22 Jan 2026

„Минотавър“ на Андрей Звягинцев - за звяра в огледалото и лабиринта от компромиси, в който се лутаме

  • 32
„Минотавър“ на Андрей Звягинцев - за звяра в огледалото и лабиринта от компромиси, в който се лутаме
© MK Productions/ MCF 7Arts
Шрифт:
Принтирай

„Всеки лабиринт си има свой собствен минотавър” е мисъл на покойния испански писател Карлос Руис Сафон, която напоследък не ме напуска. На теория днес голяма част от населението имаме привилегията да живеем в свободен свят – да изразяваме и защитаваме гледната си точка, да съществуваме спокойно и да имаме достъп до базови елементи като храна и вода. Достатъчно ли е обаче това, за да се чувстваме удовлетворени от заобикалящата ни действителност? - Оказва се, че не. Много често хората всъщност попадаме в лабиринти, от които не виждаме изход. Така, борейки се с оковите, които светът, а някога и самите ние си поставяме, не осъзнаваме, че бавно, но сигурно се превръщаме в чудовищата, от които някога сме се страхували като деца. Напълно изненадващо за мен, но много оставят слепи за тази засилваща се тенденция. По-прозорливи, за щастие, са артистите, които чрез своето изкуство се стараят да покажат онова, което е „невидимо за очите” на останалите. В днешното ревю искам да обърна внимание именно на един от тях и последния му проект – безапелационния победител в категория Grand Prix от Кан – „Минотавър” на режисьора Андрей Звягинцев.

Той ни кани в дома на Глеб (Дмитрий Мазуров) и Галина Морозови (Айрис Лебедева) в периода, когато Русия започва „специалната си военна операция” в Украйна. Това, което на пръв поглед изглежда като една история, разкриваща страха и неизвестността, съпътстващи войната, както и съдбата на изпратените на фронта,

много бързо придобива различен облик.

Борбата за надмощие и територии е по-скоро фонов сюжет, отстъпващ „първата линия” на метаморфозата на едно семейство и по-специално - неговия морален упадък.  

Снимка: MK Productions/ MCF 7Arts

Особено интригуващо е да проследяваш как се изменят героите с всеки изминал кадър. Чувстваш се почти като учен, който стои зад стъкло и наблюдава как различните индивиди ще реагират на поредния експеримент. Признавам, че ми беше трудно да определя дали реакциите и действията на Глеб са предизвикани от стресиращата работна обстановка, усложнена от протичащата военна мобилизация, или са най-обикновено следствие от собствените му човешки недостатъци. В едно обаче мога да ви уверя – Звягинцев е изградил образа му така, че

да успее да отврати и най-благосклонния зрител,

а това само по себе си е поредното доказателство за режисьорското му майсторство.

Снимка: Анна Матвеева

Макар в началото да посочих, че действието проследява човека като единица на фона на общността, е важно да отбележа, че неведнъж в ума ми се прокрадваше идеята, че Глеб може да бъде разгледан и като

събирателен образ на руските висши прослойки,

които използват влиянието и финансовите си възможности за лични облаги и защита, понякога жертвайки хората около себе си. В даден момент той се оказва принуден да „сключва сделки със съвестта си” и с местните власти. Именно тогава се проявява и мотивът за моралното му безсилие и в личен, и в професионален план. Загърбвайки чуждите беди, той малко по малко започва да „копае дълбокия гроб” на ценностната си система.

Снимка: MK Productions/ MCF 7Arts

Изпаднал в подобна обстановка, човек обикновено се обръща към семейството и дома за подкрепа и сила. Истината обаче е, че там, се корени разковничето, което

заплашва да предизвика пълния му психологически крах.

Отчуждена съпруга и съмнения за изневяра го водят до ръба на лудостта и поглъщат човешкото, което все още може да предизвика леко съжаление и съпричастност у зрителя. Познавайки Глеб в детайли, човек лесно би могъл да се заблуди, че съпругата му е жертвата в тази история. Двамата всъщност си приличат много повече, отколкото сме си представяли.

Снимка: MK Productions/ MCF 7Arts

Самата Галина също се лута в лабиринт – този на домакинята, съпругата и майката, а „гъстата растителност в него” напълно ѝ

пречи да преоткрие жената, която някога е била и да започне отново да живее,

а не просто да съществува. Двамата биват обединени и от паническия страх да се откажат напълно от нещо, което очевидно не „функционира правилно”, но пък им дава определена сигурност. Колкото до Галина като самостоятелна личност, бих могла да кажа, че не е никак изненадващ герой, а просто поредният, който разчита на измамата и моментното щастие, вместо да си тръгне от мястото, което я задушава. Нейната неспособност да скъса с тази токсична реалност за пореден път илюстрира мрачната теза, която филмът поддържа - че изборите ни могат да се превърнат в лабиринт, който да погълне цялото ни същество.

Снимка: MK Productions/ MCF 7Arts

„Минотавър” е филм за зверовете, в които системата и убежденията могат да превърнат човека. В този художествен свят чудовищата нямат остри зъби и не се крият в сенките, а са олицетворение компромисите, които правим. Можем ли да се избавим от животинската си природа - разберете, като посетите някоя от следващите прожекции на шедьовъра на Андрей Звягинцев. Програма и билети можете да откриете ТУК. 

„Минотавър“ на Андрей Звягинцев - за звяра в огледалото и лабиринта от компромиси, в който се лутаме
Предишна „Игра на котки“ - трудният избор да остарееш свободен от чуждите очаквания
„Минотавър“ на Андрей Звягинцев - за звяра в огледалото и лабиринта от компромиси, в който се лутаме
Следваща Патрик Стюарт починал от сърдечно-белодробен арест и деменция