Носталгията винаги е играла ролята на силен коз в ръкава на големите холивудски студиа. Този феномен определено зачести в последно време, когато станахме свидетели на десетки римейкове, продължения или игрални версии на анимации. И макар всички ние да искаме любимите ни герои и истории да „живеят вечно”, след поредния сезон или част от продукцията започваме да се питаме „Струва ли си да продължават с всичко това?”. Именно тези съмнения ме подтикват да изпитвам смесени чувства и дори лека доза притеснение, когато науча за поредния филм или сериал, който ще се появи на екран. Признавам си, че скептицизмът ми обикновено надделява. Вероятно заради това и изчаках толкова дълго време, докато се престраша да си пусна да гледам най-новата част от поредицата „Карате Кид”. Дали тя е поредното доказателство за липсата на оригиналност на студиата, или пък е свежо изключение? – Прочетете до края ревюто ми, за да разберете.
Снимка: Columbia Pictures
В „Карате Кид: Легенди” се запознаваме с младата кунгфу надежда Сяо Ли (Бен Уанг), който тренира при добре познатия ни от предходния филм персонаж г-н Хан (изигран от забележителния Джеки Чан), когато майка му изненадващо се появява и му съобщава, че се местят да живеят от Пекин в Ню Йорк.
Различна локация, но абсолютно същата основна идея има и първият филм от франчайза (1984 г.), в който главни действащи лица са Даниел Ларусо (Ралф Мачио) и учителят му г-н Мияги (Пат Морита). Признавам, че останах леко озадачена, тъй като
още в самото начало загубих надеждата да видя нещо ново и интрифуващо.
Няколко сцени из забързания и мръсен Ню Йорк по-късно обаче осъзнах, че не съм напълно права. Дали е съдба, или най-обикновена случайност, довела до неочакван край – не знам, но срещата между Сяо Ли, младата Миа (Сейди Стенли) и баща ѝ Виктор (Джошуа Джаксън) напълно променя правила в живота на главния герой и го принуждава да загърби важно дадено обещание.
Снимка: Sony
Когато говорим за кунгфу, обикновено се съсредоточаваме върху физическите възможности на човек. Малко обаче са наясно, че всъщност владеенето на тези изкуства „говори” много и за състоянието на духа. Това може би е и най-ценният урок, който филмите от франчайза опитват да предадат на аудиторията –
вътрешният мир и баланс за възможни, стига да успеем да се преборим със самите себе си.
Пред такова предизвикателство е изправен и Сяо Ли, на когото не само му се налага да навигира живота си на напълно ново и непознато място, да се справя с травмата от загубата, но и да превъзмогне собствените си страхове и бариери в името на това да помогне на друг.
Изпълнението на Бен Уанг е непринудено и по детски чисто. Това обаче не бива да ви залъгва относно възможностите му да се бие. Бърз и впечатляващо точен,
той е чудесен наследник на Ралф Мачио (участвал в първите три филма) и Джейдън Смит
(версия от 2010 г.) на лей тай (бел.ред. платформа, използвана в китайските бойни изкуства за двубои с пълен контакт). Въпреки неговата отдаденост и успешно представяне обаче почти през цялото време ми липсваше онази емоция, която изпитвах, докато гледах филма от преди 16 години.
Снимка: Columbia Pictures
Истината е, че във „Карате Кид: легенди” имаше сцени, лишени от смисъл, странни режисьорки решения, а на моменти и неприкрито претупване на историята. Всички те допринесоха за това да мога да предположа какво ще се случи на екрана във всеки един следващ момент като финалът беше най-предвидимата част от целия сценарий.
„Карате Кид: Легенди” може и да не е най-изпипаният и завладяващ филм, който сте гледали в последно време, но пък за сметка на това има всички налични качества, за да ви усмихне след дългия работен ден.
