Една привидно спокойна вечер, в която голямото семейство Глембаеви – един от най-известните хърватски родове в началото на XX век, се събира, за да отпразнува юбилея на акционерното си дружество. Годината е 1913. Банкери, предприемачи, благородници – семейството е олицетворение на висшето общество. Всичко обаче, като кула от карти, се срива само за няколко часа.
На завладяващата история на това семейство станаха свидетели всички зрители на премиерата на най-новото представление на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ – „Глембаеви“. Един от най-популярните хърватски режисьори Ивица Булян поставя у нас текста на друг знаменит хърватски автор – Мирослав Кърлежа.
Снимка: Петко Мавродиев
Пиесата, създадена преди почти век, говори за разпада на обществото и моралните ценности, през призмата на една „благородна“ фамилия. Това обаче звучи крайно актуално и днес. Изключително талантливите актьори, съвременният прочит, посланията и фактът, че след финала си напълно поразен от видяното,
правят „Глембаеви“ театрално събитие на българската сцена.
Всичко започва много преди съдбовната вечер, в която се разгръща сюжетът – пред публиката постепенно се разкрива тъмното минало на героите и тайните, които пазят. Поредица от самоубийства ни кара да се запитаме дали това семейство не е прокълнато. Смърт, инциденти, съмнителни сделки, изневери, безскрупулност, арогантност, липса на състрадание. Единственият лъч светлина в тази тъмна картина и гласът на здравия разум в оглушителния лукс, в който тънат Глембаеви е Лео – синът на Игнят Глембай, който се прибира у дома за първи път от 11 години.
Снимка: Петко Мавродиев
Именно неговото завръщане е катализатор на действието. В ролята на младия художник и наследник на фамилията влиза Пламен Димов, който безспорно е звездата на представлението. Със своята циничност и нетърпимост към фалша героят му Лео постепенно вади на показ всички „кирливи ризи“ на Глембаеви и обкръжението им.
Снимка: Петко Мавродиев
Той е блудният син, който се завръща, но баща му (Деян Донков) далеч не го посреща с отворени обятия. В действителност той никога не го е обичал, а дълго премълчаните думи между двамата избухват във фатален, изключително напрегнат и в същото време
впечатляващ диалог, който е кулминацията на случващото се.
Безапелационни превъплъщения правят Деян Донков и Теодора Духовникова, в ролята на втората му съпруга и фаталната жена. Важни поддържащи роли, които придават плътност, изпълняват Ана Пападопулу, Дарин Ангелов, Веселин Мезеклиев, Константин Станчев. Партнират им и Александър Кънев, Александър Тонев и Александър Карасански.
Интересно решение представляват и сценографията и костюмите, които за разлика от предишния път, в който пиесата е поставяна в Народния театър – през 1947 г., не са в епоха и по нищо не издават, че става въпрос за година преди началото на Първата световна война. Напротив – семпли и стилни – и костюмите и декорът са намек за актуалността на историята. „Глембаеви“ е модерен прочит на един вечен сюжет и както самият режисьор твърди – представлението напомня на сериал по Netflix.
Още с влизането в залата забелязах оставената китара в края на сцената и точно както според Чехов, присъстващата пушката трябва да гръмне, така и китарата трябваше да засвири – в ръцете на Александър Тонев.
Снимка: Петко Мавродиев
Освен това на сцената са сякаш безкрайни редове от столове, чиято подреденост постепенно започва да се нарушава, докато не се превърнат с огромна разхвърляна купчина – точно както привидният ред в семейството се превръща във всепоглъщаш хаос. Сценограф е Александър Денич, а костюмограф – Ана Савич Гецан.
Интересното в „Глембаеви“ е, че героите са сложни и многопластови. Нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед и
разкриващите се тайни държат зрителите в напрежение до самия край.
Оказва се, че човекът, който на своя портрет държи църква, е убиец, че „от една страна газим хората, от друга – правим добро“, както казва Лео, изобличавайки лицемерието на роднините си. Той е гузната им съвест, огледалото, което ги вижда такива, каквито са в действителност – перфектно олицетворение на библейската метафора за варосани гробници.
Снимка: Петко Мавродиев
Лео обаче също не е безгрешен. „Всеки от нас носи нещо, заради което биха го пребили с камъни“, му казва героинята на Теодора Духовникова. Може ли изобщо той да избяга от глембаевската си кръв? „Омразата ми към Глембаеви е омраза към самият мен“, казва в отчаяние Лео.
Снимка: Петко Мавродиев
Макар никога да не е съществувал в действителност, родът на Глембаеви се превръща в нарицателно за липсата на морални устои, за това докъде може да стигне човечеството в своята алчност, лицемерие и обезчовечаване. На пръв поглед баналната история е съживена от страхотната неуморна работа на целия екип и резултатът е разтърсващ, проницателен и въздействащ на много нива.
