„Това е и един от най-очарователните дебюти през последните години“, пише The Guardian за новата комедийна драма „Татко след полунощ“ (Club Kid). След премиерата си в рамките на 79-ото издание на Международния кинофестивал в Кан първият пълнометражен филм на популярния американски комик Джордан Фърстман, обявен от списание Vogue за най-смешния човек в Instagram, пристига на 14 ноември в българските киносалони със съдействието на MCF7Arts и „Киномания“. Влизайки едновременно в ролите на сценарист, режисьор и актьор, той разкрива пластове от дълбоко личния си свят чрез история, преливаща от страст, нежност, вина и надежда. През неговия поглед имаме възможността да надникнем отвъд етикета „повредена стока“, поставян на милиони мъже и жени, които, опитвайки се да овладеят „непримиримата“ си чувствителност, неусетно са попаднали в капана на опиатите.
Снимка: imdb
„Татко след полунощ“ ни отвежда в най-затънтените кътчета на куиър клубната сцена в Ню Йорк, където кетаминът и кокаиновите линии се разменят по-бързо от скоростта на светлината. Настанявайки се удобно във фалшивия балон на безгрижието, създаден от наркотиците, обитателите на тези пространства постепенно губят контрол над настоящето, а бъдещето им става все по-неясно. Един от главните заподозрени сред посетителите на тези събития е техният организатор Питър (Фърстман) – млад нюйоркчанин, който с всяка следваща доза самосаботира възможностите си за професионално и личностно развитие. Залостен от спомена за „мрачното си съзряване“, той попада в омагьосан кръг на бездействие, докато един ден на вратата му се позвънява и той разбира, че преди десет години е станал баща, без дори да подозира. Така тонът на продукцията се завърта на 180 градуса и поема в съвсем различна посока. Шумът на партитата е заменен от дълги разговори, бързата вредна храна – с домашно приготвена, а изкуствено предизвиканият от наркотиците прилив на адреналин – с истинска, споделена любов.
Снимка: imdb
„Филмът отразява реалността на нашето ЛГБТ общество. По-голямата част от персонажите са хора, които съм срещал на партита. Всички ние сме задължени да се борим – както като деца, така и като възрастни. Филмът нагледно показва предизвикателствата, свързани с присъединяването на едно дете към това общество. Не мога да отрека, че е трудно да се постигне перфектният баланс в такава ситуация, но исках да покажа, че това е възможно – по цветен и краен начин“, споделя Джордан Фърстман пред France Télévisions, като изтъква професионализма, с който неговият екранен син Арло (Реджи Абсолом) е подходил към ролята. „След като видях лицето му, започнах да развивам сценария, мислейки си за него. Той е много интуитивен. Усещам го наистина като свое дете към днешна дата.
Видях как израства пред очите ми по време на снимките. Наистина се гордея с него“, добавя той.
Двамата главни герои се впускат в това киноприключение с изключителна органичност. Те бързо се сближават, без да задават много въпроси за миналото или настоящето, и изграждат свой собствен свят, изпълнен с музика, откровеност, чувство за хумор и доброта. Историята силно ми напомни за филмите „Големият татко“ с Адам Сандлър и „Маркъс“ с Хю Грант, които също изследват темата за появата на родителството в живота ни и способността му да преобърне изцяло представите ни за съществуване. И трите продукции поставят акцент върху емоционалните конфликти и личностните трансформации на героите. При лентата на Фърстман обаче особено отчетливо се откроява визуалният подход. В „Татко след полунощ“ Адам Нюпорт-Бера „зуумва“ всяка емоция, пречупвайки я през смела игра със сенките и цветовете.
Така той придава допълнителна автентичност на всеки миг на споделеност, уловен от камерата.
Снимка: imdb
„Имах нормално за един хомосексуален детство. Влизах във взаимоотношения с много по-възрастни от мен мъже по собствен избор, както и много мои приятели. Голяма част от тях употребяват наркотици. Нормални неща“, споделя Питър пред социалния работник на Арло (Диего Калва). Този разговор ме накара да се замисля за всичко онова, което ежедневно поставяме в графата „нормално“ – границите, които средата ни налага, и представите, които ни насърчава да приемаме безкритично. Израствайки в общество, изпълнено с лицемерие и противоречиви послания за това какво е „свобода“ и какво – „несвобода“, чувствителните хора често се оказват притиснати да приемат грозната действителност такава, каквато е. Мнозина успяват да се освободят от „оковите“ на нормалното, но други остават затворени в тях до края на живота си. Може би защото истинската безусловната любов не е потропала на вратата им в подходящия момент, както се случва с героите в „Татко след полунощ“, или просто защото не са имали очи да я разпознаят.
През моята призма дебютът на Джордан Фърстман е нежен урок по вглеждане навътре в себе си, който ни показва,
че без да преминем през тъмнината, трудно можем да съзрем светлината. Драматургията му не е достойна за „Оскар“, но определено заслужава да бъде видяна от повече пораснали деца, изгубили посоката някъде там – между първото предателство, последната изпушена кутия цигари, чашата твърд алкохол след нея и безбройните пъти, в които са си казвали: „Какво пък ще ми стане от още една?“
„Не мога да се сетя за нито една визуална шега или сценарийна закачка във филма, която да не е удачна.
Това е и доказателство колко е важно режисьорите да разказват историите, които познават“, пишат от The Guardian. Ако искате и вие да се убедите в правотата на тези думи, както го направих и самата аз, не пропускайте „Татко след полунощ“ в програмата на „Киномания“. Вижте датите и часовете на прожекциите ТУК.
