Орфей е висок, с черна буйна коса и свирещ не на лира, а на цигулка. А Евридика е рижава, с очи, чийто цвят се променя според това как се чувства – очи, в които можеш да разпознаеш дали ти казва истината.
Или иначе казано – той е Владимир Матеев, а тя – Алена Вергова.
Снимка: Борис Урумов
„Евридика“ е най-новата постановка на Театър Българска Армия с режисьор Иван Урумов по едноименната пиеса на френския драматург Жан Ануи.
Текстът е част от цикъла „черни пиеси”, които Ануи пише от 1942 до 1946 г. и включва „Евридика“ (1942), „Антигона“ (1943), „Орест“ (1945) и „Медея“ (1946). Цикълът е преработка на античните сюжети и герои, които авторът интерпретира през съвременна призма.
Снимка: Борис Урумов
Първо се запознаваме с двамата герои поотделно. Световете им са мрачни, безсмислени и еднообразни. Той е пътуващ с баща си музикант, а тя е част от актьорска трупа заедно с майка си. Една среща и един поглед обаче променят всичко.
А какво по-подходящо място да срещнеш някого от една гара?
Между пристигащите и заминаващите влакове, на един перон, пред погледите на един келнер и една касиерка се развива съвременната история на Орфей и Евридика.
Снимка: Борис Урумов
Пламенната любов, която познаваме и от мита, остава непроменена – независимо дали действието се развива в древността, през 16-и или през 21-и век. За Орфей, както самият той казва, Евридика е като негова железопътна стрелка – от онези, които сменят посоката на релсите. А тя се появява сякаш повикана от музиката, както казва един от героите, и намира смисъл и бягство в прегръдките на Орфей.
Снимка: Борис Урумов
И изведнъж, допреди малко пълният с тъга свят става толкова красив, а те толкова богати, защото имат общи спомени от цял един ден, в който се познават. Щастието им обаче не продължава дълго – разделени са от смъртта.
Пиесата в действителност не е възхвала на романтичната любов, а е по-скоро ироничен преразказ на мита. Авторът задава въпроси като: „Възможна ли е изобщо подобна любов?“ и „Какво да избереш – ужаса на живота или красотата на смъртта?“
Битката между реалността и илюзиите е основна тема в творчеството на драматурга.
Текстът нееднозначно намеква, че „не трябва прекалено да се вярва на щастието“, като засяга и самотата и парадокса на щастието да си нещастен.
Снимка: Борис Урумов
„Човек никога не страда, когато умира… Това, което те кара да страдаш е животът“, казва г-н Анри, героят на Васил Дуев-Тайг, който страшно умело влиза в загадъчната си роля. Така Орфей губи Евридика и се сблъсква с нещо още по-немислимо – истината за нея. Тогава е изправен пред дилемата – не е ли по-добре да живееш с идеалната представа за някого, отколкото с истината и кое е за предпочитане – да се чувстваш сам, защото си загубил любимата си или да се почувстваш сам докато си с нея?
Тази версия на историята подменя някои детайли, както и края, който повече напомня на „Ромео и Жулиета“. Като тях, Орфей и Евридика могат да са заедно единствено в смъртта. Макар той буквално да държи живота на Евридика и общото им щастие в ръцете си, се оказва „твърде дълго да чакаш до утрото“ за истината. „Дори да я мразя аз пак ще я обичам“, смело заявява героят и избира нея – смъртта, за да бъде отново с любимата си Евридика.
Интересен факт е, че пиесата е на сцената на Армията не за първи път – преди 25 години режисьорът Николай Ламбрев поставя същия текст, като в главните роли са Стефан Вълдобрев и Йоана Буковска. А сега Евридика на Алена Вергова е едновременно смела, дръзка, решителна, но и неуверена. А Орфей на Владимир Матеев е идеалист, предан и по детски искрен.
Двамата млади актьори имат огромен потенциал
и макар на премиерата да си личеше вълнението им, съм сигурна, че с времето ще развиват и усъвършенстват образите си. В представлението участват още Георги Къркеланов, Лиза Шопова, Иван Радоев, Ясен Атанасов, Лара Златарева, Александър Дойнов, Калин Иванов, Мартин Методиев и Рада Христова.
Снимка: Борис Урумов
Героят на Ясен Атанасов например внася доза колорит, а Васил Дуев-Тайг за пореден път демонстрира таланта си и предизвиква любопитството на публиката. Част от образите са умишлено преекспонирани, но въпреки това на моменти ми се стори, че някой от тях са прекалено театрални.
Снимка: Борис Урумов
Декорът на пръв поглед, макар да е по-пищен, напомня на този в друго представление на същият режисьор – „Хотел между тоя и оня свят“. За сценографията и костюмите е отговорна Нина Пашова. Постоянно въртящата се врата пък сякаш е метафора за неспира на живота и постоянното движение на хора и съдби.
На музиката, дело на Добрин Векилов-Дони, също е даден преден план и тя успешно допринася за предаването на посланията.
Смятам за плюс факта колко балансиран е спектакъла. „Евридика“ е представление, което говори за любовта като я поставя пред предизвикателства на един различен свят. Гарата, пътят, съмненията, влюбването от пръв поглед, представени от младите актьори от трупата на театъра са необичаен нов прочит, който те замисля за това дали наистина съществува вечна връзка между хората и дали идеалите са постижими в реалността.
