„Евтиното щастие или възвишеното страдание“ – да следваш човешките неписани закони за „хубав живот“ или да им се противопоставиш и да изградиш свои собствени, изпълнени със смисъл. Какво е онова, което те кара да се чувстваш истински ценен? Докъде може да стигне нуждата да бъдеш част от обществото? Каква е цената, която трябва да платиш, за да се родиш „по-умен от всички, които те заобикалят“?
„Подземният човек“, изигран от актьора Йордан Ръсин, се опитва да отговори на всички тези въпроси на сцената на „Топлоцентрала“. Той дълбае в най-тъмните кътчета на душата си, без да спестява нито капка от личната си вина и безсилие, признавайки крайното си несъгласие с уредения свят и неговите правила. С „Викове от подземието“ режисьорът Стоян Радев се опитва да надникне отвъд инстинкта за самосъхранение, страха и суетата на човека – с помощта на Достоевски. Това е нещо, което в наши дни все по-често се смята за подвиг, а точно заради това на всеки от нас му е все по-трудно да признае пред себе си и пред другите какво наистина чувства и мисли.
Снимка: Adriana Yankulova Chapkanova
„Колкото повече съзнание имах за доброто и за всичко 'прекрасно и възвишено', толкова повече, толкова по-дълбоко хлътвах в тинята си
и толкова по-способен бях напълно да затъна в нея“ – с тези думи Йордан Ръсин прониза въздуха в залата. В рамките на един час неговият герой ни поведе през всяко ъгълче на своето „душевно подземие“, карайки ни както да се припознаем и да търсим между редовете на неговата изповед, така и да се надсмеем на болезнената му откровеност. „Вие се страхувате от себе си“ – повтаряше той, търсейки в очите ни различните емоции, които напират да излязат от нас.
Дни, прекарани в самота, унижение и колебание, между блаженството и страданието – това е ежедневието на „подземния човек“. Честите му „викове“ за свобода, за разбиране, за любов са изпълнени със съмнения и биват бързо поглъщани от тишината, която го заобикаля. „Само оскърблението май ни държи живи… а може би и прошката…“ – разсъждаваше той на глас върху любовта и уроците, които тя често ни носи, когато не е правилната за нас. „И понякога онова „ако можеше да…“ – замислих се за всички онези пъти, в които не ни стигат думите, за да изразим какво истински чувстваме и мислим, а предпочитаме да продължим напред, все едно нищо не е било.
„Да, там ги последвах, въпреки тяхното пренебрежение... Питах ги за много неща, но те не ми отговаряха“, призна огорчен и нещастен подземният човек, осъзнаващ, че е готов на всичко за малко внимание. Дори да се влачи в краката на приятелите си и да се моли за тяхната компания и до някаква степен съжаление. Може би това е най-голямата душевна болка, която човек може да изпита - да се молиш за една усмивка, една прегръдка, добра дума?
„Викове от подземието“ предизвиква всички ваши вътрешни гласове да се разбунтуват.
Снимка: Adriana Yankulova Chapkanova
Спектакълът ни показва колко разрушителни можем да бъдем ние, хората, когато виждаме единствено пукнатините около себе си, а не тези в самите нас. Стоян Радев и Йордан Ръсин, разлиствайки пред очите ни „Записки от подземието“ на Достоевски, ни карат да се вгледаме във всички онези добре оцветени оправдания, с които се опитваме да решим ежедневните си проблеми - в името на няколко минути спокойствие. Но замисляме ли се дали те стигат, за да си кажем в края на деня: „Щастлив и удовлетворен съм“?
Започнете да размишлявате върху всички онези пъти, в които сте били някъде, където не сте искали да бъдете, или сте премълчавали истината заради нещо или някого. Така сами ще разберете колко е нужно да гледате „Викове от подземието“ на 5 март в „Топлоцентрала“, за да се отърсите от предразсъдъците и очакванията. Звучи малко като сеанс при психолог, нали? Това всъщност е една силно емоционална театрална среща за зрители, които смело са „хванали“ собствения си живот за юздите и разбират, че какъв ще бъде той зависи единствено от техните избори. Или накратко, добре владеят „връзките с реалността“.
