- „Сигнал“ са сред малкото групи в световен мащаб, които работят без предварително написан репертоар.
- Няма смисъл да издаваме книга, тъй като тя няма да бъде достатъчно истинска и „неудобна“.
- Платили сме и продължаваме да плащаме висока цена за всичко, което се е случвало и се случва със „Сигнал“.
- Всичко, което чувате като големи успехи в българската музиката, често не отговаря на истината.
Воден от любовта си към музиката, вече 60 години след първите си стъпки на сцената той пише история в българската музика. Наричат го една от емблемите на българския рок – музикантът, с когото вече половин век поколения българи пеят в един глас: „Да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш“. Лидер, откривател и вдъхновител, глава на голямо семейство, но преди всичко човек с огромна артистична душа – това е основателят на легендарната група „Сигнал“ – Йордан Караджов.
По време на срещата ни тази седмица той ми позволи да се докосна отблизо до богатата история на групата – от силното вълнение около първия им концерт до предстоящия, който верните им почитатели очакват с нетърпение в сърцето на София през февруари. Докато ми разказваше за дългите им пътувания из страната, за ожесточената конкуренция между „Сигнал“ и „Щурците“ и за всичко онова, което днес липсва на българската рок сцена, силно ми се прииска да мога да се върна назад във времето и да видя реакциите на публиката при първото представяне на емблематични хитове като „Липсваш ми“, „Може би“, „Сбогом“ и още много други.
„Когато един изпълнител представи ново парче на живо, публиката може за една секунда да го срине или да му даде живот за над 100 години“, сподели ми господин Караджов, благодарейки на съдбата за всички уроци и успехи през годините. Той признава, че без подкрепата на семейството си е нямало да може да сбъдне нито една от професионалните си мечти. „Още си спомням как събирах от стрелбищата картички с китарите на Джордж Харисън, а сега те са част от колекцията ми“, с широка усмивка ми разкри той.
За всички „претенциозни“ и пълни с емоции срещи на група „Сигнал“ вече 47 години и за цената да избереш да правиш рок музиката в България ни разказва един от най-запомнящите се гласове на българската музикална сцена – Йордан Караджов, малко преди да отпразнува своя 74-ти рожден ден.
- Здравейте, господин Караджов. Срещаме се по-малко от месец преди група „Сигнал“ да изнесе специален „любовен“ концерт в рамките на Националния дворец на културата, който ще отбележи началото на национално турне с ясно и силно послание – повече любов между хората („Любовта не е клише, тя е избор и отговорност“), кампания, водена лично от вас. Можете ли да ни разкажете малко повече как се роди идеята за тази концепция и какво може да очаква публиката?
Снимка: „Сигнал“
- Всъщност това е продължение на една концепция, която поддържаме от доста време. Преди две години отново организирахме концерт на 14 февруари, посветен на любовта. Тогава не видяхме нито един човек в залата, който да не е ангажиран с тази тема. „Сигнал“ е вече 47 години на сцената и нашите почитатели винаги са споделяли вижданията ни и са ни подкрепяли. Към днешна дата имаме зад гърба си над 8000 концерта и се гордеем с това, което сме успели да оставим в съзнанието на всеки един от тях.
Може би ще прозвучи претенциозно, но сме сред малкото групи в световен мащаб, които работят без предварително написан репертоар. Всеки път, когато излизаме на сцената, се водим изцяло от предпочитанията на публиката и от собствените си усещания. Именно затова хората често ни споделят, че
във всяко наше изпълнение откриват нещо различно.
Смятам, че е нужно да бъдеш малко психолог, за да се постигне този ефект и да накараш публиката да пее с пълно гърло, изправена на крака, от началото до края на един концерт. Нескромно ще прозвучи отново, но за мен най-големият успех на „Сигнал“ е именно желанието, с което обединяваме и предразполагаме поколенията наши почитатели.
- Спомняте ли си емоцията от първите участия на бандата и вярвахте ли тогава, че „Сигнал“ ще се превърне в една от най-обичаните български групи?
- Помня и датите - 14 и 15 април 1979, почти година след създаването на групата. Цяла София се стичаше към зала „Фестивална“ - днешната арена „Аксис“ - в два поредни дни. Тогава ни беше трудно да разберем какъв е този интерес към групата, след като бяхме пускани само няколко пъти по радиото и националната телевизия. По-късно си дадохме сметка, че това може би се дължи на факта, че произлизаме от добре познатата българска рок банда „Златни струни“. Нейните почитатели просто ни последваха. Ако някой ми беше казал тогава, че ще доживеем до 50 години на сцената, нямаше да повярвам. Ние винаги сме били единствено и само водени от любовта си към музиката.
- Всъщност всички тези години, изпълнени с безброй срещи, послания, музика и промени – на какво ви научиха и обмисляли ли сте някога да издадете книга, в която да съберете на едно място всички значими за „Сигнал“ събития?
Основателите на „Сигнал“, от ляво на дясно: Владимир Захариев, Христо Ламбрев, Данчо Караджов и Румен Спасов. Снимка: „Епицентър“
- През всички тези години заедно с колегите сме се сблъсквали с безброй пикантни ситуации, които няма как да разкажем напълно такива, каквито са били в действителност. Именно затова смятаме, че няма смисъл да издаваме книга, тъй като тя няма да бъде достатъчно истинска и „неудобна“ – такава, каквато ни се иска да бъде. Разбирате какво имам предвид –
преминали сме през немалко трудности, които изискват внимателен подход
и известна доза цензура при разказването им, за да се избегнат нежелани последици.
Относно уроците, моята учителка по пеене ми казваше навремето, че музиката е математика, а с течение на времето се убедих, че е точно така. Изисква се голяма дисциплина, за да останеш толкова години на сцената, особено при толкова малък пазар за рок музика в нашата страна. Платили сме и продължаваме да плащаме висока цена за всичко, което се е случвало и се случва със „Сигнал“. Това е нашата съдба и сме благодарни за всичко, което ни е предоставила и отнела, за да се превърнем в това, което сме днес.
- Прави ми впечатление, че често имате участия с вход свободен, докато при мнозинството рок изпълнители в световен мащаб техните почитатели трябва да се лишат от нещо, за да си позволят да ги гледат на живо. Какво мислите по този въпрос – достатъчно достъпна ли е музиката днес и как виждате развитието на концертната дейност в световен мащаб?
- Докато едни от световните имена, като „Rolling Stones“, които аз определям като мои учители, продължават да пълнят стадиони по света, няма причина да се съмняваме, че концертната дейност в световен мащаб ще се промени по какъвто и да е начин. За България обаче съм с известни резерви, тъй като от малко повече
от 20 години се разпространява музика, която вече е унищожила едно–две поколения.
Говоря за чалгата. Тя насърчава бързото потребление на музика и определено нарушава развитието на концертната дейност в страната. Всичко, което чувате като големи успехи в българската музиката, често не отговаря на истината. Аз съм в този бизнес почти 50 години и знам колко често публиката се манипулира с неистини. А това е пагубно за музиканта, защото ако той се отклони от чувствата, които иска да сподели с публиката, нещата не вървят както трябва.
- Споделяте, че сте били едва 15-годишен, когато присъствате на историческия първи концерт на „Щурците“ в зала „Универсиада“. Какво място заема тяхната музика във вашия житейски път и кога всъщност беше първата ви среща очи в очи с незабравимия Кирил Маричков?
- Този концерт ме накара да мечтая и аз да се кача на сцената на този храм на българския рок „Универсиада“, който за съжаление отдавна се е срутил. Скоро минах покрай залата и ми стана много мъчно, знаейки колко успехи са жънели българските музиканти неотдавна там.
Бяхме много близки с Пеци Гюзелев и Кирчо.
Неведнъж сме свирили заедно и сме се забавлявали от сърце до зори,
сядайки на една маса. По времето, когато агитките на „Сигнал“ и на „Щурците“ се караха коя група е по-добра - като при „Левски“ и „ЦСКА“ - много се забавлявахме с този факт. Според мен няма и никога няма да има такава конкуренция, каквато имаше между двете групи някога. Всъщност точно тя ни направи истински музиканти и роди големите ни хитове, които се пеят и до днес.
- Защо мислите така - не е ли възможно рокендролът в дългосрочен план да стане по-слушан в страната и на Балканите като цяло?
- Категорично не. Всяка държава от тези ширини има своите рок звезди, но те
не могат да прескочат границите и да се наредят до големите световни имена,
защото пазарът не е малък – той е нищожен. Единственият начин за прогрес може би е с малко инат – да отстояваш себе си и вижданията си пред публиката, без никакво колебание. А тази непримиримост днес липсва на младите рок изпълнители. Те мислят по различен начин от нашето поколение и именно затова им е трудно да бъдат издигнати на пиедестал от публиката, както се случи с „Щурците“ и „Сигнал“. Сякаш това, че получават всяка информация светкавично бързо, ги спира да мечтаят, да търсят, да се борят и най-вече да израствам духовно. А именно душата им ги прави забележими, а не изключителните им умения.
- „Не музикантите и композиторите правят хита, а публиката“, казвате по повод емблематичната за групата песен „Да те жадувам аз“. Каква е обаче формулата за хит с дълъг срок на годност в днешния забързан свят?
- Заставам напълно зад думите си. Когато един изпълнител представи ново парче на живо, публиката може за една секунда да го срине или да му даде живот за над 100 години. Само тя определя съдбата на неговото творчество. Затова се усмихвам иронично, когато чуя, че някой млад музикант се определя като хитмейкър и твърди, че е открил някаква магична формула - защото много добре знам, че такава просто не съществува.
- С вашите колеги издадохте двойна лимитирана плоча с колекционерска стойност по повод 45-годишнината на групата – цели 38 години след последния ви винил. На какво се дължи възраждането на грамофоните и защо новото поколение все по-често избира да слуша музика по аналогов начин?
- Хубавият звук отново е на мода и лично аз съм изключително щастлив от това. Спомням си как през 80-те години, с навлизането на компактдисковете, ни беше трудно да разберем защо те изместват виниловата плоча. За мен най-красивият начин истински да се докоснеш до музикалното творчество на един изпълнител винаги е бил аналоговият звук. Вярвам, че този начин на възприемане на музиката може по някакъв начин да накара младите да я ценят още повече.
- Ако днес имахте възможност да поканите на обяд един световен рок изпълнител, кой би бил той и какво бихте го попитали за миналото или бъдещето на жанра?
- Единственият човек, когото бих поканил, не е рок музикант – това е неземният Том Джоунс. Преди 20 години бях на негов концерт в Белград, а след това той гостува в България още три пъти, но аз не отидох да го слушам отново. Исках усещането от първата ни среща да остане завинаги живо в съзнанието ми. За мен все още не се е родил по-добър певец от него. А какво бих го попитал? Честно казано – не знам. Предполагам какво биха ми отговорили - както той, така и други мои любимци като Ричи Блекмор и Дейвид Ковърдейл, чието творчество и житейски път следя от малък.
- Споделяте, че „семейството изиграва огромна роля върху един музикант - дали ще му даде необходимото спокойствие и свобода да пътува“. Тези два компонента ли са ключът към изграждането на дълготрайни и здрави брачни отношения?
- Мисля, че без подкрепата на семейството ми нямаше да съм това, което съм днес. Благодарен съм на съпругата си - още от самото начало тя повярва в мен и знаеше, че не бих могъл да бъда нищо друго освен музикант. Тя, така да се каже, ми осигури успеха както в личен, така и в професионален план. Тази година, живот и здраве, празнуваме златна сватба, а наскоро станахме баба и дядо за четвърти път. Много съм щастлив. Двете ми дъщери, Лора и Даниела, също ме подкрепят още от малки и продължават да го правят и днес.
- Успяхте ли да отделите малко време заедно през изминалите празнични дни и какво си пожелахте?
- Те често са при нас както през лятото, така и през зимата. Пожелахме си разбирателство и обич в семейството ни да продължат да живеят, докато Господ реши. Сега с нетърпение чакаме малкият Никола да каже „бабо“ и „дядо“.
- Споделяте, че майка Ви Мария е изпреварила времето си и е успяла да подготви Вас и сестра Ви Екатерина за живота по най-добрия начин. Кой е най-ценният урок, който ви е дала и който сте опитали да предадете на собствените си деца?
- Всеки един беше ценен. Тя ни подготви за живота много преди така наречения пубертет. Аз не съм срещал друг такъв буден човек като майка ми. Днес често се сещаме за нея с Екатерина и си даваме сметка, че дори да искаме, не можем да повторим нейния пример - тя беше наистина невероятна: подходът ѝ към нас, любовта, с която ни даряваше всекидневно.
- С група „Сигнал“ сте обиколили 1/7 от земното кълбо в турнета – коя е дестинацията, която силно жадувате да посетите, но все още не ви се е отворила възможност?
- Може би Гренландия, но едва ли ще успеем да я посетим (смее се). Били сме над 500 пъти в Русия, 4 пъти в Съединените щати, около 20 пъти в Лондон и на още много други места по света. Свирили сме многократно и в Германската демократична република и сме пътували заедно с някои от най-големите им банди по онова време. Беше страхотно изживяване и имахме възможността да общуваме с невероятни музиканти.
- Като си говорим за пътешествия, се замислям за свръхтуризма и големите миграционни потоци в Европа, които все по-осезаемо променят нейния облик. В този контекст как си представяте света след 30 години?
- Според мен в рамките на един човешки живот нищо не се променя кой знае колко. Навремето, когато възпитавах децата си, им казвах: никога не казвайте „I love you“, а „Обичам те“. Обяснявах им, че
когато говориш на чужд език, думите не минават през душата по същия начин както на родния.
Години по-късно те ми казаха, че мислят точно като мен. Така че не смятам, че след 30 години ще е по-различно.
- Очаква ви една заета година с много срещи с вашата публика из България. Какво се надявате да откриете в очите на хората този път?
- Вярност от нашите големи почитатели и може би още любопитство от малките деца, които идват със своите баби и дядовци на нашите концерти.
