,,Много творения са интелигентни, но само едно разказва истории – и това сме ние!‘‘ Тези думи принадлежат на популярния писател на фантастични романи Тери Пратчет. Той е известен с разказването на истории, които не са от този свят и може би никога няма да се случат, но пък го прави толкова увлекателно, че сякаш се потапяш в тях, докато ги четеш. Разказването е умение, което не се тренира – ти се раждаш с него и го споделяш с хората не защото искаш, а защото така трябва.
В една магична вечер Мария Касимова-Моасе покани цялата публика в Theatro отсам канала, не на представление, а в живота си. За първи път бях на подобно събитие и от него очаквах не повече от малко забавни разкази, а може би и няколко тъжни за цвят. Това, което се случи в рамките на малко по-малко от три часа ме изненада – не бях на представление, а се пренесох в историята на някой друг човек.
Снимка: Сатиричен Театър
Минах през времевата зона, когато все още той не е съществувал, преживях трудностите на семейството му в Истанбул, станах свидетел на детството му и на най-топлите моменти от него, а накрая седнах на масата в дома на вуйчото и вуйната му и гледах как ни сервират безброй ястия.
Нямаше как през цялото време да не си мисля колко удивителен звучи животът на Мария Касимова-Моасе и възможно ли е нечие семейство да има толкова интересна житейска история, че да се посвети цял спектакъл на нея. Може би чак, когато излязох от театъра осъзнах, че всеки от нас може да бъде на нейно място, под една или друга форма.
Всеки от нас има свои собствени интересни истории, които могат да бъдат разказани – стига да знае как да го направи по увлекателен начин. Тук Мария Касимова-Моасе е истински майстор, историята на живота ѝ е удивителна – в това спор няма,
но за един разказвач е много важно как ще я поднесе на публиката.
Една тъжна случка може да се превърне в най-забавния момент от спектакъла, както и обратното. Малко са хората, които имат умението да ти поднесат най-обикновена ситуация като нещо, което да остави впечатление у теб и само чрез думи да се пренесеш в техния разказ.
,,Свободно падащи истории‘‘ започна с предупреждението, че Мария Касимова-Моасе не обича етикета ,,сторителинг‘‘, а предпочита хубавата българска дума – разказвачество. След това вече можеше пренасянето във времето и пространството да започне спокойно.
Първо тя ни отведе назад в миналото по времето на баба ѝ Марийка, която се влюбила в дядо ѝ и решили заедно да се преместят да живеят в Истанбул. Това било предизвикано от неразбирателство между двете семейства и религиозни различия, за които Моасе разбрала по-късно в живота си, че незнайно защо, но за много хора са определящ фактор. След това преминахме през тъжната история на баща ѝ, който бил изоставен от собствената си майка в един пансион с надеждата да му даде по-добро бъдеще. Малкият Хиндо Касимов успял да избяга навреме от там и да стигне до вече заминаващия кораб на баба Марийка съвсем навреме.
Снимка: Сатиричен Театър
Ами ако не беше успял? Това е въпросът, на който тази история се опитва да отговори през цялото време – не знам дали го прави, но определено повдига размисъл за думата ,,Ако‘‘ и затова колко причудлив може да бъде понякога животът. Спектакълът мина по този начин, къде със забавни, къде с тъжни истории, но винаги с някой поучителен урок накрая, който да ни покаже, че всичко, което ни се случва е с причина.
Караниците с приятели, раздялата с човек, с когото си мислел, че ще се обичате завинаги – всичко това е част от нашето съществуване. Може в началото да ни се струва като края на света, но съдбата има странно чувства за хумор, което понякога обича да показва в най-неподходящите моменти.
Затова ще завърша с един урок от Мария Касимова-Моасе, който мисля, че всеки трябва да чуе – ,,В живота първо трябва да се разделиш с някого, за да се събереш с този, с когото никога няма да се разделиш‘‘.
