Има представления, след чиято спусната финална завеса си личи, че актьорите трудно излизат от роли, а зрителите – от въздействието на видяното. Дълго след „Племе“ не можех да мисля за нищо друго, бях като зашеметена. Колкото повече разсъждавам върху спектакъла и темите, които поставя, толкова повече нови пластове откривам.
Пиесата се играе на сцената на Театър „Българска армия“ и преди броени месеци спечели две награди „Икар“ – за режисура на Зафир Раджаб и за най-добро представление според публиката.
Снимка: Театър „Българска армия“
Начални надписи, грабваща вниманието музика от Ян Руменин, игра със светлината и малки кутийки, които постепенно се пълнят с живот – имаш чувството, че започва филм. Странно защо ми напомни на Уес Андерсън… Идейната сценография, дело на Елис Вели, ни позволява като неканени гости да надникнем в света на това семейство и на всеки един от членовете му поотделно.
Вие от кое племе сте?
Клуб по интереси, както казва един от героите, група или мини общност? Всеки от нас принадлежи някъде. Всеки иска да принадлежи някъде. Така сме устроени – борим се да се впишем истински, имаме нужда да бъдем приети.
Има нещо варварско и първично в конотацията на думата „племе“, но в същото време и нещо обединяващо, по-силно от индивида. Племето, а пардон – семейството, което виждаме на сцената, се вписва перфектно в това описание.
Снимка: Борис Урумов
Всичко започва с прибирането у дома на Били (Симеон Дамянов). Изглежда той е обединяващото звено на това, така или иначе, счупено и дисфункционално семейство. Той е в центъра, но всъщност бързо е изместен в периферията – задаващ въпроси, които остават без отговор, неразбирайки какво си говорят останалите и отговарящ на клишираните им въпроси.
Той е глух. Според баща му (Георги Кадурин) обаче не е. Защото да си такъв значи да си „инвалид“ (тази така неполиткоректна дума), значи да принадлежиш към обществото на глухите, да говориш езика им, който пак според бащата е черно-бял. Така и ти самият ставаш черно-бял. Семейството на Били обаче се е погрижило той да говори техния език – предпазили са го, защото
„жестовият език те прави по-груб човек, защото е по-груб език“.
„Искахме да те измъкнем от това племе на глухите“, казва бащата на Били, отказвайки да приеме, че синът му е „инвалид“.
Снимка: Борис Урумов
Всеки от персонажите е толкова многопластов и сложен, че можем спокойно да им направим психологически профил. Всички са „творци“, но не обичат особено тази дума. Майката (Стефка Янорова) пише роман, бащата преподава и също се занимава с езика, дъщерята – Рут (Ели Колева), иска да започне певческа кариера, а по-големият им брат – Даниел (Ясен Атанасов), пише дисертация и свири на пиано.
Те са всичко, но не и пример за любящо семейство – както казва Рут: „никой за никого нищо не прави“. И въпреки че Били е изключение (баща му казва, че той е удоволствие, а другите му деца са паразити), той разцъфтява, точно като един букет от лалета в оригиналната пиеса, когато среща „себеподобен“ – Силвия (Луизабел Николова) – жена, която постепенно губи слуха си.
Тя променя живота на Били и прави точно това, което Даниел я предупреждава да не прави – отнема им го.
Последователността на действията е като спирала, която се стеснява и пропада все повече към място, където се изострят страховете и неувереностите, събуждат се гняв и дългопремълчавани думи, а вътрешните гласове, които ти казват, че не си достатъчно добър, стават оглушителни.
Снимка: Борис Урумов
Били произлиза от
семейство, което чува, но всъщност е глухо за нуждите и проблемите на другия.
Така текстът поставя въпроси за чуването и слушането, за говоренето и разбирането, за силата на думите. Пиесата, написана от Нина Рейн, перфектно обрисува днешния свят – хора, които си говорят, дори крещят, но не се чуват.
Оказва се, че тези, лишени от слух, могат да чуват в действителност – дори без думи, по лицето и в очите. Можем ли да прозрем зад думите, да сме чувствителни към невидимото в човека и да слушаме със сърцето?
Снимка: Борис Урумов
„Не можеш да изпиташ нещо, ако не го облечеш в думи“, възмущава се бащата. Но дали емоциите са просто подредени в определен ред букви и дали това, че можеш да назовеш дадена емоция, означава, че я изпитваш? „Аз нямам нужда да свеждам емоциите си до някаква дума“, изразява обратната позиция Силвия.
Всъщност това, че те могат да използват думата любов, не значи, че знаят значението ѝ. В същото време виждаме каква сила, в случая разрушителна, може да притежават думите. „Смърт и живот има в силата на езика“, казват Библейските Псалми.
Снимка: Борис Урумов
Притежаваш ли тази сила, когато не можеш да използваш езика?
Понеже назоваваме чувствата си с думи, ако не можем да го направим, чувстваме ли изобщо?
„Дали глухите хора са и емоционално глухи, дали им липсва емпатия?“, задава въпрос представлението.
Темите за общуването, другите, любовта и нейното отсъствие, за нашите възприятия ще са винаги актуални. Пиесата печели много международни награди, но безспорно за успеха ѝ на българска сцена допринася забележителният актьорски състав. Безапелационното им посвещение на ролите създава истински пълнокръвни образи. За превъплъщението си в Били Симеон Дамянов получава номинация „Икар“ в категория „Водеща мъжка роля“, което е дори може би недостатъчна оценка, за това, което той постига на сцената.
Снимка: Борис Урумов
И точно както започна, филмовата рамка на представлението се затвори с документален разказ за бъдещето на героите – финалният препинателен знак, който остави публиката безмълвна, способна единствено да се изправи и да ръкопляска.
„Племе“ е дълбоко искрен разказ за човешките взаимоотношения, но и урок – да не словоблудстваме и да чуваме със сърцата си.
