„В тази страна има много любовни истории, които остават заровени в пръстта. Трябва да разкопаем повърхността, за да пораснат, за да могат да съществуват повече като тях”. Така испанският поет и драматург Федерико Гарсия Лорка обрисува неособено привлекателната действителност в родната си страна във филма претендент за „Оскар” – „Черното топче”. Макар образът му (изигран от Алберто Кортес) да се появява на екран едва за няколко минути, смея да твърдя, че оставя едни от най-дълбоките послания в близо 3-часовия епос на Хавиер Калво и Хавиер Амброси (Лос Хавис), представен у нас в рамките на фестивала „Синелибри”.
Разтърсена и объркана са двете прилагателни, с които бих могла да опиша начина, по който словата му накараха да се почувствам. Защо любовта трябва да бъде крита и потискана? Не е ли именно тя най-голямото вдъхновение на изкуството? И ако е така –
готови ли сме да погребем и него, хвърляйки пръст по онези, изпитващи (забранени) чувства
към ближните си. Табу вероятно е по-правилната дума, която да използваме в случая, за да опишем феномена, който се наблюдава от десетилетия не само в Испания, но и по целия останал свят, когато стане въпрос за еднополова връзка. Лъжейки се, че стереотипите ще ни водят напред, както и че ако споделяме обществените възгледи, ще останем част от цялото и няма да бъдем отритнати, често попадаме в един своеобразен капан. Умът ни се оказва зад непреодолими решетки, които сякаш единствено изкуството в различните му форми продължава да се опитва да разбие - както в миналото, така и днес. Именно тази дълбока връзка между настоящето и предишните времена изследват Лос Хавис и в най-новия си филм.
Снимка: Movistar Plus
„Черното топче” се движи плавно между три различни човешки истории, които се разиграват през 1932, 1937 и 2017 г. Дълго време връзката помежду им остава мистерия за зрителя и по мое мнение това е поредното пленително качество на проекта, редом със
забележителната кинематография, впечатляваща актьорска игра и музикално оформление.
Аз все пак ще си позволя да ви разкрия малка част от това, което свързва Себастиан (актьорски дебют на музиканта Алваро Лафуенте Калво), Алберто (Карлос Гонзалез) и Карлос (Мило Кифес) – техните сексуални наклонности.
Снимка: Carla Oset/Netflix
Ключова за повествованието е ролята на Карлос – млад мъж от заможно семейство, който се опитва да стане член на казиното в Гранада, но е отхвърлен заради слуховете за сексуалната си ориентация. Защо историята му е така важна? – Защото ни позволява да надникнем из страниците на последната пиеса на Лорка, която остава недовършена след преждевременната му смърт. Носеща името „Черното топче”, тя деликатно внася основната метафора във филма – тази за отхвърлянето на различните.
Снимка: Movistar Plus
„Няма да се натрапвам в сърцето ти, но извън тези врати трябва да бъдеш това, за което си роден“, обръща се към него баща му в една от сцените. Нима ни е позволено да бъдем себе си единствено когато „вратите са затворени”? Докато той се крие за болните разбирания на баща си, Алберто – провален драматург от настоящето, разчита на онлайн запознанства, за да запълни празнотата, зейнала в душата му, вследствие на травмите от детството. Сюжетната линия, следваща героя му, е една от онези, за които можем да кажем, че се променя бързо и напълно неочаквано след едно телефонно обаждане, което го тласка обратно към корените му и най-накрая го убеждава да (си) зададе въпроса „Защо?”
Снимка: Carla Oset / Netflix
Последен, но не и по-важност е Себастиан, който е свързващата нишка между другите два основни персонажа. Артист по душа, той е принуден да се откаже от тромпета и да го замени с пушка по време на Испанската гражданска война. Напълно неочаквано за мен, преживяванията му в тези размирни години го
учат не да мрази и убива, а да разпознае любовта
в лицето на Рафаел (Мигел Бернардо).
„Черното топче” може и да е филм, вдъхновен от различните куиър идентичности, но определено не е продукция, която да е предназначена единствено за подобна публика. Както казва режисьорът Хавиер Амброси, „много хора могат да разкрият Лорка чрез този филм”. Аз бих допълнила, че макар да се съсредоточава върху неговото творчество (бел. ред. и пиесата „Тъмният камък” на Алберто Конехеро), проектът отваря много повече врати към непознатото, колкото самият екип си представя. Чрез него се докосваме не само до авторите, но и до онези хора от близкото и далечното ни обкръжение, които може би продължават да живеят в страх да се разкрият пред нас, за да не бъдат отритнати.
Снимка: Elastica Films
Тази тема е особено актуална днес, когато различията не само поставят разделителни линии, но и носят носят тежки последствия за нас като общество. Едно от тях е пълната дехуманизация на тези, които споделят други виждания или сексуални интереси.
„Да изгаряме от желание, но да си мълчим за това е най-тежкото наказание, което можем да си наложим”, изтъква Лорка. Когато това усещане е предизвикано от друго човешко същество, картината става все по-тежка, а ситуацията непреодолима – сякаш
животът и цялото ни съществуване „висят на тънък косъм”,
който е напът да се скъса, под „ударите” на околните, чиято единствена работа е да ни сочат с пръст и осъждат изборите ни. Избирайки да живеем по този начин, винаги стигаме до преломния момент в живота си, в който осъзнаваме, че се чувстваме сякаш никога не сме живели истински, защото „часовете не са били наши” и сме си мислели, че винаги ще има бъдеще. Междувременно обаче настоящето всъщност е изтичало като пясък между пръстите на ръцете ни.
Снимка: Moviestar plus
Въпреки че всичко това звучи страховито, Лос Хавис успяват да му придадат лек финес и деликатност, като измежду бомбите, изстрелите и разочарованията вплитат поетичността на любовните отношения и ни учат да бъдем себе си, защото в противен случай светът може напълно да се срине. Не пропускайте да гледате „Черното топче” в подбрани кина в страната от 6 ноември.
