- Да играя Хамлет е нещо, което не съм си и представял.
- Ако се занимаваш с изкуство трябва да си запален и да ти е забавно.
- Най-хубаво е да имаш на база на какво да си повярваш и все пак да си земен.
- Не мога без усещането, че съм жив.
Снимка: Adriana Yankulova Chapkanova
Може да откриете много значения на името Ясен, свързани със сила и дълголетие, красота и мъдрост. Както в българската традиция, така и например в скандинавската митология дървото Ясен е свещено. Тези характеристики можете да откриете и в Ясен Атанасов.
Той е Хамлет в Театър Българска армия, Ван Гог в Театър 199, Анди във филма „Петя на моята Петя“, Никола в сериала „Алеята на славата“. Маските на тези и всичките му останали превъплъщения бяха свалени и на срещата ни се появи човекът зад всички тях – Ясен Атанасов. Макар да намира глоба на скутера си малко преди да дойде, Ясен носеше със себе си неотменната си усмивка и чувство за хумор.
Той е поредно поколение актьор.
Баща му е известният преподавател, актьор и режисьор Атанас Атанасов, майка му – Десислава Стойчева, също преподава и играе, баба му и дядо му са народните артисти Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев. На Стената на славата пред Театър 199, където активно са играли, има пано с техните отпечатъци, а сега внукът им се качва на същата тази сцена. Като дете Ясен участва в два мюзикъла в Младежкия театър, където си партнира и с Тодор Колев.
Снимка: Театър 199
„С такова семейство как да не станеш актьор?“, бихте си помислили. Той обаче не мечтае за артистична кариера и дори прави не особено успешен опит да учи нещо напълно различно в чужбина. Въпреки всичко, съдбата, ако вярвате в нея, сякаш го е белязала – все пак
той е роден в Деня на театъра – 27 март.
И така каквото е трябвало да стане, става.
Ясен завършва НАТФИЗ при проф. Ивайло Христов през 2021 г. и още като студент става част от театъра на Армията. Казват, че е един от най-добрите в класа си, но това никога няма да го чуете от него, защото той признава, че е изключително самокритичен, внимава да не се възгордява и дори трудно приема комплименти.
Снимка: Сдружение „Суматоха“
А класът им в Академията е култов. До днес пазят приятелството си и работят по общи проекти като дипломното им представление „Суматоха“ и сериала „ОтБор“. Ясен се снима в „Гунди – легенда за любовта“, но най-голямата му роля в киното е в „Петя на моята Петя“. Той е от актьорите обаче, които не обичат да се гледат.
Освен на екран и в театъра, Ясен се изявява и в интернет пространството в подкаста, който създава - „Ти да видиш“.
Отдавна ми се искаше да се срещнем и поговорим за всички интересни неща, с които той се занимава, така че премиерата на представлението „Хамлет“, в което той играе главната роля беше перфектния повод.
Има нещо в погледа му,
което вълнува, независимо каква роля играе, а чувството му за хумор определено е заразително. Докато говори сякаш влиза в роли. По време на срещата ни, забелязвам и начина, по който се усмихва в края на въпросите ми, щом разбере какво ще го попитам още преди да съм го направила. А за какво си говорихме? За театъра, за порастването, вътрешните неуверенности и външните оценки, за ролите, пътешествията и свободата. Продължете да четете и ще разберете (почти) всичко…
С баща си Атанас Атанасов в „Хамлет“; Снимка: Борис Урумов
– Ролята на Хамлет е може би сред най-големите в кариерата ти досега – какво си помисли, когато за първи път разбра, че ще се превъплътиш в този образ?
– Питах режисьора дали е сигурен и дали не прави грешка като ме разпределя за Хамлет. И той ме увери, че няма никаква грешка и точно аз трябва да съм човекът, който да го направи, защото в нашия театър има много млади момчета, и мисля, че сме се събрали една много готина група.
Това е нещо, което не съм си представял. Ако се случи – супер, голямо предизвикателство е. Ако не се случи – така е било писано.
Не съм имал очаквания, не съм се стремял към тази роля.
Но някак така се подредиха нещата… И да, бях изненадан, не знаех дали може да се получи нещо. Но в един момент нямаш избор като имаш дата за премиера и да си готов, и да не си, трябва да излезеш.
– На едно място казваш, че си се чувствал изключително неподготвен да изиграеш Хамлет – не мислиш ли, че неопитността понякога може да бъде предимство?
– Той и режисьорът (бел. р. Стоян Радев) каза, че и Хамлет не е бил готов за нещата, които ще му се случат, затова аз пасвам някак си в неговото виждане. Така че мисля, че едното спомогна за другото.
– Знам, че за всяка роля се подготвяш усърдно – какво си взе от подготовката тук? Преоткри ли Шекспир?
– Когато се подготвям за роля винаги искам да си намеря нещо външно, което да добавя. Някак не си вярвам достатъчно, че само присъствие, логично казване на текста или нещо отвътре, би било достатъчно. Винаги искам да добавя някакви неща. Със Стоян говорихме доста по този въпрос. Той се стремеше да ме убеди, че просто трябва да бъда себе си. Всичко го има в текста, аз го нося някак като натура и ще стане.
Просто трябва да се доверя – това ми е много трудно.
И наистина, в крайна сметка, доста неща изчистих. Усетих, че това да добавям неща, като да се движа или говоря по специален начин, не работи за този спектакъл. Просто трябва да вляза в обувките на този човек. Реално това съм аз. Всеки от нас е Хамлет по някакъв начин. Тя затова е вековна пиеса и всеки може да се открие по различен начин в нея. Аз може би опитах да открия това, което е в мен.
С баща си Атанас Атанасов в „Хамлет“; Снимка: Борис Урумов
– Баща ти, Атанас Атанасов, играе бащата на героя ти в пиесата – притесняваше ли се от този факт или по-скоро се вълнуваше?
– В началото не знаех какво ще е, беше неизвестно, защото ние като цяло не обсъждаме толкова много професията. Не коментираме всяко представление. Ако някой има нужда да каже нещо на другия, му споделя и мнението ни е важно един за друг. Но бях притеснен. После обаче се успокоих. Процесът беше дълъг, имаше своите трудности, спадове и върхове. В един процес неминуемо се минава през критични моменти.
И усетих, че неговото присъствие ме кара да се чувствам спокоен.
Та явно беше точното нещо, което трябваше да се случи. Не усещам да ме съди или преценява, няма такива неща. Много е хубаво.
Снимка: Филип Шопов
– Ако те върна назад в детството ти – какво си спомняш, какво дете беше?
– В училище имаше една група, която правеха пълни щуротии и аз някак успявах да запазя баланса – хем да не изям шамарите, хем да участвам във всичките глупости. Не знам как го правех. Винаги бях на косъм да ме накажат. В часовете говорех, правех се, че се удрям в някакви прозорци, падах… Имам толкова забележки, че разсейвам съучениците си. Но се опитвах да се радвам на детството си.
Много време съм прекарал с баба ми и дядо ми. Даже те главно се грижеха за мен в един период. Летата на вила, сред природата...
Бях малко непослушно дете, но и не прекалявах. Виждах, че нашите позволяват много неща и не исках да им се качвам на главата. Те бяха много заети, но все успяваха да намерят време, имали сме хубави моменти. И със сестра ми си бяхме голяма опора. Беше хубаво и все по-често се сещам за миналите дни.
С родителите си преди наградите АСКЕЕР 2024; Снимка: Борис Урумов
– А чувстваше ли, че имаш различно детство от останалите, защото израстваш в актьорско семейство?
– Аз още на 8-9 години бях на кастинг в Младежкия театър за мюзикъла „Оливър“ и до около 17-годишен играх там в два различни мюзикъла. Обаче това винаги съм го приемал като хоби. Отивам, за да видя приятели – като малък за мен това бяха приятели и те ме отгледаха в Младежкия театър. Беше приятно и различно. Кой след училище отива например в театъра, там играе, стои до 10 часа и после пак отива на училище? Беше много интересно.
Но съм се наслушал на какви ли не неща – за позитивните и негативните страни на тази професия. Това ме научи да нямам очаквания, да съм по-спокоен, като навлизам в нея и да не се изненадвам от неща, които не са честни например, или как работят процесите и механизмите в културния сектор.
Като влязох в Академията, ако видех нещо, което е доста крайно или несправедливо, това ме натоварваше и исках да се боря срещу него, но не се учудвах. Но има много хора, които имат нереалистични очаквания, представят си всичко много розово и се сблъскват с реалността, колкото и позитивно да са настроени. А има доста гнусни неща, които се случват и в нашия бранш, неща, които могат да те разочароват. И може би
затова ми помогна семейството и съм благодарен, че бях подготвен.
Но все пак хубавите неща в професията са доста повече. Плюс това баба ми и дядо ми никога не са си позволявали да кажат нещо против някого, бяха толкова деликатни хора.
С Елеонора Иванова; Снимка: Деян Йорданов
– В Академията влизаш в класа на проф. Ивайло Христов и знам, че ти и всички от класа го уважавате изключително много. Какво е усещането той да застане рамо до рамо до вас пред камера в проекта ви „ОтБор“?
– Може би той и екипът му имат добър усет за всички, които избраха, защото класа имаше много силно ядро. Имахме много добри учители – Ивайло Христов, Мартин Киселов, Мирослава Гоговска, Кристина Янева, Мартин Каров – усетиха ни и явно са ни подбрали добре, защото продължаваме да се подкрепяме, да мислим нови неща. Всеки е нанякъде, но все пак се събираме за смислени проекти. Работим добре заедно и виждаме, че има някаква енергия и за това виновен е професорът.
А усещането… Ние сме истински респектирани от него, много ни е трудно да водим разговори като приятели. С Йоан и Тео (бел.р. Йоан Попов и Теодор Кисьов), двете момчета от нашия клас, които написаха сценария на „ОтБор“, отидохме заедно на море с идеята да отидем при професора и те да му разкажат за идеята, че ще кандидатстваме за финансиране и се надяваме да го спечелим. Отидохме много плахи, аз особено, защото нямам нищо общо с писането, сценария. А той много се зарадва –
радостен е за всичко, което правим, че все още се държим заедно.
Така много хора от класа пишат песни, сценарии или пиеси и му ги изпращат, за да ги прочете и да даде мнение.
Тогава му представихме идеята, той прочете сценария, но беше много дълъг процес и една година по-късно го заснехме. Беше много хубаво, аз съм се смял много. Той е човек, който така импровизира, толкова е навътре в нещата, че ние сме 10 момчета на игрището и се опитваме да се съсредоточим, а той просто влезе с две реплики и ние сме леш…
А Елена Телбис, която е режисьор, също е завършила при професора и заедно са работили много. Може би това е част от причината той да се съгласи толкова бързо, защото всички сме негови ученици и сме възпитани към едно и също чувство за хумор, етика в работата и т.н. Събрахме се хора, които имаме едни и същи възгледи. Ако не друго, поне беше забавно. Ако се занимаваш с изкуство трябва да си запален и да ти е забавно, защото иначе става работа. А то не е точно работа…
Снимка: Борис Урумов
– Преди НАТФИЗ обаче искаш да учиш в чужбина, заминаваш, връщаш се, после си на косъм да заминеш пак – но някога част от причината била ли е, защото си искал да избягаш от фамилията си?
– Може би точно това се опитах да направя. Имах няколко периода. Като малък бях в театъра като хоби и даже бях казал на нашите: „Аз като завърша училище, влизам в НАТФИЗ, ставам актьор, ще живея в София и даже апартаментът трябва да остане за мен“. След това като станах на 16-17 години вече не исках това. Та, пробвах – имах шанса и възможностите да уча друго, имам и други интереси. Но така се случи, че…
– Не успя да избягаш от съдбата си?
– Не, не успях. Явно нещо е останало в кръвта ни, може би е повече от желание или талант.
– А вярваш ли в съдбата?
– Започвам все повече така да гледам на нещата. Баба ми например вярваше много, имаше зверски силна интуиция.
Аз бях много свързан с нея.
Тя вярваше, че всичко се нарежда, че не е случайно. От няколко години започвам и аз да виждам, че наистина няма случайни неща, всичко – и добро и лошо, се случва с цел и причина.
– Заради фамилията, която носиш или заради младостта ти някога срещал ли си недоверие и пренебрежение?
– Мисля, че не. Конфликти се случват, или с някой режисьор ми е по-лесно да намеря общ език, с друг по-трудно, например. Но сякаш не съм усещал пренебрежение. Все пак режисьорът избира с кого да работи и ако той тръгне с пренебрежение към актьора или към някой от екипа, процесът ще е много неприятен. Но да съм се чувствал потиснат от нечие отношение към мен, засега май съм имал късмета да не ми се случи. Досега съм се срещал с хора, с които взаимно се уважаваме и оставяме тези неща настрани. Но има много такива примери, за които съм чувал покрай мен.
В „Комедия на корупцията“; Снимка: Борис Урумов
При мен не е толкова до пренебрежение, а до чувството дали ще се справя достатъчно добре. В мен седят едни подсъзнателни очаквания и
аз съм най-строгият си съдник.
Ако е пренебрежение, то аз ще се подценя и ще си кажа: „Нищо не направи“. Започвам да работя върху това и искам да го променя, защото дори не знам как адекватно да приемам, когато някой ми каже: „Супер си“.
– Културата ни е такава, че ни казва как до определена възраст трябва да сме постигнали определени неща и постоянно трябва да преследваме следващото, по-голямо нещо – ти изпадал ли си в моменти, в които чувстваш, че „не правиш достатъчно“?
– Последно в „Хамлет“, защото това е голям текст, с годините всички му се кланят, но си казах: „Това е просто една човешка история, разкажи я така“. В един момент обаче си казваш, че може би не правиш достатъчно, че някъде трябва още да работиш. А премиерата не е решение за нищо – тя минава и ти тепърва трябва все повече да изграждаш образа.
– Как се справяш в тези моменти?
– Това ме „закопава“ понякога, но някак успявам да се прикрия и да си сложа маска. Защото на мен много ми личи, само по изражението можеш да разбереш, че не ми е добре, или че не съм доволен. Но се опитвам на сцената да не мисля за това, да се връщам отново към партньора си в пиесата.
В „Племе“; Снимка: Борис Урумов
– А как възприемаш нещата, които чуваш за себе си отвън?
– Давам си сметка, че за съжаление май завися доста от тях. В нашата професия – практикуваш я заради себе си и собствено удовлетворение, но реално оценката може би наистина идва отвън. Играеш пред хора, те имат мнение за теб, не знам… Започвам все по-често да си мисля, че явно завися от мнението на хората. Опитам да не е така. Колеги са ми казвали и друго – че сякаш не обичам да получавам обратна връзка. А аз вътрешно искам да ми кажат, но явно изглежда по друг начин. Все едно не искам да ми казват как се правят нещата…
И в същото време искам да се уча и да получавам критика.
Но още не знам какъв е отговорът – дали е важна оценката на хората или не.
Понеже нашето изкуство е много субективно, въпросът може би е да избираш коя критика да приемаш и от кои хора. В критиката от професора ми веднага се вслушвам например и да не ми хареса се опитвам да я приема.
– Изглежда, че хуморът е важна част от живота и кариерата ти, имаш обаче и драматични роли, като тази на Хамлет – къде се откриваш повече – в комедията или в драмата?
– В „Хамлет“ има възможност да се използва хуморът и аз реших да приближа образа към мен и да покажа тази част от себе си, която винаги ще присъства. Но е хубаво като усетиш, че въздействаш на публиката по този начин, че ги забавляваш. В другите моменти пък усещаш как те слушат, когато си по-сериозен. Във Военният театър, където съм, имам възможност да играя всичко. Имам шанса да работя с режисьори по всякакви текстове – от Шекспир до наши съвременници и да имам както сериозни, така и комедийни роли. Не знам къде се намирам повече. И двете са ми интересни. Може би е най-добре, когато в една пиеса се преплитат и едното и другото, да можеш да се развихриш и в двата спектъра, да експериментираш.
В „Суматоха“; Снимка: Червената къща
– „Суматоха“, дипломният ви спектакъл, е награден с отличието „Млада надежда“ на наградите „Златен кукерикон“. Ако трябваше да напишеш рецепта за създаването на една „млада надежда“ какви съставки би включил?
– Това продължава да ми е едно от най-любимите представления, в които играя.
Според мен е много важно човек да не се взима на сериозно,
особено в началото. Примерно за себе си съм чувал, че съм надут или, че съм си повярвал, а в действително отвътре съм ходеща несигурност. Най-хубаво е да имаш на база на какво да си повярваш и все пак да си земен. Другото е може би търпение. Аз имам късмет и съм благодарен, че влязох в театъра още докато бях в 3-4 курс. Но имам познати, които се борят, пробват различни начини и нещата при тях се случват, просто трябва повече време, или друг шанс. Наистина трябва търпение – има актьори, които правят пробив на 40 г., други на 16. Важно е също да изпитваш удоволствие от това и да използваш младостта и енергията си да те движи, а не да се дразниш за някакви неща.
Това са все неща, за които говоря, но не правя (смее се). Смятам, че съм земен, но съм толкова нетърпелив човек. Уча се.
– В песента към представлението „Солунските атентатори“ е включен цитат на един унгарски поет, който казва: „Две неща ми трябват на земята – те са любовта и свободата“ – кои са твоите две неща без които не можеш да живееш?
– Не мога да живея без хора около мен. Аз нямам особено голям кръг от хора и с годините се случва така че те стават все по-малко. Но усещам, че не мога без тях, без града и глъчката около мен. Не мога без живота, без усещането, че сме живи. Другите неща са клишета – любовта, свободата, естествено. Особено във времена като днешните свободата е нещо, без което не можем.
Свободата и жизнеността, която притежаваме – не трябва да ги губим.
– В този ред на мисли в едно ваше общо интервю, баща ти казва: „Макар да съм прекарал почти целия си съзнателен живот в театъра, театърът не е целият ми живот“. Та извън театъра какво друго те пали? Или както би казал Крис Захариев „Какво те прави жив“?
– Точно това, което направихме с Криската (бел.р. „Да се изгубиш нарочно“). Пътуването, изследването на нови места. Хубаво е да видиш колкото се може повече от този свят. Не мога да стоя на едно място, искам винаги да съм на някъде, да се движа. Имам други хобита и идеи, които понякога спирам заради работа, но те горе-долу са свързани с творчество. Като малък например карах много колело. В момента го правя по-рядко, затова пък си взех скутер и само обикалям с него – това ме кара да се чувствам жив и свободен.
В „Солунските атентатори“; Снимка: Борис Урумов
Но е хубаво театърът да не е целият ти живот. Баба ми написа една книга „А театърът може без всеки от нас“. Имай предвид, че тя е била от водещите актриси в продължение на 40 години. Но театърът наистина може без всеки един от нас. Всички сме преходни.
– Споменавайки проекта „Да се изгубиш нарочно“ – може би това беше първият път, в който аз чух името Ясен Атанасов. След толкова време какво все още носиш в себе си от това приключение?
– Носи ми това, че е оставило следа в хората. Без абсолютно никаква претенция – ние не сме очаквали да стане фурор, а то се получи и достигна много хора. Хора в момента ме срещат и казват: „Бяхте много готини“, „Това ме промени, докато учех в чужбина…“ Има я носталгията и виждам как е повлияло и е
капка свежест и смисъл, че и тук се случват готини неща.
– Докъде стигат мечтите ти?
– Имам смели мечти. Имам агент в чужбина и имам желание да пробвам извън България. Имам мечти и искам да си докажа, че и тук и там може. Ходя по уъркшопи извън България, срещам актьори от всякакви държави и смея да твърдя, че българските актьори не отстъпваме по нищо.
