- Работата ми с младото поколение актьори ме окрилява.
- Изкуственият интелект много скоро ще залезе.
- Киното и театърът изискват много различен тип актьорска работа и за мен са еднакво интересни и обогатяващи.
- Българската публика днес е и ще възпитава все по-емоционално интелигентна такава занапред.
Снимка: Ангел Жечев
„Той не работи в театъра, той живее в театъра. За мен е идеалният пример за това, че актьорът трябва да съхрани детското в себе си и винаги да гледа на света с вяра и наивност. За него това не е трудно – природата му е такава.“ Така го описва преподавателят му в НАТФИЗ проф. Пламен Марков. Наричат го артиста с най-пронизващия син поглед и най-заразителния смях на българската сцена, чийто талант вълнува, вдъхновява и отрезвява всяка частица от човешката душа. Той е експертът по „аутопсия“ на отрицателните образи както в театъра, така и в киното – една от съвременните емблеми на Варненския драматичен театър – Стоян Радев.
„А, много сте точна, точно в 9:00 ми звъните“, възкликна той в началото на нашия телефонен разговор, малко преди да ми разкаже колко много обича работата си – интересните, любопитни и провокативни роли, с които постоянно се сблъсква и непрестанните срещи с публиката и безброй млади артисти. Все по-рядко ми се случва да срещам хора по пътя си, които истински да „усмихнат“ деня ми – господин Радев определено успя. Докато го слушах с каква отдаденост работи по всеки свой проект, цялото ми същество се изпълни с радост, сила и вяра в настоящето и бъдещето на театъра, киното и изкуството като цяло.
Снимка: Личен Архив
Първите седем години от живота си Стоян Радев прекарва в малкото варненско село Генерал Киселово преди да се премести в морската столица, където живее и до днес. По неговите думи именно там се ражда желанието му да стане актьор – докато редовно посещава читалището, намиращо се съвсем близо до родната му къща. Години по-късно, когато поставя първото си представление, той на шега – случайно или не – решава да добави след фамилията си съкращението „Ге.К.“, идващо от името на селото, за да се различава от другия голям режисьор на българската театрална сцена със същите инициали, с когото се срещнах малко по-рано тази година.
Днес Стоян Радев Ге.К. твори активно в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и не спира да обикаля надлъж и нашир България със своите проекти. Зад гърба си има десетки главни роли и режисьорски решения, един „Икар“ и безброй аплодисменти и писма от почитатели, които пази в своята гримьорна. Широката публика го познава не само от театралната сцена, но и от телевизионните му изяви в „Съни бийч“, „Дяволското гърло“, „Господин Х и морето“, „Дървото на живота“, „Събирач на трупове“, „Седем часа разлика“, „Под прикритие“ и други популярни кинопродукции.
В следващите въпроси и отговори ви потапяме в пъстрия, изпълнен с провокации свят на този така пъстър артист. За един от най-успешните спектакли тази година на Варненския театър – „Време разделно“, часове преди обявяването на смъртта на големия актьор и режисьор Йосиф Сърчаджиев, за работата му върху „Защото в твоите очи“, за дългогодишната му борба с притеснителността и бъдещето на изкуството ни разказва един от най-запомнящите се български актьори и режисьори – Стоян Радев.
- Здравейте, господин Радев! След броени дни изпращате един изключително успешен театрален сезон в Драматичния театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. С какво ще го запомните?
- Аз обичам да прекарвам време в театъра, обичам професията си – да репетирам и да играя. Така че, от моя гледна точка, всичко това ми носи само положителни емоции, а останалите просто не ги забелязвам. Такъв съм, това е моят свят (смее се). Този сезон имахме много пътувания, успешни премиери и фестивали – хубавите неща бяха наистина много, а щастието се усещаше във всяко кътче на театъра. Като цяло годината ни беше много динамична – всеки ден беше различен, изпълнен с емоции и срещи.
- В началото му представихме заедно с вашите колеги добре позната история на всички българи на Антон Дончев „Време разделно“ – представление, което беше много високо оценено от публиката не само във Варна, но извън нея. Кой е най-силният коз на този спектакъл според Вас?
Снимка: Тони Перец
- Ние буквално кръстосахме България с това представление и наистина получихме безброй положителни отзиви и коментари от публиката. Смятам, че един от основните фактори за успеха на този проект е, че романът е сред най-обичаните от българските читатели, а киноадаптацията по него на Людмил Стайков също се радва на огромна популярност. Най-голямото му достойнство според мен е, че независимо от заглавието „Време разделно“, нашето представление всъщност говори за обединението – за събирането на хората около една или няколко важни цели, които в основата си носят единение и емпатия. Наблюдавайки реакциите на публиката дотук след края на представленията, мисля, че именно това послание най-силно я привлича и развълнува. Всъщност това беше и целта на Бина Харалампиева, а ние сме щастливи, че успяхме да я постигнем. Тя е голям професионалист и определено умее да чете между редовете - зрителите много бързо разбират какво и как тя се опитва да провокира у нея.
- В това представление изпълнявате главната роля – тази на Караибрахим, един от най-емблематичните отрицателни герои в българската литература и кино. Колко голямо е предизвикателството в това да съживите такъв персонаж на театралната сцена, при това не за първи път, имайки предвид и превъплъщението Ви в Киряк Стефчов в „Под игото“?
Снимка: Кадър от „Време разделно“
- Беше огромно предизвикателство, особено като се има предвид незабравимото превъплъщение на Йосиф Сърчаджиев. Съвсем умишлено не препрочетох романа, когато започнахме работа по представлението, а през ума ми дори не мина да гледам отново филма. По време на репетициите си поставих за цел, доколкото е възможно, да оправдая Караибрахим за злодеянията му, колкото и трудно да звучи това. Опитах се да провокирам публиката да се опита да го разбере. Той е бил малко дете, когато правото му на избор е било отнето от собствения му баща, който го дава за еничар и така предопределя съдбата му. Дали злото е било посято в него още тогава, или се е зародило по-късно вследствие на всичко, което е преживял, беше въпросът, който най-много ни занимаваше с Бина. Именно това беше и най-голямата провокация за мен като актьор.
За моя радост съм се сблъсквал с доста емблематични образи както от българската, така и от световната драматургия,
както споменахте. Истината е, че гледам на всяка роля по един и същи начин – за мен няма значение дали е малка, или голяма. Важно е тя да бъде интересна, любопитна и провокативна, за да имам желание да се занимавам с нея и да я направя такава и за публиката.
- Казвате, че ролята на един режисьор е да убеди своя екип, че мечтата му да разкаже една история може да се превърне и в тяхна. В предстоящия сезон на сцената на Варненския драматичен театър ще поставите „Защото в твоите очи...“ – дебютния роман на Вашия колега Борислав Вълов – Ей Бо. Разкажете ми как се роди тази мечта и какво могат да очакват зрителите през октомври?
Снимка: Личен архив
- Всъщност да започна работа по този роман не беше точно моя мечта. Всичко се случи съвсем случайно – Борислав Вълов ме покани да го поставя на сцената, а Варненският театър отвори вратите си, за да реализираме този проект. Бях чел романа още преди поканата му и много ми беше харесал, така че изобщо не се поколебах да я приема.
Сега сме в края на репетиционния процес и мога да кажа, че работим с голямо вълнение и вдъхновение. Екипът е съставен предимно от млади актьори, а всъщност само аз и Даниела Викторова сме по-възрастните. Истината е, че този сблъсък на поколения ми носи огромна радост. Трудно ми е да обясня какво означава за мен всяка сутрин да се събуждам с мисълта, че отивам в театъра да репетирам нещо толкова интересно и смело, както и да бъда сред тяхната компания. Този процес ме окрилява. Знам, че звучи малко поетично, но точно така се чувствам.
Романът разказва една красива любовна история, която в много отношения напомня на тази на Ромео и Жулиета. Героите са на почти същата възраст, а любовта им е също толкова чиста. Разликата е, че в класическата история краят някак си идва по техен избор, докато в тази на Борислав Вълов той е прекъснат от
„съдбата, облечена в якето на пиян моторист“, както казва един от героите.
Мисля, че социалната ангажираност на този текст е изключително важна днес - в контекста на това, което наричаме война по пътищата. За мен обаче думата „война“ не е най-точната, защото в нея обикновено има стратегии, а тук има единствено безотговорност и глупост, които отнемат и съсипват човешки животи – не само на тези, които загиват физически, но и на онези, които причиняват смъртта им, превръщайки се в убийци.
На фокус в представлението, разбира се, са поставени и темите за приятелството, любовта и отдадеността към другия човек – ценности, които са много важни за мен. Почтени и верни сме на романа. Честно казано, дори да искаме, трудно бихме кривнали от него, защото авторът е там, тъй като играе една от главните роли и така да се каже, ревностно пази творбата си (смее се).
- През октомври е планирана и премиерата на „Карнавал“ от каталонския драматург Жорди Галсеран под режисурата на Вашия колега и приятел проф. Атанас Атанасов. В пиесата е заложена актуалната тема – как технологиите и медиите конструират ритуалите ни, или както казва самият автор - „подчиняваме други хора, за да демонстрираме собствената си сила“. Какво мислите по този въпрос и според Вас кой е най-големият порок на съвременния човек?
Снимка: ДТ „Стоян Бъчваров“
- Аз не смятам, че пороците и качествата на съвременните хора се различават съществено от тези на хората отпреди десетина или стотици години. Технологиите по един или друг начин променят развитието ни, но в същината си човекът остава същият – обичащ, търсещ и копнеещ за споделеност.
По мое мнение, противно на това, което мислят голяма част от хората, че изкуственият интелект ще ни завладее след някоя друга година – според мен по-скоро ще залезе. Истината обаче е, че ми е трудно да коментирам тази тема, тъй като съм малко old school. Не ме вълнуват толкова технологиите – използвам ги само доколкото ми се налага, така да се каже. Наскоро говорих с приятели, които са по-навътре в тази сфера. Дори те нямат категорична прогноза докъде и как ще се развие изкуственият интелект.
Мисля, че влиянието му върху нас в голяма степен е и въпрос на личен избор, дори в най-големия му подем и навлизане в ежедневието ни.
Една моя приятелка, графичен дизайнер, ми каза наскоро, че професията ѝ ще изчезне след някоя друга година. Аз обаче смятам, че креативният ум на артиста и неговият талант ще продължат да се ценят, дори може би още повече именно в съпоставка с произведенията на изкуствения интелект.
- Миналата година представихте „Любовници“ по Теодора Димова – спектакъл, който описвате с трупата като история за онези, които не се страхуват да погледнат в собственото си сърце. Той изследва вечните търсения на любовта и въвежда зрителя в интимния свят на чувствата. Преди няколко месеца Вашата колежка Албена Павлова ми сподели, че за нея „най-големият подвиг днес е да кажеш „Обичам те“. Според Вас – геройство ли е да обичаш днес?
Снимка: БГНЕС
- Не, не смятам. По темата от предния въпрос мисля, че „дестинацията“, която изграждаме помежду си като хора през телефона, е това, което кара в нас да закърнява чистата чувствителност. Все по-често забравяме, че в себе си имаме „бутони“, които ако натиснем много леко,
могат да запалят в нас истински емоции и да ни подтикнат да изречем думите „обичам те“.
В момента работим по една чиста и истинска любовна история и аз виждам вълнението. Миналият сезон поставихме „Лавандулови момичета“ – едно представление с изключителен успех, дори неочакван за нас, бих казал. Това е също една красива, нежна любовна история – за една малко по-възрастна дама, която се влюбва в едно младо момче. Много възторжени отзиви и писма получихме от публиката за него и до днес – виждам, че хората наистина са истински докоснати. И това ме довежда до мисълта, че съвременният човек е чувствителен, независимо от пластмасовите екрани в ръцете си, и има нужда от любов и приласкаване. И когато ги получи, той ще може да ги отдава.
- Преди няколко години има един период, в който „непрекъснато Ви се снима“ и сякаш сте повече зад камерата, отколкото на театралната сцена. Днес, ако трябва да избирате между главна роля в холивудска продукция или на Бродуей – какво бихте предпочели?
Снимка: Личен архив
- Няма такъв избор, разбира се – и двете (смее се). За добро или за зло той не стои пред мен, а ако се сблъскам с него, наистина ще бъде много трудно. Аз обичам всички провокации от всякакъв тип и обикновено, когато не ги получавам, си ги търся сам. Киното и театърът изискват много различен тип актьорска работа и за мен са еднакво интересни и обогатяващи. Ако трябва да избера от кое да се откажа – това би било меко казано невъзможно, тъй като и двете са част от мен и без едното няма да бъда това, което съм. В момента съм повече в театъра, но никога не се знае – може много скоро да съм повече на екран. Просто следвам пътя си с постоянство и любопитство, без много въпроси и колебания.
- Определяте се като по-свит, притеснителен и сдържан човек в личен план – нещо, което ние, зрителите, трудно бихме предположили, имайки предвид смелите и ярки ваши превъплъщения. Как професията ви промени през годините и кой период от живота и кариерата си бихте определили като най-бурният досега?
- Мисля, че именно тази притеснителност съм се стремил през годините да променя или, по-правилно казано, да изкореня от себе си – точно заради професията си. Дадох си сметка, че тя няма място на сцената, когато всички очи са насочени към теб. Мисля, че с годините успях в голяма степен да я преодолея.
Снимка: NOVA
Наскоро се замислих и казах по някакъв повод, че е доста жалко, че невинаги ролите успяват да ни научат на това, което носят със себе си, понякога ги играем, без да се възползваме от тях в личен план. Промени има със сигурност, но смятам, че най-близките ни хора ги разпознават по-добре. Всъщност голяма част от тях се случват на несъзнателно ниво, а когато ги осъзнаем, сякаш са по-трудни. С годините винаги се стремим да не повтаряме грешките от миналото, но за съжаление, това често не се случва – дори понякога ги правим веднага. А за най-бурния период – надявам се да е сегашният и този след него още повече.
- Прекарали сте почти целия си живот във Варна и освен с работата си в театъра и киното, чрез актьорската си школа сте вдъхновили и подготвили немалко млади хора за пътя към НАТФИЗ в София. Кое е най-важното, което един млад артист трябва да знае преди да поеме по този път?
- Опитвам се да не давам съвети, а да им показвам какво е театърът, за да могат да преценят дали това е място за тях, или не и да не се заблудят, че това е едно лъскаво пространство, в което излизаш на сцена красиво облечен, говориш хубави думи и ти ръкопляскат. Не – театърът е труд, често много тежък, изтощителен физически и още по-често емоционално. Опитвам се да им покажа, че това е една трудна професия – някои я наричат неблагодарна.
Аз не бих я нарекъл така, но тя изисква огромна отдаденост.
Снимка: Веселин Василев
Впрочем смятам, че всяка професия, за да бъде човек успешен в нея, трябва да го интересува във всичките ѝ перспективи и да гори в нея. За мен човек се учи от изборите си, не от съветите, които му дават неговите учители и най-близки хора. Поне това е научил моят опит. Най-честият въпрос, който ми задават, е: „Ставам ли за актьор - да кандидатствам ли?“. Аз винаги отговарям, че не мога да кажа, защото изкуството е субективно и това, което аз смятам за изключително, за друг може да е бездарно и обратното.
- В този топъл летен месец празнувате рождения си ден. Ако можете да поканите три световноизвестни личности на празничната си маса тази година, кои биха били те и защо?
- Интересен и хубав въпрос – истинска мечтана ситуация за рожден ден. Веднага се сещам за две имена, с които бих си поговорил заради самите тях като актьори – Мерил Стрийп и Антъни Хопкинс. Изборът е много широк, може би дори е по-добре да не каня трети, за да не обидя другите (смее се).
Снимка: Красена Ангелова
Много неща имам да ги питам, но мисля, че най-добре е разговорът да се развие естествено. Понякога тези с напълно безинтересни на пръв поглед хора тръгват доста интересно, а понякога с любопитните хора се оказват доста скучни (смее се). Не ли така?
- Може би зависи в какво настроение ги срещнете и какви бутони натиснете в тях с Вашите истории и разкази, както сам споменахте по-рано в разговора ни.
- Много точно казано, абсолютно е така.
- И за финал, говорейки за бъдещето – как си представяте света и Стоян Радев в него след 10 години?
- Надявам се само на мир за света – ако е така, за мен ще бъде добре. Не искам да си представям бъдещето – както ми е писано, така ще се случи. На мен ми остава само да си гледам работата. Вероятно няма да е толкова интересно това, което си представям за себе си и всичко около мен, колкото това, което ще ми се предложи.
- А изкуството как го виждате след години?
Снимка: Личен архив
- Несъмнено то така или иначе отразява това, което сме ние в живота си, така че както се движи светът – такива ще бъдат и хората на изкуството в него. Сигурен съм поне за българските ширини и дължини, че хората жадуват да бъдат развълнувани и ще продължават да бъдат. Това са моите наблюдения. Това правят „Време разделно“, „Лавандулови момичета“, „Любовници“, „Поразените“ и съм убеден, че по същия начин „Защото твоите очи“ също ще разбунтува емоциите им.
Иначе, относно смеха – всички имаме нужда от него, но публиката вече не иска „глуповат“ смях - кратък виц, който бързо да бъде забравен след края на представлението. Тя иска нещо повече от това. Твърдо стоя зад тези мои наблюдения и вярвам, че българската публика днес е и ще възпитава все по-емоционално интелигентна такава занапред.
