- Светът, в който живеем, не бива да ни служи за оправдание.
- „Влюбеният дирижабъл“ се превърна в полет на младостта и копнежа ни.
- Спомените и срещите ни са вечни.
- Много често се замислям, че искам да се върна към музиката.
- Приятелството за мен е част от родителството.
- Днешният човек все по-често бърза да обича.
„С изключение на раждането, всичко останало може да се придобие чрез талант, знания, интелигентност и гений“ – пише Фьодор Достоевски. Тези думи изпълниха съзнанието ми в края на разговора с младата актриса Паола Маравиля. Между дългите репетиции в Пловдивския театър тя се отзова на поканата ми да търсим заедно „кой притежава нашите дни“ в този забързан свят, в който хиляди парченца изкуство се крият зад всеки ъгъл – но, разбира се, ако имаш очи да ги съзреш.
Снимка: Личен архив
Израствайки с магията на „Cinema Paradiso“, покрай италианската си фамилия и наблюдавайки изпипаните до съвършенство превъплъщения на своята майка – Лилия Маравиля, Паола избира да поеме по пътя на актьорската професия. Първият ѝ опит да влезе в НАТФИЗ със специалност „Актьорство за драматичен театър“ е неуспешен, но най-големият ѝ урок е, че, както казва великият музикант Джон Ленън,
„животът се случва, докато си правим планове“.
Така, след дълги месеци, прекарани в надграждане на всеки текст, до който се докосне, тя става част от класа на проф. Маргарита Младенова, където пред нея се разкрива огромно поле от възможности да преоткрие театралния свят през съвсем нова призма. С много упоритост и отдаденост тя се потапя в него безкомпромисно и бързо спечелва вниманието както на гилдията, така и на публиката. Само няколко месеца след дипломирането ѝ е удостоена с наградата „Икар“ за дебют за две от най-успешните представления през миналия театрален сезон – „Влюбеният дирижабъл“ и „Лицето на ближния“, а днес и едни от най-коментираните в „градът под тепетата“.
Какво ни сподели младата актриса за срещата си с големия руски автор Достоевски, както и с българските поети Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов, както и за премиерата, която предстои след броени дни в рамките на фестивала „Сцена на кръстопът“ – разберете в следващите редове.
- Здравейте, Паола! След броени дни стартира новият театрален сезон, който за Вас ще започне с премиерата на „Английски прозорец“ в Драматичен театър – Пловдив. Разкажете ми за Вашия персонаж в този спектакъл – как той се опитва да „избяга от истината, хванат в капана на собствените си оправдания“, и към какви размисли Ви отведе репетиционният процес за тази пиеса?
- Както се казва в нашата пиеса: „Човек никога не знае кога в живота ще му се наложи да мине през английски прозорец“. За мен това е много интересен процес и определено нещо ново. Щастлива съм, че имам прекрасни колеги и че имам възможността да участвам в различни неща, да опознавам себе си и природата си.
- В контекста на театралната сцена – кой е „прозорецът“, който един актьор никога не бива да отваря под светлината на прожекторите?
- По-скоро бих казала, че точно като актьори нашата работа е да отваряме прозорци и да навлизаме в света, който стои зад тях. Дори и да не знаем какво ще се случи, рискуваме. Ние сме създадени да обитаваме светове, а изкуството ни дава голяма възможност за това.
- Миналата година по това време репетирахте „Лицето на ближния“ по романа „Идиот“ на Фьодор Достоевски с Вашия професор Маргарита Младенова – спектакъл, за който получихте „Икар“ за дебют. Постановката проследява вечния сблъсък между чистотата и добротата и циничния свят, в който те често губят. Според Вас каква е формулата за прекъсването на този омагьосан кръг?
Снимка: Театрална работилица ''Сфумато''
- Вярвам, че за нищо няма конкретна формула. Дори самият Достоевски не я знае, но да имаш възможността да се срещнеш с такъв автор е шанс да се замислиш и след това да не останеш същият. Светът, в който живеем, не бива да ни служи за оправдание, а, напротив, трябва да ни дава мотивация да го променяме. Доброто се крие в действието, не в помисъла. Да успееш да прекрачиш себе си и да помогнеш на човека отсреща.
- Вие сте отличена с „Икар“ и за участието си във „Влюбеният дирижабъл“ – един от най-високо оценените спектакли през изминалия театрален сезон. Наблюдавайки целия процес по неговото изграждане, каква за Вас е тайната на неговия успех?
- „Влюбеният дирижабъл“ се превърна в един полет – полет на младостта и копнежа ни като млади хора да се докоснем до тези велики поети и да цитираме техните изповеди, мисли и позиции. Да бъдем техният глас и да запознаем или да напомним на публиката, че е имало такива хора. Това е голяма отговорност.
- Проследявайки пъстрия Ви театрален път до момента, научих, че сте имали възможност да се докоснете както до драмата, така и до сатирата. В кой от двата жанра се чувствате по-комфортно и има ли роля, за която мечтаете?
- Аз не деля едното от другото. Много обичам трагифарса и когато стъпваш на сериозна драматургия, той винаги присъства. И е наша работа, - както на режисьора, така и на актьора, да откриваме пътя към него.
- Малко преди да се дипломирате, излизате на една сцена и с Малин Кръстев в спектакъла „2084. REX. Последният цар на света“. Този проект ни разкрива как би изглеждал светът, ако човечеството живее без държави, медии и глад. Как мислите, възможно ли е един ден той да се превърне в реалност?
Снимка: Георги Вачев
- Границата утопията да се превърне в антиутопия е много тънка. Темата за човекобога е много актуална в днешно време. Много хора до такава степен се опияняват от властта си, че накрая не остава нищо човешко в тях. Злото е част от нас и нашия свят. Без него не бихме разграничили доброто, към което е наш дълг да се стремим.
- „Кой притежава нашите дни?“ – пита един от любимите Ви режисьори, както разбрах, Паоло Сорентино, в най-новия си филм „Помилване“. Какъв е Вашият отговор на този въпрос?
- В първи курс с нашия професор Маргарита Младенова работихме върху наши спомени и сънища. Изпитът ни се казваше „Помня, значи съм“. Тогава, на 20 години, благодарение на нея осъзнах, че спомените, срещите и миговете продължават да траят в нас всеки път, когато си ги спомним. Те са вечни. И щом са ни се случили, никой не може да ни ги отнеме. А пък дните... може би и те са мои, но ще го осъзная едва когато и те станат спомени.
- Говорейки за италианското кино, споменавате, че не изключвате възможността да се развивате професионално и там. Като човек, който владее езика и познава отблизо италианската култура, какви според Вас са основните разлики между двете култури, когато става дума за изкуство и отношението към него?
Снимка: Личен архив
- Като малка прекарвах летата си в Италия с баба и дядо. Сякаш тогава времето спираше и в същото време беше пълно с живот. Имахме една стая, където с дядо гледахме италиански филми. Това беше нашето Cinema Paradiso. Тогава дори не знаех с какво искам да се занимавам, но знаех, че някой ден искам аз да бъда част от това велико нещо, наречено италианско кино. Изпитвам една носталгия към тази Италия и мечтая някой ден да се върна там.
- Освен на театралната сцена, като малка сте се изявявали и на музикалната с вокална група „Бон-Бон“. Колко пъти досега Ви се е отдавала възможност да съчетавате пеенето и актьорската игра и бихте ли се предизвикали да приемете участие в мюзикъл, ако получите такова предложение?
- Това е първото изкуство, до което съм имала досег. Обичам да пея и продължавам да го правя. Тази любов към музиката винаги ще бъде част от мен. В представлението „Мислещите тръстики“ пея песента „Рано се спусна мрак“. Чувствам се свързана с тази песен, сякаш тя сама ме е намерила. Всеки път се вълнувам, когато я изпълнявам. Много често се замислям, че искам да се върна към музиката. Пък кой знае – някой ден може и мюзикъл?
- Майка Ви и Вашият вуйчо Ви определят като един от най-големите си критици. Вие споделяте, че сте много близки и поддържате постоянна комуникация помежду си всеки ден - дори когато сте физически разделени. Кое е най-голямото предизвикателство в това да бъдеш „много добър приятел“ със своя родител?
Снимка: Личен архив
- Майка ми и вуйчо ми са хора, които са се отдали на своето призвание. Те са максималисти и може би съм го наследила от тях. Както се шегуваме с вуйчо ми: „На вуйча се мята!“ Те ме вдъхновяват. Аз съм много привързана към семейството си. Приятелството за мен е част от родителството. Не го виждам като предизвикателство – напротив, майка ми винаги е била и ще бъде моят критик, най-добрият ми приятел и един от най-важните ми учители.
- „Любовта е такова безценно съкровище, че с нея можеш да купиш и не само своите, но и чуждите грехове да изкупиш“, пише Фьодор Достоевски в „Братя Карамазови“. През Вашата призма – как изглежда лицето на любовта днес - сред безкрайните скролвания, мютвания и риплейвания?
- Както казах преди малко, считам себе си за човек, който е максималист във всяко едно отношение. Вярвам в истинската любов и изповядвам максимата на Достоевски, че е лесно да обичаш цялото човечество, но е трудно да обичаш грозното лице на ближния. Днешният човек все по-често бърза – да обича, да постигне резултат. А любовта е търпение.
- Говорейки за човешките взаимоотношения във все по-технологичен свят, няма как да не Ви попитам и за изкуството – как си го представяте след 20 години?
Снимка: Личен архив
- Технологиите все по-често започват да навлизат в нашето ежедневие и да ни правят зависими. Те са огромният фактор за това непрекъснато бързане. Вярвам обаче, че изкуството е нещото, без което никой човек не може. То е навсякъде около нас. Изкуственият интелект никога няма да замени живата среща. Така че се надявам след 20 години да има жажда за театър на живо, който да възпитава и замисля своята публика, а не да я обслужва.
- Казвате, че Ви вдъхновяват „промяната у човека, амбицията му, усетът му към детайла“. Каква трансформация бихте искали да се случи с Вас от днешна дата до следващия топъл август?
- Не си спомням къде съм казвала, че ме вдъхновяват конкретно тези неща. Както всички знаем, вдъхновението не пристига при теб с магическа пръчка. Непрекъснато го търся, невинаги успявам да го намеря, но точно затова му се радвам безкрайно, когато го има. Така че за следващия топъл август си пожелавам да бъда вдъхновена!
