- Експерименталният театър много често е само празна форма, в която се крие банално съдържание.
- Обичам играта и работата с актьорите, стига те да не се страхуват.
- Магията на документалното кино се състои в по-малко режисура и повече неподправено споделяне на вълнуващо съдържание.
- При мен няма клише, няма почерк, всяка среща е различна, всеки контакт отваря нова страница.
Няма как да гледате негово представление и да не излезете от театралния салон поне малко променени – да се огледате още по-внимателно около себе си, но и най-вече да поискате да подредите „бъркотията в мозъчната си кутия“. Той е режисьорът, който с лекота умеят да замислят публиката за дълго, едновременно през смях и през сълзи. Носителят на наградите „Икар“ и „Аскеер“, чийто смел глас оглася театрите из цяла България вече почти 30 години – Стоян Радев.
Преди няколко дни, след като събра всички погледи с моноспектакъла „Викове от подземието“ в „Топлоцентрала“, някъде между дългите репетиции в Пловдивския театър той се отзова на моята покана да си поговорим за изкуството, живота и тяхната безкрайна палитра от цветове. Той ми позволи да надникна през очите му, пълни с любопитство, където театърът и киното са без етикети, а истината, която разкриват – такава, каквато е с всичките ѝ некрасиви картини – не търпи граници.
Снимка: Личен Архив
Според господин Радев: „Човек си въобразява, че има какво да губи и че ще се изложи, ако не стъпи на проверено място. Това е чиста недомислица, която може би осигурява само празен и глупав комфорт.“ Тези думи дълго „човъркаха“ съзнанието ми и ми дадоха възможност да осъзная колко голяма емоционална интелигентност притежава този артист и колко много му помага тя в ежедневната му работа като режисьор – от първия досег с една пиеса до последната репетиция преди всяка театрална премиера.
За смеха като откровение и лечение, за първата му среща с театъра, за тайната на успеха на един актьор и за привилегията да бъдеш „живата страна“ на театъра. Без филтри и клишета – потапям ви в света на големия български режисьор, в който си струва да се чете между редовете.
- Здравейте, г-н Радев! Първо бих искала да Ви поздравя за номинацията Ви за награда „Икар“ в категория „Режисура“ за спектакъла „Берлин, Берлин“. Вие сте сред най-високо ценените имена на съвременната българска театрална сцена, чиито спектакли публиката очаква с нетърпение. Кое е това, което според Вас прави Вашите проекти разпознаваеми и интересни?
- Моята цел е да нямам разпознаваем режисьорски почерк. Всеки текст, върху който работя, има своя различен смислов нюанс и аз се опитвам да го открия, да му остана верен, да го явя по най-специфичен начин. Разпознаваемият почерк може би ти носи някакъв успех, но ограбва богатството на живота в неговото разнообразие. За мен то е най-ценното. Не искам зрителите да идват на спектаклите ми, за да видят това, което познават и са харесали някога, радвам се, ако не ги интересувам аз, а това, което става на сцената, заради собствената му вълнуваща истина, която не е догматична, а жива и изненадваща отново и отново.
- „Викове от подземието“ по текстове на Достоевски поставихте преди дни на сцената на „Топлоцентрала“. С това представление, заедно с талантливия актьор Йордан Русин, поглеждате отвъд инстинкта за самосъхранение, страха и човешката суета – нещо, което днес сякаш все по-често се определя като подвиг. Как мислите – достатъчно силни и откровени ли са виковете на артистите от сцената днес?
Снимка: Adriana Yankulova Chapkanova
- Щастлив съм, когато артистите се осмеляват, когато рискуват. Във всяко представление се стремим да избягаме от удобството и да играем, без да разчитаме на сигурни средства. И това не значи да експериментираме, защото експерименталният театър много често е само празна форма, в която се крие банално съдържание. Истинското осмеляване не е външен ефект, то може да се изрази в рамките на традиционното представяне, но вътрешната му сила и проницателност да са събитието. За съжаление виковете често се симулират точно с помощта на формално наподобяване, на почерк, който уж е ярък и предизвикателен. Тази симулация заглушава автентичния глас. Но ние не се отказваме да го търсим.
- „Берлин, Берлин“, „Сън в зимна нощ“, „Майка Кураж и нейните деца“ – общото между тези „разтърсващи развлечения“, както ги определяте вие, е, че през смеха се разказват историите за едни мрачни времена. Кое е най-голямото предизвикателство при този подход в театъра?
- За мен смехът е откровение и лечение. В дълбочината на проблемите може да се достигне само с чувство за хумор и само през смях можем да не се удавим в нея. Чаплин казва: „Смешно е, когато има разминаване на намерение и резултат, на представа и реалност, на желание и възможност“. Ако човек е честен, ще се съгласи, че самият живот е не друго, а едно такова непрекъснато разминаване. Това означава, че той е изначално, съдбовно смешен по най-сериозен начин и ако не се смеем, значи лъжем или не живеем.
- Казвате, че „е много важно режисьорът да си признае, че не може да спаси спектакъл, когато той тръгне на зле, и да преживее провала в истинския му вид“. Колко пъти сте се сблъсквали с това изпитание на егото и какви уроци сте си извлекли от тези моменти?
Снимка: Христо Чучков
- Формалните симулации, за които споменах, са точно начин режисьорът да „спаси“ спектакъла. И най-отчайващото е, че това се смята за майсторство от негова страна. Има и актьори, които единствено в този авторитетен фалш се чувстват професионално защитени. Само че ако се запитаме какво „спасяваме“ по този начин, ще трябва да отговорим – нищо съществено. „Спасяваме“ жалката си репутация. А тя е жалка точно защото я „спасяваме“. Човек си въобразява, че има какво да губи, че ще се изложи, ако не стъпи на проверено място, като пак казвам, че обикновено мястото е под прикритието на новаторство. Това е чиста недомислица, която може би осигурява комфорт – празен и глупав.
- Помните ли първата си среща с театъра? Кога всъщност се събуди любопитството Ви към режисурата и съзряхте „идеология там, където смятаме, че има невинност или истина“ (Умберто Еко)?
- Най-вдъхновяващата среща в ученическа, но все пак осъзната възраст беше с представлението на Теди Москов „Фантасмагории“. И до днес не спирам да говоря за Теди, смятам го за изключителен творец, а той пък ми казва, че май съм разбрал най-важното неговото послание - да не имитирам дори тези, на които се възхищавам, да вървя по свой път, да оставам в самодейната, в любителската роля на артиста, да не се подчинявам на идеологии и да ги откривам точно там, където има престорена невинност и истина. Без да цитира Умберто Еко, Теди прави театър, в който непрекъснато разобличава това, което се опитва да застине като паметник, взривява го със смях и ирония. В киното пък още в гимназията бях пленен от Фелини, Антониони, Бергман, Куросава, Тарковски, Годар, Форман… Тези имена едва ли изненадват, те са вдъхновение за всеки.
- Повече от 30 години работите неуморно, представяйки премиера след премиера. Какво ви мотивира да продължавате да преоткривате и да изследвате нюансите на човешката душа на сцената?
- Албер Камю казва, че в един абсурден свят човек трябва да се разбунтува и без да се самозалъгва, съзнавайки абсурда и въпреки него, да живее повече. Освен това аз наистина обичам играта и работата с актьорите, стига те да не се страхуват.
- Заедно с Димитър Коцев-Шошо стоите зад един от най-коментираните сериали у нас – „Четвърта власт“. Той разглежда дилемата дали да бъдеш част от манипулацията или да се изправиш срещу системата – тема, която за съжаление продължава да е актуална у нас. Какво е най-трудното за българина да признае пред себе си и остават ли комплексите ни същите оттогава до днес?
- Точно така - смятам, че става въпрос за комплекси като устойчива национална черта. Заради комплекси за малоценност, които се компенсират от мегаломански залитания, родният обществен живот се люлее между различни симулативни пози, вместо всеки да се съсредоточи в опознаването на себе си. То е трудна работа, но само ако се върши, можем да говорим и за някакво действително гражданско съзнание, за някаква общност от осъзнати хора. В „Четвърта власт“ искахме да обърнем внимание на медиите и тяхната задача да не пригласят на властимащите, а да формират независима позиция като корекция на властта, която по дефиниция е склонна към корумпиране. Всяка власт.
- Дъщеря Ви днес прави своите първи стъпки пред камера. Вие сте работили с поколения актьори из цялата страна – кое е най-голямото табу за актьорската професия според Вас?
- Том Ханкс казва, че е открил кое е най-важното за един актьор - да си научи текста, да не закъснява за работа и да има идея. Това повтарям й на дъщеря си. Първите две препоръки са ясни, третата означава да си готов да тръгнеш нанякъде, а после посоката може и да се променя. Да говорим за табу е пресилено, но аз бих препоръчал на един актьор да се откаже от заниманието си или въобще да не го започва, ако вместо идея има предубеждения или ако смята, че знае със сигурност как стават нещата и не опитва, а настоява за рационално обосноваване на играта. По отношение на познавателния механизъм, от който актьорът се нуждае, за да се почувства сигурен в това, което прави, предлагам подхода на Свети Августин – вярвам, за да разбера.
- Албена Павлова ми сподели, че директно сте ѝ предложили ролята, без да провеждате кастинг за „Майка Кураж“. Често ли прибягвате до тази практика, когато поставяте дадена пиеса?
Снимка: Сатиричен театър "Алеко Константинов"
- Щастлив съм, че Албена съществува. Тя е всичко, за което един режисьор може да мечтае. У нас все още системата на репертоарните театри със собствени трупи е водеща, а това значи, че да се провеждат отворени кастинги не е честа практика. Но във всяка трупа има надежда за мечта, която ще се сбъдне.
- Вие сте режисьор на документалната лента „Гласове в гримьорната на Чочо“, в който участват големите Стефан Данаилов, Хилда Казасян, Георги Мамалев, Христо Мутафчиев, Валери Йорданов и Христо Шопов. Разкажете ми малко за магията на документалното кино и неговите специфики.
- Моето скромно участие в документалното кино се отличава с внимание към темата и нейните образни носители. За мен документалният филм е ценен, доколкото ценност представлява обектът на изследване. Магията се състои в по-малко режисура и повече неподправено споделяне на вълнуващо съдържание.
- „Заради филмите, които правя, хората се притесняват, защото ме смятат за труден и гневен човек“, казва Мартин Скорсезе. В този контекст, кое е най-голямото клише, което сте чували за себе си?
- Ако Скорсезе е „труден и гневен човек“, то при мен е „лесен и спокоен човек“. Но като се замисля, напоследък заприличвам на него. Шегата настрана – при мен няма клише, няма почерк, всяка среща е различна, всеки контакт отваря нова страница.
- „Приказка, в която всеки един от героите е добър и всичко, което прави, е за добро. Въпросът е, че нашите добри намерения не винаги се увенчават с положителни резултати“, казва пред Art Portal News Атанас Атанасов за представлението ,,Хамлет“. Колко често се сблъсквате с подобни ситуации в личния си живот?
Снимка: Борис Урумов
- Сблъсквам се с тази стена постоянно. Но както казва героят от подземието ,,макар да съм наясно, че не съм виновен, защото стената е научно-обективна даденост, пак себе си обвинявам“. За мен е важно да не се плаша и да настоявам на собствената си отговорност. Голяма утеха е да срещна и друг като мен.
- Споделяте, че обичта ви към това, с което се занимавате, се е засилила, а вдъхновението ви се е удвоило по време на пандемията, когато театралните срещи бяха забранени, а екраните – постоянно включени. В този контекст, как си представяте бъдещето на изкуството – ще бъде ли то по-технологично или по-живо?
- Най-вероятно и двете. За мен е привилегия да съм откъм живата страна.
- „Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят?“ – възкликва философът Дидро, главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит „Развратникът“. Според вас, важи ли това и за любовта в наши дни?
Снимка: Театър „София“
- В преходния свят обещанията се подновяват ежедневно – това е начинът да противодействаме на преходността. А най-добре е тези обещания да не се просто думи, а действия. Така те придобиват виталност. Достоевски обръща внимание на грешката да определяме съзерцателната любов като по-трайна и съотносима към вечността, напротив – само дейната любов – с всичките й перипетии, с цялото й изтощение – ни държи в постоянна връзка с непреходното.
- Режисирали сте много реклами и музикални клипове на популярни български изпълнители. Ако ви възложат да създадете специално видео, което да се прожектира на Айфеловата кула за месеца на влюбените, как си го представяте?
- Като финала на „Ново кино Парадизо“ – Джузепе Торнаторе беше монтирал безкрайна поредица от целувките във всички филми, прожектирани в киното, които цензурата беше забранила да бъдат показвани.
- Пролетта много скоро ще нахлуе през прозорците ни. Какво очаквате да ви донесе тя?
- Пролетен дъжд. И репетиции.
- Голяма част от нашите читатели в момента изучават и се занимават активно с изкуство. Какво бихте им посъветвали като артист с дългогодишен опит?
- Жак Превер има кратко стихотворение, което се нарича „Художествено училище“. Мисля, че е добре да го прочетат – ето го в превод на Стефан Гечев:
В кутия от плетена слама
Бащата избра хартиено топче
и го хвърли
в легена
Пред децата учудени
тогава изскочи
многоцветно
Едно цвете японско голямо
Водна лилия великолепна
Децата мълчаха
омаяни
И никога в техния спомен
Това цвете не ще увехне
това цвете внезапно
за тях сътворено
в един миг
пред очите им.
