” Бина Харалампиева и режисьорът Бойко Илиев ме поканиха да участвам в спектакъла, а аз нямах никакви колебания, защото драматургът е изключително добър автор. Той
жонглира между комичното, трагичното, киното и театралното,
между различните похвати. Пише както текстове за Бродуей, така и сценарии за Холивуд. Вътре в този са преплетени класически образци от световното кино и по-скоро от американските криминални заглавия, където може да разпознаеш определени типажи. Той не само жонглира с тях, но им се надсмива и загадъчно поставя въпрос към публиката „А вие какъв финал очаквате на конкретна ситуация”. Много ловко успява да подведе аудиторията да си мисли още от самото начало кои са убиецът и коя ще бъде следващата жертва. Публиката до последно не успява да ги открие. Той се забавлява именно с това - тази интрига държи вниманието на зрителя. Динамиката и езикът на киното, с които Бобрик разказва един театрален текст, са много интересно нещо.
- Малко преди това пък режисирахте пиесата „Необвързани” в Младежкия театър. Любопитно ми е какви похвати използвахте, за да успеете да предадете усещането за истинска близост между двамата герои — не само в моментите на нежност, но и в мълчанието, конфликтите и страха?
- Това е една пиеса за все по-големия страх хората да се обвържат. Самотата, която се е загнездила у хората, опасността, която ни залива, напрежението и стреса, несигурността, в която живеем, може би ни прави по-плашливи и непредприемчиви. Тази пиеса показва двама души, които макар и седейки бюро до бюро и опитвайки се да свържат и обвържат самотни двойки, не могат да се открият взаимно. Разбира се, всичко това е представено с чувство за хумор. Навлизането на технологиите сякаш унищожава близостта - идеята да се видиш очи в очи с човека. Хората се запознават в социалните мрежи, правят си заключения за другия на база снимки и публикации. Там обаче има много неистина, а това плаши и допълнително дистанцира хората един от друг. Драматургът Давид Фоенкинос беше награден миналата година за драматургия с отличието „Молиер”. Бях в Париж и гледах как неговите пиеси се играят с голям успех там и нямах никакви колебания, когато Михаил Байков и Тео от Младежкия театър ми предложиха този текст. Асен Блатечки и Мариана Миланова изключително сполучливо покриха тези герои и изпитаха истинско удоволствие да се срещнат отново на сцената. Това впрочем е единственият театър, където Асен някога е бил на щат за няколко години. При него определено го имаше и сантименталният момент да се завърне на тази сцена.
Снимка: Гергана Дамянова
- Бих искала да Ви върна малко по-назад в кариерата Ви. Повече от 25 години играете ролята на култовия герой Бай Ганьо, като се стремите да предложите на публиката един нов и по-модерен прочит. Кои от чертите на героя разпознавате в българина днес?
- „Бай Ганьо” всъщност излезе като спектакъл на сцената на Пловдивския театър през 2001 г. - постановка на Петър Кауков. Около мен тогава бяха звездите на институцията като Стоян Миндов, Стефан Бобадов, Георги Василев, Стоян Сърданов, както и младите колеги. След като го
играхме 12 години при един изключителен успех из цялата страна, Пловдивският театър изгоря.
Тогава спектакълът спря да се осъществява, а малко по-късно се премести на сцената на Младежкия театър. През първите 2 сезона от тези 12 години пиесата влезе в програмата на Народния театър. Всеки месец гостуваше в София, а те ни връщаха визитата в Пловдив. По-късно се появи за 1 сезон и на сцената на „Сълза и смях”, а след това на Младежки театър с пловдивските актьори, докато не се стигна до реализацията му с артистите от неговата трупа. Към тези 25 години можем да добавим и филмовата версия, която Иван Ничев засне с Юрий Дачев като сценарист. След първите серии, където Георги Калоянчев играе Бай Ганьо, се заснеха вторите, където той се явява като духа на баща ми, а аз играя младия Ганьо. Колкото до втория аспект от въпроса - мога да кажа, че никоя черта на героя не е чужда на българина. Това са голямата сила и успех на Алеко Константинов, който е направил една психологическа дисекция на нашия манталитет. Дълго време и Борис Ангелушев, и другите художници рисуват Бай Ганьо с потури и дисаги, рунтави мустаци - един възрастен и достолепен човек. В същото време Алеко казва, че героят е млад човек - да има 30 и няколко години, точно на колкото бях аз, когато започнах да го играя. Рисуван по този начин, той стоеше като един архаичен образ, а не днешен -
по-скоро вицов, който не свързвахме със себе си.
Когато обаче го представихме с обикновен костюм, той можеше да бъде всеки. Има един текст, в който авторът се извинява на своя герой. „Прости ми, Бай Ганьо, че те нарисувах в толкова нелицеприятни краски” и изтъква някои от неговите добри черти, без да се опитва да го реабилитира, посочвайки неговата предприемчивост, приспособимост и патриотизъм. Казва му още, че не той е лош, а средата. Това е интересното, с което се занимавахме при реализацията на този спектакъл. Георги Данаилов направи драматургичния вариант, по който ние играем, изключително. Може би е бил орисан да го направи точно той, тъй като
също е от Свищов и домът му е през една къща от тази на Алеко Константинов.
Затова и написва „До Чикаго и назад: 100 години по-късно”. Познавахме се с него и идваше на репетиции и представления. Дори имаше един негов юбилей по време на фестивала „Аполония”, където той влезе в ролята на Иречек и игра с нас.
Снимка: Драматичен театър „Рачо Стоянов”
- Дузина международни награди Ви носи моноспектакълът „Живот в кашони”. Как се подготвихте за тази роля, в която ви се налага да преминете през толкова много състояния - от отчаяние до надежда, и промени ли тя вижданията Ви относно човешката воля?
- Иван Кулеков ми сподели, че още докато е пишел текста, е чувал гласа ми в главата си. За мен беше удоволствие да се обърне към мен. С режисьорката Невена Митева започнахме да търсим този герой. Иван не ни беше казал къде се развива действието, а просто беше написал мислите и разсъжденията му. Открих го един ден на улицата в София пред заведение за хранене. Отпред имаше кашони, които в даден момент се размърдаха и от тях излезе един човечец, който очевидно живееше там. Вътре пък видях друг, който седеше сам на масата, облечен в бяла риза и шлифер, пред него нямаше нищо. На съседната маса имаше майка с малко момиченце, което отказваше да изяде супата си. В крайна сметка си тръгнаха, а човекът отиде на мястото им, наведе глава и започна да се храни с остатъците от порцията на детето. Съпругата ми пожела да му дам пари, но отказах, тъй като осъзнах, че ако разбере, че сме го видели, за него ще бъде голям удар. Това е моят герой. В крайна сметка реших да събера двата образа.
Снимка: Драматичен театър „Йордан Йовков” - Добрич
- По Ваша идея е написан текстът за моноспектакъл, в който участвате в продължение на дълго време – „Лалугер”. Какво Ви привлече толкова силно в текста на „Приказки в края на времето” на Александър Урумов, че решихте, че трябва да бъдат пренесени на сцената?
- В момента, в който вече бях изиграл „Живот в кашони” на десетки международни фестивали и бях получил своите 16 награди, започнах да търся новия си проект. Очакваха го от мен. Един ден случайно ми се обади Александър Урумов. Предстоеше му да представи въпросната книга в Софийския университет и ме помоли да прочета 2 разказа. Тогава открих, че това е текстът, който би могъл да стане моя следващ моноспектакъл. Взех откъси от 8 разказа и дописах връзката между тях. В историите, които разказва той, има много биографични моменти, които съвпадат с мои. Още тогава го попитах „Откъде знаеш какво ми се е случило?” - кучето, смъртта на майката ми, разговорите между баба ми и дядо ми. Казах си, че режисьор ще бъде Юрий Дачев, защото беше видял текста също като мен. За моноспектаклите е много важно да имаш отсрещното огледало. Беше ми лесно и аз да разкажа тези истории - болката, през която минавах. Когато отидох да го играя на 13-ото издание на Международния фестивал на монодрамата в Битоля, Македония, получих наградата The Best Actor of Europe. В рамките на събитието отличеният украински режисьор дойде и ми каза „Аз не разбирам български, но всичко така преминаваше през теб, че осъзнавах какво казва. На финала на спектакъла, когато седна на пейката и събра ръцете си отпред, сякаш направи с тях една урна за сълзи -
не ми беше нужно да разбирам, а просто чувствах”.
За „Живот в кашони” също имаше много интересни отзиви от критици, когато получи Grand Prix във Вроцлав. Една от тях беше написала „Видях порасналия малък принц”.
Снимка: Стефан Н. Щерев
- Споделяте, че сте стартирали кариерата си в „трудно време”, когато парите за кино са малко и почти не се създават филми, а народът е напуснал театралните салони. Как превъзмогнахте този период на липса на перспектива и какво Ви подтикна все пак да продължите да се занимавате с тази професия?
- Аз и няколко мои колеги имахме шанса да застанем пред камера и заснемем няколко филма преди промените. Тази наша поява на екрана - на мен, Чочо Пойорданов, Христо Шопов, Георги Стайков, ни даде тласък. Когато вече се снимаха изключително малко филми, ни търсеха, защото бяха наясно с нашите качества. От една страна, не смееха да канят на кастинг нови лица, но пък и не си позволяваха да ни дадат нови задачи. За нас беше добре, че все още сме „вътре в машината” и се усъвършенстваме, но и не липсваше леко неудовлетворение от липсата на нещо различно, което опитвахме да запълним, добавяйки нещо повече в изпълненията си. Това, че в онзи момент все пак продължавахме да снимаме, ни
даваше надежда, че ще дойдат по-добри времена -
ще има повече кино, ще пробваме нещо интересно, че положението действително ще се промени. Имах шанса да играя в театъра още като студент. В навечерието на промените вече бях на щат в Театър „София”. Макар за момент залите да бяха празни, това да си на една сцена със своите идоли, нямаше как да ме демотивира.
Снимка: Драматично-куклен театър „Иван Димов”, Хасково
- Определяте се като свободолюбив човек. Имало ли е момент, в който личната ви позиция ви е коствала роля или място в някой театър?
- Сам съм напускал много пъти театрите. За това решение ме ориса нашият голям български актьор Иван Кондов, светла му памет. След като изкарах първите си 4 сезона в Театър „София”, бях номиниран за „Аскеер” за изгряваща звезда за „Училище за шутове” на Мишел де Гелдерод, постановка на Елена Цикова. Още тогава Пламен Марков, който беше
директор на Сатиричния театър, ме покани да отида при тях.
Аз обаче се притеснявах, защото смятах, че от Театър „София” могат да го приемат като вид предателство, може би и малко се уплаших. Година и половина по-късно Пламен Марков отново поднови интереса си към мен. Обадиха ми се и Елена Цикова, Стоян Камбарев, които също ме подтикваха да не се плаша. Тогава отидох при Иван Кондов. Започнах да го разпитвам за плановете за следващия сезон, а той ме погледна и отвърна „Мога ли да знам колко пари ще ни отпуснат и кои режисьори ще пожелаят да направят нещо?”. Обясних му, че втора година ме канят в Сатиричния театър. Отговори ми „Махай се, повече от 4-5 години не съм се задържал в един театър. Направиш ли го, започваш да се разхождаш по коридорите като чиновник или директор”. Вече беше много лесно да отида в Сатирата. Прекарах там 4 сезона и се върнах за един в Театър „София” , за да направим „Три сестри”. След това отидох в Народния театър, където изкарах три сезона. Излязох и на свободна практика за няколко сезона, през които се снимах повече в киното. Имах 5 сезона в Младежкия театър и вече 12-13 години съм в Народния театър.
Като че ли се уморих от това номадстване.
То все пак продължи под друга форма. Не съм от актьорите, които играят само в 1 театър, а напротив - правих го на сцената на други с различни колеги. Това нещо държи сетивата ти отворени и те прави по-жив.
Снимка: Стефан Н. Щерев
- Още като студент получавате малка роля в пиеса на Народния театър, а по-късно дори Ви канят да бъдете част от трупата на Театър „София”, където работите с артисти като Коста Цонев, проф. Крикор Азарян, Досьо Досев. Как работата с тези и още много утвърдени артисти промени мирогледа ви за актьорската професия?
- Още от 1 курс бях поканен от проф. Люцканов да участвам в пиеса на Народен театър „Иван Вазов”. Когато артисти като Стефан Данаилов и Георги Черкелов, Сава Хашимов, Велко Кънев и още много ти дават бойното кръщение, очите ти се отварят към всичко онова, което казват. Те са благородници, защото те потупват по рамото и ти дават онова, от което имаш нужда, за да стъпваш уверено.
- Обичам последният ми въпрос към събеседниците ми да е свързан с бъдещето. Наясно сме, че Вашето включва режисурата на пиеса на Флориан Зелер – „Истината”. Разкажете ни малко повече за това на какъв етап е работата по нея, какво и кога точно може да очаква публиката?
- Имаме разпределение на актьорите и постановъчния екип. Те си учат текста, репетициите започват през ноември, а премиерата трябва да бъде през декември. В ролите ще влязат моят колега от ВИТИЗ - Михаил Билалов, Милена Маркова-Маца, Асен Кукушев и Невена Бозукова. Мога да кажа, че художник ще бъде Кирил Наумов, а музиката е на Христо Намлиев, с които работихме заедно по „Необвързани” и „Макбут”(бел. ред. предстои официална софийска премиера на 7 октомври).
