„Всички ли са сами, колкото нас?“ Това е един от онези многото екзистенциални въпроси, които често минават през съзнанието ни и ни е трудно да изречем на глас. Те ни замислят за милиардите човешки съдби по земята и ни карат да чуваме още по-силно „тишината, която те кара да се тревожиш“ в шумното, пълно с бързи маршрути, съобщения и удоволствия наше ежедневие.
Снимка: Симон Варсано
Пиесата „Новата танцувална зала“ на ирландския драматург Енда Уолш рисува с експлозивен хумор, граничещ с гротеската, точно тези моменти на размисъл за времето, пространството и човечеството, в които категорични отговори трудно се откриват, колкото и да ги търсиш, особено ако постоянно се опитваш да избягаш от реалността и да се скриеш все по-навътре в себе си. С нея ни запознава за първи път на сцената на Театър 199 „Валентин Стойчев“ професор Ивайло Христов този месец. Той ни представя три жени на ръба на лудостта, за които самотата е основна мерна единица за всяка частица минало, настояще и бъдеще.
В тях се превъплъщават актрисите Кристина Янева, Светлана Янчева и Елена Телбис, които ни показват какво означава актьорска игра без компромиси. Онази, при която изразните средства се леят в театралната залата, без да се натрапват, карайки публиката да реагира постоянно и оставайки в съзнанието ѝ за дълго. Докато наблюдавах внимателно всеки техен жест на сцената, в мен се отключи силно чувство на емпатия – такова, каквото само добре разказаните истории в изкуството могат да провокират. Талантливите актриси не просто ме накараха истински да съпреживея болката на героините им, но и да разбера непрекъснатата им нужда да преминат през своите най-болезнени спомени отново и отново.
Снимка: Симон Варсано
Брета (Кристина Янева) и Клара (Светлана Янчева) ни потапят в един от най-болезнените си травматични спомени от една отдавна отминала нощ в танцувалната зала на родния им град, която преживяват отново и отново под формата на една безкрайна игра. За тях това е вечер, обсипана с безброй цветове и много музика, в която те губят всякаква надежда, че животът им би могъл да бъде по-добро място за живеене, в което любовта е движещата сила. Час след час те пресъздават пред най-малката си сестра Ейда (Елена Телбис) всеки малък детайл от нея, наситен с много цинизъм и горчиви сълзи, за да я предпазят, но най-вече, за да я предупредят, че измъкване от разочарованията на големия свят няма.
„Какво ли щеше да каже Дева Мария за всичко това?“ - пита героинята на Светлана Янчева, предизвиквайки буря от смях сред публиката, но и същевременно пораждайки съжаление за невъзможността ѝ да прости миналото и да продължи смело напред. Големите сестри заявяват без капка колебание, че „нещата никога няма да се променят“ и че за тях не съществува друго сигурно и уютно място освен „утробата на майката“. Те отказват да пуснат болката и да преборят страха от новото и непознатото, без да осъзнават, че по този начин отнемат възможността на малката си сестра да мечтае, да преоткрива, да твори в най-хубавите години на живота си.
Снимка: Симон Варсано
Ежедневието на персонажа на Елена Телбис е монотонно, сиво и безкрайно скучно. Единственият, който успява да я изтръгне от него - макар и за кратко, преди сестрите да го отпратят - е бъбривият Патси (Теодор Кисьов). Той им носи не само прясна риба всеки ден, но и безброй истории от външния свят. Патси, както Брета, Клара и Ейда, познава до болка вкуса на самотата и „огромната дупка в стомаха“, която тя оставя. Именно затова той приема всяка груба дума, с която го посрещат - в името на малкото споделеност в „тревожната тишина“, често заглушаваща дори шума на морския бряг.
Сюжетната линия на „Новата танцувална зала“ на моменти силно ми напомни на пиесата на Матей Вишниек „Какво да правим с виолончелото?“, която също поставя акцент върху стойността на времето и провокира почти същото неудобство от човешката „категоричност“. Динамиката, с която се развиваше действието, подсилена от музиката на Антони Дончев, буквално ме погълна и в края на представлението се почувствах някак по-малка и по-смирена сред множеството зрители в залата. За пореден път осъзнах, че за да разбереш и оцениш свободата и потребностите на човека срещу теб, първо трябва да се освободиш от собствените си предразсъдъци и комплекси. А това, както добре знаем, никой не може да те накара да направиш, освен самият ти.
Снимка: Симон Варсано
„Новата танцувална зала“ на ирландския драматург Енда Уолш е като огледало на нашата действителност, в която самотата и примирението все повече властват, а борбата за щастие сякаш излиза от мода. Поставянето ѝ на сцената на „Театър 199“ през режисьорската призма на проф. Ивайло Христов ни показва за пореден път, че изкуството може и трябва да ни събужда, напомняйки ни, че „животът не е да чакаш бурята да премине, а да се научиш да танцуваш под дъжда“ (Вивиан Грийн).
