- Напът съм да се откажа от писането на сценарии заради натрупани умора и разочарование.
- Ставал съм свидетел на модерното робство, показано в „Made in EU“, с очите си.
- „Безветрие“ е най-личният филм, по който съм работил.
- Не познавам хора, работещи в киното, които не са поне малко ментално обременени и в хубавия, и в лошия смисъл на думата.
- И най-легендарните режисьори и сценаристи нямат готова формула за направата на добър филм, късметът е ключов за работата ни.
Безсънни нощи и безкрайни часове пред белия лист, „жонглиране“ с проекти и потапяне в чужди истории и проблеми - така изглежда ежедневието на сценариста. Звучи като неблагодарна професия, мислех си, докато вървях към офиса на „КиноКлас“, където ми предстоеше да се срещна със Симеон Венциславов. Обещах си да го попитам дали в действителност е така, за да мога да навляза в света на кинодраматургията, който до този момент ми беше напълно чужд.
Усетих динамиката и високите обороти, на които живеят занимаващите се с професията, още с влизането си. Симеон Венциславов ме посрещна усмихнат и помоли за още няколко минути, докато довърши нещо на лаптопа си. Не след дълго вече седеше срещу мен с чаша горещо кафе в ръка, готов да отговаря на десетките въпроси, които бяха изникнали в съзнанието ми, докато се подготвях за това интервю.
Постарах се разговорът ни да премине както през работното, така и през личното, за да дам възможност и на вас като читатели да опознаете хората, които често остават някъде извън светлината на прожекторите. Защо това е толкова важно според мен? Защото
те са не по-малко интересни, талантливи и отдадени на процеса по правене на кино.
Защото те заслужават трудът им да не „полита към топлите страни“ още след първия повей на зимата.
Снимка: Личен архив
Някъде зад приветливостта, излъчвана от очите на Симеон Венциславов, определено струеше и доза разочарование от системата, която проваля своите творци. В крайна сметка се осмелих да го попитам дали работата му е неблагодарна. Отговори ми, че „колебанията понякога не те оставят да спиш“, както и че болката на героите ти може да се усети в собствените ти гърди. И все пак – той седеше пред мен, току-що завършил своя девети сценарий за пълнометражен филм. Искрено се поколебах какво продължава да го мотивира, а той простичко ми отвърна, че работата в киното е толкова пристрастяваща, че човек понякога може да загуби връзка дори и с реалността.
Застинали някъде между действителното и фикционалното, със Симеон Венциславов успяхме да проведем един разговор, който определено заслужава вашето внимание. Отделете си време да го прочетете, защото
изкуството възпитава поколения, а активната гражданска позиция ни гарантира едно по-сигурно утре.
- Здравейте, г-н Венциславов, срещаме се скоро, след като филмът „Made in EU“, чийто съсценарист сте, направи своята премиера в кината в цялата страна. Разкажете ми малко повече за творческата симбиоза между Вас и режисьора Стефан Командарев.
- Това е четвърти пълнометражен филм, който правим заедно, така че нямаме никакви проблеми от гледна точка на стиковане – познаваме се достатъчно добре. Идеята на Стефан произлиза от дънки, които си е купил, и книга, която е прочел, а за мен сюжетът беше ежедневие като дете. От Бяла Слатина съм и по времето на комунизма там имаше едно огромно шивашко предприятие с 3 смени, включително и нощни, защото се изнасяха дрехи за СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Дядо ми и баба ми работиха там, но се пенсионираха още преди промените. Майка ми обаче остана. В Северозападния район няма много работа, а според соцпланирането в града имаше шивашко и транспортно училище. „Произвеждаха“ се много кадри за тези две индустрии. В един момент всичко се промени. През 90-те заводът беше разпродаден и много хора останаха без работа. Тогава започнаха да навлизат чужди фирми, които се занимават с шиенето на ишлеме – дрехи, които струват, колкото месечната заплата на служителката, която ги е ушила. Докато майка ми беше там, трябваше да поема 12 или 14-часови смени при 6-дневна работна седмица. Понеже собственикът на предприятието имаше и ресторант, караше служителите си да чистят там. Видял съм това модерно робство с очите си. Бил съм в тези предприятия и съм дишал въздуха вътре. От платовете се вдига
прах, който е брутален. Ако дълго време го вдишваш, развиваш белодробни проблеми.
И все пак хората са били принудени да се примирят заради липсата на друга възможност за заетост. За мен „Made in EU“ се превърна в личен проект, макар да започна от друго място. Никога не ми е хрумвало да правя филм за тази индустрия, но когато Стефан ми сподели идеята си, веднага се съгласих.
- В предишни интервюта сте споделяли, че един сценарий може да търпи сериозни промени в хода на написването си. Какво го имаше на хартия, но не успя да попадне във финалния вариант на „Made in EU“?
- Намерих стар трийтмънт, който започва така: „Блага е бивша олимпийска шампионка по спортна стрелба“. „Посоки“ стартира като проект с името „Съвместимост“, който разказва за трансплантация на сърце. Във финалния вариант тази сюжетна линия се запази, но като част от едно по-голямо цяло от различни истории. Да направиш филм отнема време, през което самите ние като автори може да променим възгледите си. Истината е, че ми е трудно да отговоря за „Made in EU“, защото се старая, когато приключа с един проект, да го забравя веднага. За мен продукцията вече е в историята. Сега работим по нов филм със Стефан, а той разработва и такъв, в който аз нямам участие. Зает съм и с няколко заглавия на други режисьори. Опитвам се да се фокусирам върху това, което е на преден план в ежедневието ми.
- Световната премиера във Венеция с 8-минутни овации и наградите от фестивали във Франция и Испания доказват, че филмът е успял да развълнува чужденците. А как го прие българската публика – и по-точно успя ли тя според Вас да вникне в посланието, което искахте да предадете?
- Хубав въпрос. Не съм проверявал как върви филмът в кината в България, може би по-същата причина, която посочих преди малко – за мен вече е минало. Когато един проект се създаде и тръгне по кината, започва своя собствен път, който ние - авторите, не можем да контролираме. Хората ще го харесват, мразят, свръхинтерпретират, ще виждат неща, които ги няма, ще му се придава политическа стойност. С уточнението, че не твърдя, че „Made in EU“ е сред тях, бих казал, че има филми, които предизвикват голямо вълнение в обществото. В подобни ситуации винаги съм си мислел, че проблемът е не в продукцията, а в хората. Ако нещо те притеснява, може би трябва да провериш на какво се дължи това. Надявам се „Made in EU“ да стигне до повече зрители, защото
като държава сме много назад по отношение на свободата на медиите.
Когато те не си вършат работата, се намесва изкуството. Филмите, по които сме работили със Стефан, може и да изглеждат сиви за много хора, но всъщност е по-правилно да бъдат определени като социално ангажирани. С проектите си се опитваме да „бръкнем в раната“. Вероятно няма да имаме зрителската аудитория на „Ергенът“, но се надявам, че поне хората, които харесват подобен тип кино, ще отидат да го гледат.
Снимка: Фестивал „Златна роза”/ Официална Facebook страница
- Когато създават изкуство (особено свързано със социална тематика), артистите обикновено имат идеята то да се превърне в катализатор на промяна. Вие обаче сте песимист, че това е възможно. Какво тогава ви мотивира да продължавате работа по подобни проекти?
- Надежда имам, при това тя започна да се увеличава през последните дни, след като видях какво се случи на площада. Първият митинг, на който бях със своите родители, беше през 90-а година. Минали са 35 години. Нормално е един път човек да има повече енергия, друг път по-малко. Струва ми се, че в един момент тя почти беше изчезнала и ние като общество сякаш започнахме да се примиряваме с всичко. В работен план започнах да се чувствам сякаш правя нещо безсмислено - нещо, което не помага на никого, такова, за което на никого не му пука. Имах усещането, че преувеличаваме смисъла на своята дейност и че нищо няма да се промени. През последните дни обаче съм оптимист –
има смисъл и нещата се раздвижват,
а ние трябва да участваме с активна гражданска позиция и с това, което правим.
- Това е четвърти филм, по който работите със Стефан Командарев. Написването на „Посоки“, „В кръг“, „Уроците на Блага“ или „Made in EU“ Ви се стори най-предизвикателно? А спомняте ли си колко време Ви отне всеки един от тези сценарии?
- Интересен въпрос. Никога не съм се връщал назад, за да се замисля кой от тях ми е бил най-труден за създаване. Предполагам, че работата по „Посоки“ е била най-сложна, защото тогава все още не се познавахме толкова добре със Стефан. Както вече споменах, започнахме филма като едносюжетна история и в един момент решихме да го променим. Взе се и решение повечето сцени да бъдат снимани в един кадър, което наложи изменения в драматургията. Към днешна дата нямам спомен за някоя конкретна трудност, защото със Стефан се работи много лесно. Той има спокойствието и отношението към хората, които осигуряват онова усещане, че сме заедно в тази дейност и по един или друг начин ще си свършим работата. С всеки следващ филм започвахме да се разбираме с по-малко думи. Това направи процеса по-лесен.
Снимка: Личен архив
- Няма как да не Ви задам и въпрос, свързан с многозначителния финал на „Уроците на Блага“. Смятате ли, че моралният ни компас е повреден?
- Има нещо много интересно при „Уроците на Блага“, което хората не забелязват първия път, когато го гледат. Истината е, че персонажът на Блага от самото начало не е особено симпатичен. Тя по-скоро е човек, поставил си морални граници, в рамките на които да спазва определени социални правила. Настъпва обаче момент, в който забелязва, че това не води доникъде. Тя няма какво да губи, заради което в нея започва да се отприщва едно чудовище, преминаващо собствените си граници. Стига се до ключовия финален избор. Вярвам, че на нас като хора поне веднъж ни се дава
възможност да минем през нещо като чистилище, но невинаги го забелязваме.
Не сме безгрешни, за това пък получаваме шанс да изкупим вината си по един или друг начин. Така се случва и с Блага, чието финално решение отчасти разбирам. Инстинктът за самосъхранение е най-силният у човека. За мен това беше най-логичният край на филма. Ако не бяха културното натрупване и религията, ние като същества вероятно щяхме да се самоизяждаме, насилваме и убиваме по улиците. Слава Богу, че културата и образованието у нас не са затрити напълно. В противен случай щеше да настъпи истинска джунгла.
Снимка: Личен архив
- Изключително ползотворно е и сътрудничеството Ви с режисьора Милко Лазаров, с когото работите по „Ага“ – история за семейство инуити, които търсят дъщеря си. Как изглеждаше процесът по подготовката Ви за филма, имайки предвид, че негови главни герои са представители на непознат народ?
- Много добре познавам отношенията, разгледани във филма, чието първоначално заглавие беше „Нанук“. Всичко останало е просто фон. Филмът може и да е фикция, но по него работихме пряко с антрополога проф. Асен Баликси. Ставал съм свидетел как в апартамента му в „Лозенец” идват хора на поклонение, на фестивали в чужбина също са ме питали дали го познавам. Той беше легенда в сферата на антропологията, но сякаш малко хора извън неговата област бяха чували за него. Даде ни часове записи, тъй като е живял в Канада с инуити. Вече дори не си спомням колко време съм им отделил и колко книги съм изчел по темата. Всичко това обаче е без значение, ако не се познават отношенията и емоциите, разказани във филма - по-специално отчуждението между поколенията.
- Сред списъка със заглавия, по които сте работили, се отличава и „Безветрие“ на Павел Веснаков. Пишете сценария заедно с няколко свои колеги, но със сигурност сте успели да оставите свой собствен отпечатък. Бихте ли ми издали кой е той?
- Това е може би най-личният филм, по който съм работил. Той започна като проект с други сценаристи, но с Павел направихме финалния вариант на сценария. В него има и елементи от моя личен живот. Докато работихме по продукцията, баща ми беше жив, след това се наложи да му бъде направена сърдечна операция, която не успя да преживее. В момента на премиерата в Карлови Вари той вече беше починал. Загубата на родител е ключова за сюжета. Гледал съм го много пъти, което не се случва често. „Безветрие“ е психологическа драма за мен самия. Филмът не е биографичен, но
онова усещане, че не си могъл да кажеш нещата, които си искал, е неизлечимо.
В момента работя и по нов проект с Павел Веснаков, който предстои да се снима март-април догодина. Казва се „Деконструкция“ и преди няколко дни завърших последната, за сега, версия на сценария му. Ще се снима в Обсерваторията в Рожен и разказва за семейство астрофизици.
Снимка: Личен архив
- Неведнъж сте правили интересно изказване - „след всеки завършен сценарий се чувствам по-слаб, по-болен, по-уморен, по-състарен“. Неблагодарна ли е работата на сценариста?
- Няма проект, в който да не си „вграждаш сянката“ , поне при мен е така. Винаги се опитвам да дам най-доброто от себе си. Проблемът с това е, че след всеки следващ проект човек остарява и се уморява повече. Истината е, че в момента съм на прага да се откажа да се занимавам с кинодраматургия заради натрупаните умора и разочарование от това какво се налага в кината в България.
За съжаление, у нас не се възпитава публика.
Радвам се, че все пак съществуват места като „КиноКлас“, където не само учим децата как се правят нещата, но и ги възпитаме на естетика. Събираме се с тях и гледаме филми, които няма къде да видят. По мое мнение образованието по кино трябва да влезе в училищата, защото е също толкова важно, колкото обучението по музика или изобразително изкуство. То заражда именно онази естетика, която на по-късен етап може да формира публика.
Колкото до частта на въпроса относно спецификите на професията – почти не познавам хора, работещи в киното, които не са поне малко ментално обременени и в хубавия, и в лошия смисъл на думата (бел.ред. смее се). Отстрани се вижда само фестивалната част – червените килими и премиерите. Хората не си дават сметка, че работещите в сферата преминават през един истински кошмар, опитвайки се да извадят нещо толкова лично от себе си навън, за да го представят на другите. Колебанията понякога не те оставят да спиш. Последният проект, по който работихме с Павел Веснаков, е свързан със загубата на едно малко дете. Самият аз имам син на 4 години. Понякога изпитвах физическа болка, живеейки с този проект. Въпросът е, че ти не пишеш по него само от 9 до 17, а след 18 часа главата ти се изчиства и се занимаваш с други неща.
Съжителстваш с тези персонажи, докато не предадеш сценария и той не бъде заснет.
Понякога проектите се усещат като много тежък камък на шията не само като ангажимент, но и като отговорност да ги направиш по най-добрия начин – емоция, през която трябва да преминеш, за да я предадеш и на публиката. В даден момент спираш да бъдеш адекватен. Понякога ми трябват не часове, а цели дни, за да се върна в реалността. Навлизайки толкова навътре в нещата, плащаш цената - вниманието към близките хора е оскъдно. Въпреки това обаче тази дейност е като някакъв вид пристрастяване.
Снимка: Festa del Cinema di Roma/ Официален сайт
- Работата на сценариста е свързана и с известен риск. Голяма част от нея трябва да се свърши преди въобще да знаете дали проектът ще бъде финансиран.
- Самото естество на работата ни е такова, че когато започваме, сме наясно, че това, което сме създали, може да не просъществува. Работил съм по проекти, които не са успявали да получат финансиране, а трудът ми е отивал на вятъра. Наскоро си говорих с Милко Лазаров, че работата ни се превръща в хоби, което не е хубаво. Ако искаме да бъдем професионалисти, трябва да се издържаме само от кино. А ако трябва да правим и нещо друго, то това означава, че ни е само хоби. В подобни ситуации обаче човек трудно би могъл да отдели достатъчно време и енергия на целта си. Не искам да твърдя, че у нас нещата са най-зле от финансова гледна точка, но все пак се наблюдава разлика спрямо други пазари.
Работещите на свободна практика навсякъде по света изпитват затруднения.
- Животът Ви сякаш наистина следва определен сюжет въпреки „завоите по пътя“. Защо избрахте точно кинодраматургията за своя професия – от малък ли пишете?
- Бях 17-годишен, когато завърших гимназия и си взех документи за кандидатстване в НАТФИЗ за специалност „Режисура“. Тогава приемаха само 3-4 души и така ѝ не ми стигна смелостта, за да кандидатствам. Вместо това заминах да уча „История“ във Велико Търново. Преместих се в София и започнах да работя в книжарници. Там се запознах с колежка, която искаше да кандидатства „Драматургия“. Реших да опитам и аз, кандидатствах, приеха ме и завърших. Моите първи два филма като сценарист –
„Ага“ и „Посоки“, имаха премиери в Кан и Берлин – едни от най-големите фестивали в света.
Филмът, който предстои да заснемем с Павел догодина, ще ми бъде девети пълнометражен. Работих и по един македонски филм, който вече е готов. Проектът е много любопитен, базиран е на словенска пиеса. Та предстои да излезе и първият ми международен филм.
Ако трябва да се върна на детството ми – не споменавам, че съм писал, защото мисля, че страшно много хора са го правили. Винаги съм обичал книгите, работил съм и в сферата, но никога не съм предполагал, че това ще се превърне в моя професия.
Снимка: Личен архив
- Завършвате „Драматургия“ в НАТФИЗ, но споделяте, че знанията си по-скоро сте придобили „на терен“, а не в университета. Какъв всъщност е ключът към изграждането на успешния сценарист?
- Бих разделил въпроса на две части. Едната е много деликатна, но важна. В Академията научих ключови неща като основите на драматургията, но в НАТФИЗ има проблем, на който трябва да се обърне внимание. Колеги, които нямат написан и 1 пълнометражен филм през живота си, стават асистенти, а хора без опит в снимките преподават на децата режисура. Това е абсурдно! По същата логика един студент може просто да отиде в библиотеката и да прочете книга. Дано да не съм прав, но имам усещането, че Академията не проявява интерес да покани професионалисти да обучават студентите на това, което наистина се случва. Убеден съм, че колегите познават теорията безупречно, но какво от това, ако не са се сблъсквали с проблемите, които се появяват в хода на работата на терен.
Най-ключови за работата в киното са три неща –
гледане на филми, житейски опит и професионализъм.
За съжаление, децата, които идват в „КиноКлас“, не са гледали ключови филми от историята на това изкуство и не познават режисьорите, но сме си поставили за цел да променим това.
- А на успешния филмов сценарий?
- Съществува израз, който гласи, че добрият филм е случайност, а гениалният – инцидент. И най-легендарните режисьори и сценаристи нямат готова формула за направата на добър филм. Наскоро изгледах документалния сериал за Мартин Скорсезе, където говори много за собствените си провали, при това за филми, които е бил убеден, че ще са успешни. Достига до моменти, в които никой не иска да снима с него, но после отново се изправя на крака. Гледах и филма на Джафар Панахи, който спечели „Златна палма“ в Кан. Толкова е простичък, а всъщност жесток. Такъв тип продукции или остават напълно незабелязани, или стигат до върха на киното. Преди години си говорих с продуцента на първите филми на Дани Бойл. Разказа ми как един ден са му дали чанта със сценарии преди да се качи на самолета. Докато пътувал, извадил на случаен принцип един от тях, прочел го, много му харесал и след кацането веднага се обадил на автора и му казал, че ще го заснемат. Въпросният сценарий е бил този на „Плитък гроб“, а в чантата е имало вероятно още 10-15 чернови – може би също толкова или по-добри. Никой не знае – късметът играе огромна роля в работата ни.
Снимка: Личен архив
- Вие също сте извадили късмет с първия си професионален проект. Връщайки се назад във времето, има ли аспект от работата си, който считате за личен провал?
- Най-големият провал, който отчитам за себе си, е, че влизам във всеки проект с целите си енергия и време за сметка на близките ми хора. Докато работя, ми остава все по-малко време, което да мога да обърна на тези, които го заслужават. Ако трябва да разгледам въпроса от професионална гледна точка, бих казал, че досега не е имало нещо което много силно да съм искал да се случи, но да съм се отказал. Не се срамувам и от това, което съм направил дотук.
- По какъв начин всъщност селектирате проектите, по които да работите?
- Избирам проекти на хора, с които вече се познаваме и сме работили заедно, както и такива - близки до мен емоционално, социално или по друг начин.
- Бих искала да Ви върна отново на темата за провала. На какво Ви е научил професионалният Ви път до момента и какво искате да предадете на децата, които обучавате?
- Когато започнахме да правим „Ага“, Милко Лазаров ми каза нещо, което и до ден днешен пазя в съзнанието си. Искам да го предам и на децата - „трябва да разберем, че не сме гениални, но в това няма нищо лошо“. Колкото по-бързо се отърсим от притеснението, че трябва да сътворим шедьовър, толкова по-лесно можем да направим такъв. Когато сме притиснати от външните очаквания, започваме да блокираме. Хубавите филми имат простичък замисъл, но голяма идея.
