Когато се подготвят да гледат финала на Евровизия тази събота, много фенове ще се чувстват раздвоени. Някои изобщо няма да гледат. Причината: участието на Израел. Нали Евровизия трябва да бъде за „любов, любов, мир, мир“ (както толкова запомнящо се го представиха водещите на конкурса през 2016 г. в Швеция) Ако е така, ще попитат някои, какво прави Израел на тази сцена?
Някои твърдят, че ръководителите на конкурса — Европейският съюз за радио и телевизия (EBU) — просто нямат смелост. Други сочат към основния спонсор на събитието — Moroccanoil, който, въпреки името си, е израелска марка. Но една международна организация едва ли зависи от козметична компания.
Снимка: Harold Cunningham/Getty Images
Влогърът на Евровизия Матю Ратър излага по-фин аргумент: „Става дума за самата същност на EBU. Съюзът е създаден през 1950 г. с техническа и — според днешните разбирания — политическа цел. Технически, мисията му е да улеснява споделянето на идеи и международно излъчване ( музикалният конкурс е само една от инициативите му — първата е била фестивал за награди в Монтрьо). Политически, EBU подкрепя държавното обществено радио и телевизия с критично-либерална насоченост: медии, които са просто говорители на правителствата си, се изключват. След борбата с нацизма и в сянката на Съветска Русия, западноевропейците възприемат открития дебат като сърцевината на сериозната журналистика.“
С течение на времето обаче този модел е подложен на натиск. В много части на Европа десницата често обвинява обществените медии, че са прекалено либерални. Мнозина отляво ги виждат като бастиони на консервативните ценности — пазители на статуквото или дори на държавната пропаганда. Сега, когато мисията му е оспорвана, EBU е притиснат в ъгъла така, както не е бил и през 1950 г.
Снимка: Getty images
През 2017 г. Бенямин Нетаняху закри стария Израелски радио-телевизионен орган (IBA) — Евровизия тогава беше последното му излъчване. Официалната причина беше финансова, но мнозина я смятат за политическа — IBA се възприемаше като прекалено ляв. Тя беше заменена с новата медия Kan, която е по-покорна — но не достатъчно според правителството, което иска тя да бъде приватизирана. През 2023 г. министърът на комуникациите Шломо Кархи предлага именно това, обвинявайки телевизията в пристрастие и в „недостойно поведение“ спрямо членовете на правителството. Ако това се случи, Kan ще нарушава правилата на EBU и няма да има право да участва в Евровизия.
Именно затова EBU се чувства длъжен да защитава Kan, дори ако това рискува репутацията на Евровизия. Защото EBU е създаден да подкрепя „свободна и независима“ обществена медия — конкурсът за музика е само една от формите.
Няма лесен изход. След нахлуването на Владимир Путин в Украйна, EBU не забрани участието на Русия веднага. Действие беше предприето едва след като участващите страни преминаха от декларации към заплахи за напускане. Подобна реакция не се е случила относно участието на Израел.
EBU в известен смисъл е жертва на собствения си успех с Евровизия. Конкурсът израсна от лековато събитие до глобална сцена с мощни политически послания. Дълго време тези послания бяха неоспорими в либералните среди. Когато трансджендър певицата от Израел Дана Интернешънъл победи през 1998 г., EBU имаше пълното право да се гордее със социален прогрес. Същото важи за победата на Кончита Вурст през 2014 г. Евровизия беше за доброто, красивото, справедливото. „Любов, любов, мир, мир.“
Днес организацията е изправена пред дилема. Настоящото израелско правителство не е пример за мир и участието му в конкурса от някои се тълкува като подкрепа за държавната политика. В дългосрочен план EBU трябва или да се откаже от контрола върху конкурса, или да промени мисията си, така че опазването (и развитието) на марката „Евровизия“ да стане централен приоритет. Трябва да се въведат по-ясни правила за допустимост, така че конкурсът наистина да бъде за любов и мир.
