- За първи път с Иван участваме заедно в театрален спектакъл.
- Чувството за хумор и самоиронията са много добър начин човек да проверява собствените си истини.
- Днес сме понякога удивително човешки несвързани.
- Докато пиша за децата, непрекъснато пиша и за възрастните.
- Сегашният е един от най-вдъхновените ми периоди.
Ако можем да кажем за някого, че е артист с широк диапазон, то Жени Лечева изцяло отговаря на това определение. С всяка своя следваща изява като актриса, певица, танцьор, автор или илюстратор тя ни показва, че между различните изкуства няма граници и че само в нашите ръце е да им позволим да ни провокират – да оставим „всичките формалности“ настрана и просто да се насладим на всяко парченце действителност, тук и сега.
За първи път забелязах вълнуващия ѝ глас в шоуто „Гласът на България“, където тя направи специална изненада на своя съпруг – обичания български музикант Иван Лечев, дългогодишен член на журито на музикалния формат. Още тогава бях убедена, че изпълнението ѝ на „Tomorrow“ ще предизвика голям интерес – и така и се случи. Записът в The Voice Global надхвърля 33 милиона гледания, превръщайки го в едно от най-гледаните български изпълнения в този международен музикален проект. Само преди няколко месеца имах възможността да я гледам и на театралната сцена в „Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми“, „Есенна градина“ и „Сън в зимна нощ“. А днес нейните две дебютни песни – „Лавина“ и „Само за нас“ – звучат все по-често в натоварения трафик по Черноморието.
Снимка: Иван Дончев
Така се породи и моето желание да надникна в личния свят на Жени Лечева, извън прожекторите. По време на нашия разговор я върнах към годините, прекарани в балетната зала и в академията по театрално изкуство, както и към последните ѝ срещи с детските любопитни погледи, които с нетърпение разлистват нейните книжки „Тайният ключ или приключенията на Тит и Ярмина“ и „Оцвети героите с Жени Лечева“. Изслушвайки внимателно техните съмнения и надежди, тя се стреми да ги зарази със своята любов към живота и сцената – „да ги насърчи да се борят за себе си и да пазят хубава картина за бъдещето си“.
По-малко от месец преди да съживи отново на театрална сцена обичаната пиеса „Скакалци“ на Ст. Л. Костов заедно с нейните колеги Филип Аврамов, Малин Кръстев, Христина Джурова, Василена Атанасова, Мартина Тодорова, Богдан Бухалов, Александър Кендеров, Иван Петрушинов, Емил Котев, Александър Карасански, Атанас Чопов, Ви повеждаме през нейното усещане за реалност, в което съществува повече от една правилна формула за успех и много начини да открием радостта в забързаното си ежедневие.
- Здравейте, г-жо Лечева! Разговаряме часове преди началото на новия театрален сезон в Театър „Зад канала“, чиято първа премиера ще бъде спектакълът „Скакалци“ по Ст. Л. Костов, в който вземате участие заедно със съпруга си. Разкажете ми малко повече за работата си по този проект, какво могат да очакват зрителите през октомври?
- Още през 2002 г. за първи път участвах в спектакъла „Скакалци“, отново в постановка на Бина Харалампиева. Тогава играех Мария а сега се връщам към същия текст, но като друг човек и друга актриса. И това е чудесна нишка за актьора.
„Скакалци“ е сатирична комедия, но зад смешното стоят доста разпознаваеми човешки слабости.
И точно това я прави съвременна. Аз играя ролята на Руса: в началото тя е по-неугледна, несигурна, после започва да открива женствеността и самочувствието си, докато накрая стига почти до взрив в отношенията със съпруга си а и със самата себе си. За мен е интересно, че ролята минава и през движение, и през пеене. Композитор е Асен Аврамов, хореограф Ани Пампулова. А фактът, че Иван е на сцената като музикант, е вълнуващо, защото за първи път сме част от един и същи театрален организъм.
- Тази пиеса има дълга история на българската театрална сцена. Колко голяма е отговорността да вдъхнете нов живот на една добре позната история и по-конкретно от актьорска гледна точка - на едни от най-познатите театрални персонажи за публиката?
- Опитвам се да не мисля за нея като за отговорност към предишните изпълнения, защото тогава човек лесно започва да се състезава с нечия памет. По-скоро отговорността е към текста и към нашия спектакъл. Освен това имам и доверие на нашия режисьор, госпожа Бина Харалампиева – тази тема в момента е толкова актуална. Много хубаво би било да кажеш, че класиката остава жива именно защото всяко време я прочита по различен начин. И се надявам, че ние сме открили нашия.
- „В дълбочината на проблемите може да се достигне само с чувство за хумор и само през смях можем да не се удавим в нея“, ми сподели режисьорът Стоян Радев по повод спектакъла „Сън в зимна нощ“, в който сте един от централните герои в неговия „лагер за филтрация“. Какъв според Вас е начинът да не попаднем в капана на „сънната бъркотия в мозъчната ни кутия“?
Снимка: Христо Чучков
- Спектакълът „Сън в зимна нощ“ е много ценен за мен. Той е сложен, многопластов, кара те да мислиш в различни посоки и те оставя с много въпроси дълго след като си го гледал или играл. Това идва и от самата драматургия на Сашо Секулов. Може би начинът да не попаднем в капан е като не приемаме себе си прекалено сериозно. Чувството за хумор и самоиронията са много добър начин човек да проверява собствените си истини. В днешния информационен шум много лесно започваме да реагираме, вместо да мислим. Да останеш буден означава понякога да спреш, да се усъмниш дори в собствената си правота, да чуеш другия. Хуморът не омаловажава сериозното. Понякога точно той ни позволява да го понесем.
- През годините Вие сте имали възможност да стъпите на много различни сцени – балетната, театралната, музикалната, писателската. Коя от тях обаче беше първата, до която се докоснахте и която Ви провокира да откривате все повече и повече пластове изкуство?
- Като се замисля, по-скоро е музиката, защото свиря на пиано от шестгодишна. В началото усещах изкуствата като отделни стаи. Но с времето започнах да разбирам, че те винаги са имали врати помежду си. Сега едното ми помага за друго. Провокират ме, вдъхновяват. Балетът ти дава отношение към тялото, огромна дисциплина, музикалност на сцената. Театърът добавя словото и човешката психология, обогатява жизнения ти опит, защото имаш възможността да се докоснеш и съпреживееш всякакви човешки съдби. Музиката е съвсем различен вид изкуство. В нея има много сила, която въздейства директно в душата ти. А писането е нещо, в което обичам да оставам насаме със себе си, за да кажа по-късно на хората неща които не бих могла по друг начин.
- В разгара на лятото представихте своята втора самостоятелна песен „Само за нас“ – посветена на любовта и близостта. Докато я слушах, си дадох сметка, че към днешна дата все по-рядко си позволяваме да спрем „всички формалности“ и просто да „избягаме“ от натовареното ни ежедневие, в което социалните мрежи властват. Какво мислите по темата?
- Мисля, че днес сме много свързани технически и понякога удивително човешки несвързани. Телефонът е постоянно с нас, всичко трябва да бъде снимано, показано, споделено. А близостта всъщност изисква обратното: присъствие. Да не правиш нищо друго, докато си с някого. Песента „Само за нас“ за мен е точно за онзи съкровен свят между двама души, в който да се опитаме да оставим другите неща да почакат.
- Във видеоклиповете към „Само за теб“ и „Лавина“ на Васил Стоянов и Стефка Николова се забелязват усетът към детайла и чувството за естетика. Казвате, че държите всичко да минава през Вас в процеса на оформяне на всеки един от музикалните Ви проекти. Замисляли ли сте се в тази връзка някога да седнете на режисьорския стол?
- Да имаш необходимост да участваш във визуалната концепция, дрехите, кадъра, историята и монтажа, не означава непременно, че искаш да бъдеш режисьор. Баща ми, Петър Александров, беше театрален режисьор и знам каква отговорност и подготовка трябва да имаш, за да спечелиш доверието на цял екип. Не казвам, че актьорската работа е по-маловажна – напротив. Смятам, че всеки трябва да прави това, в което се чувства в силата си. Безкрайно благодарна съм на Васко и Стефка, защото е прекрасно да имаш екип, който държи на теб и те провокира да се видиш от един друг ъгъл. Това те кара да растеш. Благодарна съм и на Денис Попстоев и целия екип, с който създадохме „Само за нас“.
- Вие вземате участие и в един от най-коментираните музикални проекти през последната година – „Ново сърце“ на Любо Киров. В дует с него и със съпруга си представихте песента „Пак с теб“, която дълго време беше сред водещите позиции в музикалните класации. Коя е тайната на нейния успех според Вас?
- Любо има невероятен усет към песента и към публиката, а „Пак с теб“ е мелодична, емоционална и разбираема, без да е елементарна. Също толкова важно за мен е, докато работим, да имаме истинско разбирателство и усещане, защото публиката много бързо разбира кога една емоция е произведена и кога наистина се случва между хората. Харесвам много гласовете в песента, цигулката на Иван, както и чудесното видео, което отново направихме заедно с Васко Стефанов и Стефка Николова.
- След „Тайният ключ или приключенията на Тит и Ярмина“ и книгата-игра „Оцвети героите с Жени Лечева“ споделяте, че към днешна дата подготвяте и нова творба. Можете ли да ни разкриете малко повече за нея?
- Всъщност пиша история за малко по-големи деца, фентъзи свят, свързан с цветовете и магията. Все още не искам да споделям много за нея, но тя е много по-мащабна от първата ми книга и затова върви по-бавно. Освен това се оказва, че докато пиша за децата, непрекъснато пиша и за възрастните. В историята има и приключения, но и теми, които много ме занимават, като това колко е важно да правиш нещата които наистина обичаш и как да се научиш да отстояваш себе си.
- Покрай тези проекти се срещате с много деца и техните терзания. Като дете на художничка, майка артист и човек, който обича детската литература – според Вас възпитава ли се любовта към изкуството?
Снимка: Личен Архив
- Да, но не мисля, че може да бъде наложена. Можеш да заведеш едно дете на театър, да има книги вкъщи, да му пускаш музика, да рисувате заедно. Но не можеш да му наредиш да обича Бетовен, Ван Гог или Астрид Линдгрен. Можеш да създаваш средата, но любовта трябва да се случи сама. Самата аз като родител, много пъти съм искала да дам нещо ценно на детето си, но в един момент виждаш, че рискуваш да превърнеш удоволствието в задължение. Това е тънката граница. Но се надяваме като родители да сме посели добрите семена.
Когато се срещам с децата искам в тях да остане по-скоро незабравим, хубав спомен.
Не мога за един час да се опитам да им предам всички житейски мъдрости. Искам да ги насърча, в тях да остане хубаво усещане за живота. Като да запалиш искрата, за мечтите им, за това, че могат да се борят за себе си и да пазят хубава картина за бъдещето си.
- „Бях удивена как той е напълно наясно какво иска“ – споделяте по повод началото на взаимоотношенията Ви с г-н Лечев. Пораствайки заедно и виждайки света през очите на другия, какво откривате в неговите към днешна дата?
- Иван и днес много по-бързо от мен разбира какво иска и какво не иска. Но се радвам, че не преставаме да се преоткриваме. Благодарна съм на Бог, за това че сме заедно, че имаме нашето прекрасно дете. Напоследък сме много заети, но се опитваме да отделяме поне малко време да сме заедно. Иван е прекрасна личност и творец. И двамата често взимаме пример един от друг за различни неща и в това е уникалното, когато говорим, че двама души се допълват.
Снимка: Личен Архив
- От годините, прекарани в НАТФИЗ и балетната зала, до днес, когато продължавате да избирате да храните душата си с музика и театър – кой е периодът, в който сте се чувствали най-вдъхновена, и кой – най-малко?
- Аз бих казала, че сегашният е един от най-вдъхновените ми периоди, но и не по-малко труден и отговорен. Вдъхновяващо е, когато имаш възможност сам да избираш и създаваш много от нещата. Не винаги се чувстваш вдъхновен, но това не означава, че не правиш нещо смислено. Често именно трудните моменти, в които няма особен блясък, са тези, които най-много изграждат характера ти. Кое ме кара да губя вдъхновение? Войните, лъжата, агресията – всичко, което потапя човечеството в ниски вибрации.
- Споделяте, че сте израснали в среда, в която често са ви казвали, че нищо не е достатъчно. Днес, осъзнавайки, че това ви е повлияло на поведението и развитието, какви граници най-често си поставяте?
- Най-трудната граница за мен е да разбера кога стремежът да направя нещо по-добре престава да бъде двигател и започва да бъде насилие над самата мен. В съвременното ни натоварено ежедневие често може да се случи да прекрачим границата и да се почувстваме претоварени и неудовлетворени. Напоследък мисля за това и много ми помагат различни книги. Колко е важно да се погрижим за себе си, дори да не приемаме нещата толкова насериозно, защото съществува повече от един правилен начин да свършим нещо.
Снимка: Monte Productions Ltd.
- Казвате, че мечтите са на една ръка разстояние и трябва просто да се обърнеш и да започнеш да работиш по тях. Накъде са насочени вашите в далечното бъдеще?
- Там където ние ще ги отведем, но мисля, че основно в живота ни е да го живеем с радост. Иска ми се да продължавам да бъда любопитна, да откривам нови неща, да се уча. Да обичам. И да, понякога мечтите започват от едно съвсем конкретно нещо, което можеш да направиш още днес.
