„Последната цитадела“ е театрално представление, което
изследва естетиката на изкуствен интелект,
чиято задача е да изразява любов. Андроид в процес на обучение започва да демонстрира различни реакции, изчислявайки нуждите от любов на всеки отделен потребител. Данните, които андроида обработва са генерирани от алгоритъм, черпещ ресурси, оставени в глобалната мрежа от човеците – поп-културни символи, музика, жестове и предмети.

В началната фаза на обучение, роботът привлича потребителите по дразнещ и хирургически неемпатичен начин, но чрез натрупване на данни и асоциации,
той започва да усъвършенства изразяването на любов.
През естетиката на изкуствения интелект (AI) представлението се пита как хората разпознават любовта, до каква степен нашата лична интерпретация определя дали я забелязваме в нечии думи, жестове и поведение. В крайна сметка, какво може да разбере един андроид за любовта? Ние готови ли сме да му вярваме?

„Интересува ме повече човешката страна – ние, хората, които си доразказваме, интерпретираме, поставяме в личен контекст (видяно, чуто, преживяно, фантазирано) всичко, което възприемаме. Дори когато „нищо особено не се е случило“ (цитат от представлението) ние
можем да сътворим драма или радост от нищото.
В този случай роботът е просто средство за малко отчуждаване, но и забава. До колко ще ни плъзне „надолу“ познато, но истинско възприятие на баналността, за да ни „заговори“, чрез някоя фраза, жест или чалга-поза?“ Това разказва режисьорката на „Последната цитадела“.
