Мотивът за чакането и процесът на чакането в Бекетовата комедия на абсурда поставя сложен въпрос към сцената на много места по света. Една от интерпретациите на пиесата „В очакване на Годо“ у нас, можете да видите на сцената на Театър Българска армия.
Режисьорът Иван Урумов не просто разнищва въпроса за чакането, така поставен от Бекет, но залага и на актуални проблеми от геополитическата ситуация. Поставя различни препратки от контекста на времето, в което живеем днес и от призмата на исторически личности, които оставят отпечатък върху света.
Абстракцията на чакането, която на пръв поглед изглежда лесна, е страшно труден философски въпрос. Той не просто трябва да изпълни сцената в рамките на представлението, но и трябва да разсмее, да замисли, да разбуди зрителя.
Снимка: tba.art.bg
Какво е чакането? Какво губим или печелим докато се надяваме или пък отчайваме, че нещо не се е случило? Ще се появи ли нещо, ако просто го чакаме и не го гоним? Кое е времето напразно и отмереното време в полза на какво и кого? На какво сме в очакване?
Всички тези въпроси търсят отговор през погледа на четиримата персонажи, с които ни среща постановката. Това са Естрагон и Владимир, в чиито роли влизат Георги Къркеланов и Иван Радоев. Те се борят с песимизма и оптимизма си, докато чакат Годо. Другите двама персонажи, с които се срещаме на сцената са Поцо, в чиито обувки е Юлиан Вергов и Лъки, където виждаме Моню Монев. Те създават също
изключително колоритни и различни образи,
които поставят и нови въпроси в съвременния контекст. През срещата си с Лъки, който е пленник на Поцо, може би Естрагон и Владимир осъзнават тежестта на свободата, която притежават и факта, че могат да правят с нея, каквото си поискат. Но дали? Защото те са подчинили своята свобода на нещо нетленно като чакането. Те са в негов плен, сами оковали се във веригите на мъчителното минаване на времето. В това време, в което нищо не се случва, в което ще търсят да си кажат още нещо, за да мине време, да помълчат, за да поспят, докато на един от двамата не му стане скучно.
Снимка: tba.art.bg
Чрез образа на Лъки, режисьорът Урумов прави много интересна препратка към Хитлеровата реч и въпроса за подчиняването. За овластяването на онези, които нямат какво да направят в добра посока и за проблематиката на въпроса за човешкото задоволство и нужда.
С персонажа на Поцо виждаме накърненото его, несбъднатите желания, самотата, която се прикрива през желанието да владееш и да командваш. Като намигване от Радоев, той носи режисьорско столче, а облеклото, подбрано от сценографа и костюмограф Нина Пашова допълва идеята за величието, което иска да излъчва този човек, подтиснат в собствените си проблеми.
