Навън е странно слънчево за такъв тъжен ден. Някак ми се струва редно да вали есенен дъжд и небето да е натежало, както са сърцата на всички събрали се да кажат последно сбогом на легендата на българската рок музика – Кирил Маричков. Отдалече си личат хората запътили се към църква „Св. София“ – всички носят цветя. Различават се от обичайните групи туристи, които не липсват в центъра. Тълпите се стичат към църквата с ясна цел. Има наистина много хора. От известни личности, артисти и обществени, до обикновени хора, дошли дори от други градове – всички изчакват реда си да почетат рок музиканта. Опашката се виеше с часове.
Повечето хора си мълчат. Думите са странно неподходящи в такъв момент. Все пак хората, които лично са го познавали си спомнят отново какъв беше. Разказват се много истории – хубави спомени за човека, приятеля и музиканта Киро, както го наричат.
„Той приживе си беше доста свободен дух“, казва някой зад мен. „Винаги се е държал много бащински с всички“, казва Христо Мутафчиев. Наско от Б.Т.Р., говори пред медиите за голямата му душа, а Вежди Рашидов споделя, че са израснали заедно.
Васил Найденов го нарича Дон Кихот,
„борец за права и истини“. „Той остава явление за поколенията“, казва още Найденов.
Църквата е претъпкана и на фона на красиво пеещия хор се чуват дълбоки въздишки и под много тъмни очила се виждат просълзени очи. Наистина смятам, че думите в такива моменти могат да са излишни, но красотата им може да бъде и въздействащо оръжие. Като част от възпоменателната служба Ники Кънчев използва именно силата на думите, държейки докосваща реч. „Той наистина беше водач, лидер, патриарх на българската музика“, каза Ники Кънчев. „Той усещаше музиката като призвание, като служение да обединява хората, не просто да се събират и забавляват, а да мислят, да търсят доброто, вярата“.
„Той беше мъдрец, беше надживял времето си… Неслучайно в „Там“ с поета Сашо Петров си направиха равносметка – какво ще му трябва, когато тръгне за „там“. Няма да му трябват сто неща, дрехи, огледало. Отговорът отново го изпя Киро – ще си тръгне с една любов, една усмивка и една сълза“. Лек път, Киро!
Имаш нашата любов, сълзи и усмивки.
Мисията ти тук да будиш заспалите души приключи успешно“, завърши Кънчев.
Сега разбирам защо навън е слънчево – като знак за светлината, която Кирил Маричков носи…
До портрета на големия музикант стоеше и любимата му китара, която хората докосваха сякаш можеха да усетят енергията на Маричков през нея.
Може би единственото красиво на подобни събития е колко обединени са всички. За миг сплетните остават настрани и независимо какво ни разделя – обединява ни едно – обичта към музиката и името, което в този момент я въплъщава най-ярко – Кирил Маричков. Роден да бъде на сцена, той остави много повече от „две следи“ в душите на всички, които го познаваха и стотици хилядите му почитатели. До последно той не напусна сцената – достойно…
В знак на благодарност и признателност за всичките години отдаденост на музиката и наследството, което оставя след себе си, стотици хора отдадоха последна благодарност на легендарния музикант. Хора бяха довели дори децата си, а фенове носеха тениски с надпис „Щурците“.
С цветя в ръце, последно сбогом казаха и десетки артисти, от всички поколения в музиката – Дони, Орлин Горанов, Милена Славова, Иван Лечев, Стунджи, Михаела Филева, Рафи, Етиен Леви, Братя Аргирови и много много други.
Сега повече от всякога чувам ехото на стихотворението „Носете си новите дрехи, момчета“ на Стефан Цанев.
Оглеждайки се сред тълпата в църквата се замислям за преходността ни. Толкова наивно ние често правим планове за утре… „Но не казвайте: утре ще бъдем красиви./ Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.“ Утре не ни е обещано. И макар света, в който живеем неизбежно да ни дава тази илюзия често загуби като тази ми напомнят, че сме толкова крехки създания. Днес ни има, утре ни няма…
Затова си носете новите дрехи, мислете за несъществуващото утре, но живейте днес, „попадне ли в беда един от нас“ – подавайте ръка, и прощавайте „приятелските грешки“. Това ни е завещал големият Кирил Маричков.
