- За мен танцът е начин да водя диалог с публиката.
- Обучението ми ме отведе до опознаването на много артисти и техните техники на създаване на изкуство.
- Като дете мечтаех да стана патоанатом.
- Безупречната техника те прави добър изпълнител на поставени задачи, но твоят личен заряд те прави артист.
Марчела-Василена Димитрова; Фото кредит: Daiela Yordanova
Танцовото и драматургичното изкуство се срещат, предизвиквайки „буря от емоции“ на сцената в новия имърсив моноспектакъл „В нейния глас“. Представлението ще се играе всеки ден от 6 до 10 декември по два пъти - веднъж в 19 ч. и след това в 21 ч. Повече за събитието може да намерите тук.
Режисьори са Коста Каракашян и Антония Георгиева, а в главната роля ще видим талантливата Марчела-Василена Димитрова.
Тя е танцьор с опит на международната сцена. Освен това е преподавател, хореограф и създател на собствени танцови проекти, които са силно свързани с корените ѝ. Казва, че танцът е езикът, с който комуникира. „Танцувайки се чувствам истинска и откровена.“
Ето какво ни сподели тя за изкуството на танца и за предстоящия ѝ моноспектакъл.
– Здравей, Марчела! Ти си в главната роля в моноспектакъла „В нейния глас“. Какъв беше процесът по създаване му?
– Процесът беше много интересен. Постави ме в ситуация, в която много от екзистенциалните въпроси, насочени към героинята ми, трябваше да задам и към мен самата. Използвахме различни методи, с които да разберем как тя се чувства и какви мисли и емоции минават през нея.
Например в пространството, в което се развива представлението, ние оставихме героинята да ни води и сама да ни покаже къде се чувства уверена, уязвима, щастлива, къде спомените ѝ за миналото и за любовта са най-живи.
Сега я чувствам много близка, сякаш тя е част от мен.
– Как негативните емоции от катарзиса на любовна раздяла се превръщат в красив танц?
– Танцът е красив, когато отразява откровеността и заряда на чувствата, които героинята изпитва. Емоциите на нашата героиня имат много голяма амплитуда. Тя е буря и фурия. Когато тя е бясна, следвам дишането ѝ, оставям това чувство да ме обземе напълно и резултат е експлозия. Когато тя е тъжна и се самосъжалява, лети върху крилете на собствената си мелодрама.
Марчела-Василена Димитрова; Фото кредит: Studio Karakashyan
– Какво представлява спектакълът за теб в три думи?
– Изповед, лудост, доверие.
– С режисьора и хореограф Коста Каракашян се срещате в професионални проекти за втори път. Как изглежда работата с него?
– За първи път работих с Коста върху „Приказки в Космоса: Неземни тайнства“. Още тогава беше видимо, че имаме много сходни виждания за създаването на спектакли.
Такава симбиоза не е много често срещана.
Работата с него върви с лекота, той знае как да вдъхновява и да изважда най-доброто от артистите, с които работи.
– Как само с движения успяваш да въздействаш на публиката и да ѝ предадеш послания?
– За мен танцът е начин да водя диалог с публиката. Публиката слуша мен и аз слушам нея. В този моноспектакъл аз отварям вратата на
най-съкровените си мисли и емоции,
каня зрителите да надникнат, да бъдат част от моите преживявания и дори да разпознаят себе си в някои от различните части. Движенията, за разлика от думите, не са кодирани. Всеки има своя интерпретация над това, което вижда и точно там се крие въздействието, което това движение му носи.
– Учила си в престижни танцови училища, както в Париж, така и в Лондон. Какво ти даде това обучение?
– Обучението ми ме отведе до опознаването на много артисти и техните техники на създаване на изкуство. Начинът, по който започнах да гледам на това, което аз искам да създавам и какъв е моят личен почерк, се промени и ми даде чувство на свобода и вдъхновение.
Марчела-Василена Димитрова; Фото кредит: Studio Karakashyan
– Освен това си имала възможност да бъдеш в танцовата трупа на известната израелска хореографка Язмин Вардимон. Разкажи ни малко повече за това преживяване?
– Работата с човек от ранга на Язмин и възможността да надникна в нейната методика е преживяване, което никога няма да забравя. Тя ми показа, че мога всичко, че
лимит на възможностите няма.
Тя превръща танцьорите си в магьосници на сцената.
Годината, която прекарах с нея, беше изпълнена с толкова много емоции и екзистенциални размисли. Причината бе начинът, по който тя работи. Всичко, което показвахме на сцената, беше плод на нашия опит в живота и нещата, които сме изпитвали.
– Има ли разлика между българската сцена и тази в Лондон?
– Българската сцена ме зарежда по един много специален начин. Винаги се чувствам у дома и всеки път очаквам с нетърпение да покажа на родна земя какво съм преоткрила в себе си и в изкуството.
– Мислила ли си какво би правила, ако не можеш да се занимаваш с танци повече?
– Като дете мечтаех да стана патоанатом. Мисля, че ако не се занимавах с танци щях да се отдам на изкуството на медицината.
Марчела-Василена Димитрова; Фото кредит: Studio Karakashyan
– Кои са нещата, които са ти помогнали да стигнеш до мястото, където си в момента (не физически, разбира се) ?
– Те не са неща. Те са хора - моите близки. Започвам със семейството и приятелите ми, които винаги са били до мен. Те са там на всяко представление, на което е възможно да присъстват, и наблюдават всеки хореографски процес, през който минавам.
Без тяхната вяра в мен щеше да е много трудно,
дори може би непосилно, да продължавам аз самата да вярвам в себе си. Те са най-големите ми фенове и критици. Без тяхната любов нямаше да съм тук!
– Според теб кои са нещата, които правят един танцьор наистина добър?
– Автентичността. За мен няма нищо друго по-важно. Безупречната техника те прави добър изпълнител на поставени задачи, но твоят личен заряд те прави артист. Начинът, по който гледаш публиката, трябва да позволи на зрителите да видят душата ти.
– За какво мечтаеш?
– Преди няколко години си позволих за първи път да мечтая за това, което ми се случва в момента. Сега мечтая то да продължи завинаги!
– За теб танцът е…
– Олицетворение на свободата.
Фото кредит корица: Личен архив
