Както знаем, времето се измерва в часове, дни, седмици, месеци и години, но пречупено през индивидуалната човешка призма, често се свежда до онова толкова познато и неприятно „чакане“ – до заплата, до „важната“ среща, до часа на излитане, до заветното „Да, завинаги“, до раждането или просто до нещо, което да се случи. Както много точно отбелязва режисьорът Николай Поляков: „Не са малко мъдреците, които подреждат човешкия живот в три фази – раждане, чакане, смърт“.
Преди пет години, в един от най-трудните периоди за човечеството, когато всички чакахме заветната и най-силна човешка потребност – свободата да живеем „нормално“, той поставя тази тема във фокуса на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ с представлението „Какво да правим с виолончелото?“ по Матей Вишниек. Поляков очертава може би най-смисленото и красиво „запълване на време“ – онова, посветено на изкуството. Както обаче знаем, малцина имат привилегията да се отдадат и съпреживеят тази магия, а още по-малко – да я разберат или поне да опитат. Същото важи и от другата гледна точка. А там, където липсва емпатия, добре знаем – бързо се стига до хаос, изпълнен с нежелани коментари, неуместни сравнения и множество други негативни реакции.
В една такава суматоха, опакована от ,,неписани правила“, се гмуркат стремглаво трима души, привидно чакащи проливния дъжд да свърши – мъжът с вестника (Валентин Танев), старецът с бастуна (Марин Янев) и дамата с воала (Снежина Петрова). Застинали в безвремието и шума на капките, те са особено обезпокоени от музиканта (Анатоли Кръстев) и неговото „виолончело, което не спира да свири“.
Снимка: Божидар Марков
Сюжетната линия се развива с изключителна динамика през лавина от въпроси, възникващи у чакащите. Първоначално те са фокусирани върху изкуството – „Добре свири, но вчера беше по-добре“, „Какво точно се свири?“. Постепенно вниманието им се измества към личността на музиканта: „Кой е този и на какво основание свири, без да се съобразява с нас?“, „Кой му е наредил да свири?“, „Възможно ли е да свири безвъзмездно и кой всъщност му плаща?“, „За какво, по дяволите, свири?“ Всички тези въпроси отекват като ехо в залата и водят до „бързи и предполагаеми изводи и етикети“. И да, както историята добре знае, можем да предположим какво следва – господинът, който не се вписва в атмосферата, трябва да бъде неутрализиран.
„Ами последиците?“ – чух една жена да казва от задните редове и съвестта сякаш мигновено се настани в залата. Реакцията на героите също не закъсня, защото пред тях се появи поредният въпрос - „Какво да правят с виолончело?“.....„което не спира да свири дори когато зад него няма музикант“. С този акцент авторът поставя още една важна тема – за вечността и силата на изкуството, но също така и за ехото от греховете, които остават като зловещ отглас в съзнанието ни - без значение дали искаме, или не.
Снимка: Божидар Марков
Актьорите безкомпромисно се впускат в този театър на невидимия абсурд, така че публиката не остава равнодушна нито за миг – от първата до последната минута. Техните хиляди терзания и разсъждения бяха пресъздадени с впечатляваща актьорска прецизност и внимание към всеки детайл. В стремежа да открият „истината“, която поне отчасти да оправдае неуморния музикант, ме накараха да се запитам: „А това не е ли всъщност самата реалност, в която живеем от край време – изкривена и недоверчива?“ Онази, в която различният – онзи, който се „прикрива“ и рядко си позволява да разкрие своята гледна точка – бива затрупван с камъни или по-актуално казано – с коментари в социалните мрежи.
„Един и същи човек веднъж може да бъде най-добър, друг път – лош. Зависи какво са поискали от него и на каква страница са отворили душата му“, се казва в един от най-обичаните български филми с участието на първата дама на българското кино – Невена Коканова – „Най-добрият човек, когото познавам“. Цитат, който според мен пасва като ръкавица на тази прецизно изградена – естетически и интелектуално – постановка от Николай Поляков, Марина Райчинова и Анна Пампулова. Тя ни кара да си дадем сметка колко е важно да намерим подход към всеки човек, който застане пред нас – дори това да ни коства най-ценната единица в човешкия живот - времето.
„Какво да правим с виолончелото?“ не е просто представление, а силно музикално-театрално преживяване, което ни подтиква да се почувстваме неудобно от човешката „категоричност“. Темите, поставени от Матей Вишниек, са вечни и винаги ще ни карат да искаме да бъдем още по-осъзнати в обществото, което изстрадваме и градим.
