Днес, 17 юли, една от най-ярките звезди на българската сцена – Димитър Манчев, щеше да навърши 92 години. Той оставя след себе си над 150 роли в театъра, киното и телевизията, както и участия в 12 български филма. „Ние, артистите, трябва да сме широко скроени, за да играем. Все пак понякога преобладава оптимизмът, а друг път – песимизмът. Животът, който живеем, предполага повече второто“, казва Манчев, цитиран от екипа на Сатиричния театър.
Сред най-популярните му превъплъщения е образът на Миташки в култовата българска лента „Оркестър без име“ (1982).
Богатата му филмография включва още заглавия като „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).
Снимка: Сатиричeн театър
Актьорската професия не е била детската мечта на Димитър Манчев. „По едно време исках да стана инженер, но когато се сблъсках с математиката, това желание бързо се изпари“, спомня си той. Първото му кандидатстване във ВИТИЗ завършва с неуспех: „Такива работи бяха писали за мен в протокола, че ако бях човек с по-слаба психика, трябваше още тогава да се откажа да стана артист. Но аз не го направих.“ През 1959 г. завършва ВИТИЗ, а първите му професионални стъпки са на сцената на Видинския театър.
Целият театрален път на Димитър Манчев преминава в трупата на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. На сцената той се превъплъщава в редица запомнящи се образи – Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев), Гаврил („Януари“ от Йордан Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти“ от Александър Вампилов), Кметът („Вражалец“ от Ст. Л. Костов) и много други.
През 2007 г. Димитър Манчев е удостоен с наградата „Златен кукер“ за особени заслуги към Сатиричния театър „Алеко Константинов“.
Снимка: Сатиричeн театър
Последната му театрална роля идва само няколко месеца по-късно – тази на Поцо в спектакъла „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет, постановка на Лилия Абаджиева. „Това е един по-скоро екзистенциален, отколкото абсурден текст. Принадлежа към поколението на порасналите момичета и момчета – генерацията на изгубените илюзии. Може би звучи патетично, но е факт. Отдавна достигнахме мечтите си. А отчаянието идва от усещането, че пътят не може да бъде извървян без нова утопия“, споделя режисьорът на постановката.
Сред колегите и приятелите си, подобно на Никола Анастасов, Димитър Манчев си спечелва прякора „Усмивката“.
За Димитър Манчев семейството и приятелите са сред най-големите ценности в живота. Той открито говори за силата на приятелството и за вярата, която го кара да търси прошка и разбиране. Тази човечност се усеща и в неговите сценични образи – в тях няма преструвка, а искреност, мекота и сърдечност, които достигат до публиката, пише БНР.
„Най-впечатляващото у Димитър Манчев беше рядкото съчетание между човещина и талант“, казва Павел Попандов. „Митко винаги беше усмихнат и радостен. Когато го видиш на улицата, той излъчваше особена топлота. Беше сърдечен, отзивчив и добър човек“, споделя Славчо Пеев, който също дълги години е играл с Манчев на сцената на Сатиричния театър. С много обич за своя приятел и колега говори и Стоянка Мутафова:
„Митко беше много почтен човек. Той беше голям артист. Обичаше сцената, обичаше театъра. Дори когато не беше добре, пак му се искаше да играе.“
Към днешна дата в салона на Голямата зала „Щастливеца“ Димитър Манчев има свой почетен стол – на ред 4, място 10, а ликът му е част от звездната трупа в стенописа „Небесен театър“, който посреща зрителите в централното фоайе на Сатирата. Името „Димитър Манчев“ носи и улица в столичен квартал.
