- Режисьорската професия ме научи да съм по-търпелив.
- Ако човек винаги избира да стои в пасивна позиция, изпуска много качествени неща по пътя си.
- За мен България е много по-добро място за живот от много по-развити държави по света.
- Много е важно човек да не губи детското си качество – любопитството, и да живее тук и сега, без да се връща към миналото.
Снимка: Karlovy Vary International Film Festival
Малко след като полага Хипократовата клетва, съдбата го отвежда „зад камерата“ и той променя коренно професионалната си посока, стремглаво поемайки към седмото изкуство – за да го познаваме днес като едно от най-значимите имена в съвременното българско кино. Със своите игрални и документални филми, предизвикващи истинско „морално безпокойство“ с силно емоционалните си социални послания, той многократно достига до сцената на „Оскарите“ и още много международни фестивали, където развълнува милиони зрители. Режисьор, сценарист, продуцент и преподавател, чието творчество пише история, правейки една от най-задълбочената аутопсия на болките на нашето общество – Стефан Командарев.
Спомням си ясно, когато гледах за първи път „Съдилището“, „Посоки“ и „Уроците на Блага“. Комбинацията от силния сценарий, добрата актьорска игра и динамиката на заснемане ми спря дъха от първия до последния кадър. Преди няколко дни имах удоволствието и честта да надникна зад кулисите на тези, както и на някои от най-новите му проекти, и да разбера как се случва магията – от самия господин Командарев.
„Готов съм да експериментирам още и още. С всеки свой проект се опитвам да навлизам в неизследвани за мен територии“,
сподели той, след като ми призна, че съвсем наскоро е имал първата си изява пред камера в нов проект на режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Гроздева. „Беше много забавно, ще видим какъв ще е резултатът“, добави той с развълнуван тон.
А сега докато очакваме първите кадри, ще се потопим в необятния творчески свят на големия режисьор – истинско вдъхновение за всеки, зад който стоят много упоритост, професионализъм, осъзнатост и честност.
- Здравейте, г-н Командарев. Срещаме се малко преди началото на осемдесет и второто издание на кинофестивала във Венеция, където ще бъде световната премиера на най-новия ви филм „Made in EU"? Какви въпроси или размисли се надявате да провокира филмът у зрителите?
Ивайло Христов и Стефан Командарев Снимка: Светослав Стоянов
- Никога не тръгваме с цел да отправим конкретно послание. Най-важното историята и актьорската игра на един филм да докоснат публиката. Затова сме изключително щастливи, че попаднахме в селекцията Venecia Spotlight, която представя филми с висок зрителски потенциал и нестандартна сюжетна линия. Идеята за „Made in EU“ се зароди преди около 6 години, малко преди пандемията от COVID-19, когато попаднах на проучване, показващо, че условията на труд в шивашката индустрия са сравними с тези в Индия и Бангладеш. Основният въпрос, който поставя продукцията, разглеждайки ситуацията повече от три десетилетия след падането на Берлинската стена, е: Има ли все още разделения в Европейския съюз между бедни и богати, между изтока и запада, юга и севера? Нашата цел е да припомним първоначалната идея на ЕС – обединение в икономически и социален план и най-вече солидарен съюз, за който мечтаехме още в началото на неговата история.
- Сам казвате, че с тази продукция официално затваряте кръга на трите големи филмови фестивала – Кан, Венеция и Берлин („Пансион за кучета“ – Берлин, 2001 г., „Посоки“ – Кан, 2017 г., и сега „Made in EU“ – Венеция). Коя критика, която сте получавали до момента за творчеството си, е имала най-голяма стойност за вас като режисьор?
- С участието си на големи кинофестивали многократно сме били в центъра на вниманието на световната критика, която ни помага да разберем къде се намираме на пазара, но най-вече ни дава възможност да достигнем до по-широка публика. За мен най-ценна е именно тяхната оценка. Очите на зрителите не лъжат – дискусиите с тях след прожекциите са най-стойностната критика за мен.
- Следващият ви проект – „Блокова вселена“ – наскоро получи субсидия от Националния филмов център (НФЦ). Споделяте, че филмът ще се различава значително от досегашните ви продукции – бихте ли ни разкрили малко повече?
Снимка: Личен архив
- С този проект проследяваме работата на екип на линейка в периода от 1989 г. до днес. В паралел ще разгледам и съвременните теории във физиката, които все по-често изчерпват възможностите си за обективно познание и се опират на субективни експерименти.
Амбицията ни е да създадем технически сложна и визуално иновативна продукция, в която ще използваме изкуствен интелект за състаряване на лицата на героите. Този филм е истинско предизвикателство за мен, и силно се надявам, че ще успеем да осигурим допълнително финансиране възможно най-скоро, за да го реализираме като голяма европейска копродукция - така, както си го представям.
Този филм няма нищо общо с нещата, които съм правил досега. Може би единствената пресечна точка на „Блокова вселена“ с предишните ми проекти е внимателната предварителна подготовка на екипа, която ни позволява да се вместим в планираните снимачни дни и в рамките на бюджета. Надявам се снимките да започнат през следващата година.
- А бихте ли прибегнали до създаване на филм, реализиран изцяло с помощта на изкуствен интелект?
- Не, не смятам, че това ще се превърне в тенденция. Аз гледам на изкуствения интелект като на инструмент, чиято единствена цел е да улеснява работата ни и да ни спестява време – не да я отнема изцяло. Силно вярвам и се надявам контролът върху използването му да не ни бъде отнет и да съумеем да не изпускаме „юздите“ от прекалено нехайство и безотговорност.
Не вярвам, че специално моята професия някога ще бъде заличена или че ще настъпят промени, които да ме накарат да се откажа от нея. Глобално погледнато, смятам, че изкуственият интелект не е толкова заплаха за киното, колкото за здравето и най-вече психиката на хората, които – за жалост – все повече живеят в цифрова действителност, вместо в реалната.
- Учили сте и сте работили в детски психотерапевтичен кабинет, който наричате „най-смисленият вид психиатрия“. През последните години сякаш наблюдаваме повишен фокус върху темата за психичното здраве в киното. Според вас, адекватно ли се коментира тази тема от експертна гледна точка?
Снимка: Личен архив
- Има както адекватни, така и неадекватни примери. Според мен този тип сюжети в киното ще стават все по-актуални именно заради развитието на технологиите и защото все по-малко живеем в реалността. През последните години все повече хора започват да вярват, че могат да заемат мястото на Бога и притежават свръхвъзможности. Това е и причината случаите на прегаряне (burnout) да се увеличават с всеки изминал ден и моите колеги да имат все повече работа.
- Как бихте описали пътя си от „Балонът“ (бел. ред. – първият Ви филм) до признанието – режисьорът, чиито продукции са били три пъти българско предложение за „Оскар“? Какво Ви донесе и какво Ви отне киното като личност?
- Една безкрайна борба – работа, напрежение, несравними емоции. С всеки един от моите филми имам много силна емоционална връзка, затова веднъж щом са готови – не ги гледам. Режисьорската професия ме научи, че никога не бива да се вземам прекалено насериозно и, най-вече, направи ме още по-търпелив след всяка отхвърлена и подадена наново кандидатура за финансиране – отново и отново.
- Наблюдаваме все по-осезаемо политизиране в световното кино през последните години. Докъде според вас се простира свободата да изразяваш себе си без да следваш определени тенденции в съвременното филмово изкуство?
Снимка: Getty Images
- Няма нищо лошо във филмите с политически послания, въпросът е техните режисьори да имат възможността и смелостта да дават пространство за изразяване на различни мнения. Аз съм от поколение, което е пораснало и възпитано според принципите на комунистическия, тоталитарен режим, и според опита ми има много прилики между тогавашната картина и днешната реалност. През последните години обаче светът се променя много бързо, и забелязвам все повече позитивни примери в тази посока. Очаквам тези промени да окажат влияние и върху киноиндустрията в близко бъдеще.
- В ролята си на преподавател вие съветвате учениците си да гледат всеки качествен филм по няколко пъти, за да анализират различен аспект – актьорската игра, операторската работа, сценарните решения. Кои са последните филми, които открихте и определихте като добри и бихте препоръчали да разгледат задълбочено?
- Имам специално отношение към азиатското кино и в последно време препоръчвам много заглавия оттам. Трудно ще ми е да изброя всички. Това, което е много важно за всеки човек днес, е да не живее „в своя балон“ и да търси интересно и нестандартно кино – точно обратното на това, което се толерира по телевизиите. Ако човек винаги избира да стои в пасивна позиция, изпуска много качествени неща по пътя си. От години се занимавам с търсенето на нещо отвъд познатото, а когато го намеря, му правя дисекция – сега чрез филми, а навремето, като студент по медицина, с човешкото тяло.
- Имате немалък опит като жури на фестивалите „Златна роза“ и „Sofia Short Fest“. Според вас – съществува ли формула, която позволява едно филмово послание да достигне до публиката и да бъде разбрано?
Снимка: Личен архив
- Силата на киното е, че въздейства чрез сърцето. Моят опит показва, че ако историята на един филм е истинска, автентична и убедително разказана, тя вълнува навсякъде – независимо къде се развива действието. Според мен доказателство за това са наградите на публиката, които моите подукции са печелили в Азия, Южна Америка, Арабските емирства и на още много места. Но, за да се постигне тази автентичност, първият и най-важен етап в създаването на филма са проучванията – срещи с хора, пътувания и четене на книги
- А актьорската игра - колко важна е тя за успеха на един филм и какви са вашите наблюдения за актьорската професия в България, работейки с различни поколения актьори?
- Добрият актьор за мен е професионалист – това означава, че подготовката му е видима и осезаема. Още от първите минути по време на кастингите това се усеща ясно. Такива актьори откривам във всяко поколение.
Няма да забравя работата на Тодор Коцев, който беше студент в НАТФИЗ, когато снимахме филма „Made in EU“. Той беше отишъл месеци преди началото на снимките в Мадан и Родопите, за да усети атмосферата на място. За мен това е пример за истински професионализъм.
Друго, което търся по време на кастингите, е емоционалната зрялост на актьора и доколко контролира егото си. Ако това е проблем, екипната работа, която киното изисква, би била невъзможна.
- „Не бива да се подхожда лекомислено към празната страница“, казва писателят Стивън Кинг. В този контекст – кой е проектът, който ви беше най-трудно да започнете – било то при писането на сценария или при самото снимане?
Петър Тодоров и Стефан Командарев Снимка: Светослав Стоянов
- Да започнеш да правиш филм и да напишеш книга са две много различни неща. При книгата разчиташ само на себе си, докато при филма ръководиш голям екип и зависиш от определен бюджет, който определя цялата структура на една продукция.
Що се отнася до сценария на филм, преминал съм много обучения и разбрах, че обратната връзка е ключова, а за екрана той става готов след около десетата версия.
- А в живота – имало ли е момент, в който, така да се каже, трудно сте „виждали светлина в тунела“?
- Най-трудният ми период беше, когато в продължение на осем години се опитвах да намеря финансиране за един от моите филми. Осем години са много време – мисленето ти се променя, а по това време на мен ми се родиха и деца. Днес това е огромен проблем и за много мои колеги, които трудно успяват да се преборят за финансиране по европейските програми, тъй като конкуренцията е изключително голяма.
В началото на века се обсъждаше създаването на фонд „Кино“ в България, какъвто съществува във всяка европейска държава, но за съжаление и до днес няма сериозни стъпки в тази посока. Подобен фонд би дал силен тласък за създаването на много повече български филми.
- Казвате, че двете ви деца са основната мотивация за създаването на филма „Посоки“ и че въпросът, който стои пред вас, е дали България е мястото, където те ще живеят, и дали „тук“ може да стане по-добро място. Ако те поемат по вашия път, какъв съвет бихте им дали?
- За мен България е много по-добро място за живот от много по-развити държави по света. По отношение на децата ми, задачата ми е да им осигуря смислено детство и добро образование – оттам нататък те сами избират по кой път да поемат, а на мен остава само да ги подкрепям. Ако решат да се занимават с кино, бих ги посъветвал да бъдат верни на себе си… Надявам се фактът, че съм им баща, да не им тежи.
- По време на своята работа се докосвате до множество истински истории и професионалисти, които ви вдъхновяват да творите. Коя е онази среща, която ви е разтърсила най-силно?
- Най-странната и шокираща среща в кариерата ми беше с истински телефонен измамник по време на работа ми върху „Уроците за Блага“. Той ми разказа подробно как протича целият процес и сподели, че го прави, защото „Господ е пожелал това за него“. Според мен няма сценарист, който да може да измисли такава реплика.
Що се отнася до гилдията, до днес помня една вечер, когато разговарях с белгийския режисьор Жако Ван Дормал - аз съм голям фен на работата му и дори бих казал, че някои от неговите филми са причината да се захвана с кино. Той не само е голям професионалист, но и изключително стойностен човек. Има страхотно чувство за самоирония, което е много важно качество.
- „Когато си на екран твърде дълго време, започваш да дразниш хората“, казва Ален Делон. Какво е вашето мнение по този въпрос?
Стефан Командарев, Параскева Джукелова и Асен Блатечки Снимка: 8pm
- Наскоро в публичното пространство се разгоряха дискусии точно по този въпрос във връзка с главната роля на Брад Пит в новия филм „F1: филмът“. Има актьори, които камерата ги обича и е нормално, ако има подходяща роля за тях, да им я дадеш. За мен в българското кино такъв е Асен Блатечки, затова неколкократно съм работил с него и искам да продължаваме да го правим. Според мен обаче е важно винаги да има баланс между утвърдени и нови лица, и с всеки следващ филм се старая да го постигам.
- До каква степен сте готов да „излезете от своя комфорт“ в бъдеще?
- Готов съм за още много предизвикателства и нови срещи. Много е важно човек да не губи детското си качество – любопитството, и да живее тук и сега, без да се връща към миналото. Според мен това е ключът към постигането на желаната цел… И най-важното е амбицията му да не стига до там, че да потъпква основните морални принципи.
